Как се стигна дотук?
С публикуването на интервю от 1971 г. в “Плейбой”, в което известният актьор изрича думи с расистко и хомофобско звучене.
Далеч съм от идеята да защитавам подобни идеи: Джон Уейн, най-вече в края на живота си, е правил не особено приятни изявления, подкрепяйки например безусловно американската военна намеса във Виетнам или използването на огнестрелни оръжия. Джон Уейн е бил пламенен привърженик на дясното крило на Републиканската партия, изявен антикомунист и незасегнат от хипи идеологията по онова време, пред която предпочитал мъжествената традиция - която днес биха нарекли “мачистка” - чийто символ е бил.
Въпреки това в света на Холивуд, който винаги е бил благосклонен към либералните идеи - които днес биха нарекли “леви” или “прогресистки” - Джон Уейн е бил една от най-уважаваните личности, независимо от своите идеи. Също като Джон Форд, с когото е снимал най-малко четиринадесет филма, който също не се е славел като “ляв”.
По ирония на съдбата, Джон Уейн често е въплъщавал груби, намусени герои, изключителни индивидуалисти, които мразят другите, често алкохолици, понякога расисти, които, под натиска на събитията, но и съблазнени от жените, откриват, че реалността в света е много по-различна от тази, която са си представяли, че конфедератите (южняците) могат да бъдат по-лоши от юнионистите (северняците) и че индианците имат право да живеят в мир, а не само да бъдат избивани и прогонвани от земите си. Герои, които постепенно разкриват доброто си сърце и потвърждават, че
само глупаците никога не променят мнението си.
Такава е най-известната му роля. Ролята на бивш войник в прочутия (и гениален) филм “Следотърсачите” на Джон Форд или поредицата от три шедьовъра на Хауърд Хоукс, “Рио Браво”, “Рио Лобо” и “Ел Дорадо”, където като шериф, южняк или мизантроп, той се жертва за другите, изоставяйки идеите, за да се върне към принципите. Принципите на Америка, но най-вече житейските или морални принципи, които за него стоят над всичко останало.
Така че днес върхът на всичко е
свеждането на Джон Уейн до карикатура на самия себе си,
а на огромната му кариера до обикновено интервю, дадено в края на живота му, за което никой не знае при какви обстоятелства е направено. Синът му обяснява, че го е дал “в пристъп на ярост”.
Но в тази епоха, в която историците твърде често са заменяни от прокурори, в която обвиняват заради едно “говори се, че…” и осъждат без доказателство, преди дори да е имало процес,
Джон Уейн е новата изкупителна жертва на “политическата коректност”,
която властва в американските университети и във войнствените демократични кръгове, в които днес са проникнали “расиалисти” и други “есенциалисти”, които преди петнадесет години злобно критикуваха Филип Рот заради прекрасния му роман “Петното”.
Ако наистина започнем да препрочитаме историята на киното в светлината на днешните идеи и различните позиции на режисьори или актьори, работата отива на зле. Трябва ли да забраним Сергей Айзенщайн под претекст, че оправдава “великоруската” (и смъртоносна) идеология на Сталин? Да премахнем Жан Люк Годар, защото е изрекъл антисемитски думи, подготвяйки изложба в центъра “Жорж Помпиду” и в различни разговори? Трябва ли да пожертваме Чарли Чаплин, който трябваше да избяга от САЩ, защото беше смятан за “опасно прогресивен и аморален” от шефа на ФБР по онова време, Дж. Едгар Хувър? Да се откажем да гледаме филмите на Пиер Паоло Пазолини, изключен от Италианската комунистическа партия, тъй като проявявал твърде голям интерес към юноши? Или Райнер Вернер Фасбиндер, чиято пиеса “Боклукът, градът и смъртта”, заснета от швейцарския режисьор Даниел Шмид и определена като антисемитска, предизвика напускането на израелската делегация на кинофестивала в Кан? Или Никита Михалков, руският режисьор на “Очи черные”, голям приятел на Путин и отявлен защитник на нахлуването в Крим и репресиите в Чечения? Или Емир Кустурица, двукратен носител на Златната палма и поддръжник на сръбските лидери, осъдени за военни престъпления в Хага? Или Сесил Б. Демил, режисьорът на “Десетте Божи заповеди”, чиито позиции днес щяха да бъдат наречени крайнодесни (но които същевременно са нарушавали моралните правила на Кодекса “Хейс” (библията на пуританите)? Или на Д. У. Грифит, чийто шедьовър “Раждането на една нация”, който е бил открито расистки, защитник на бялата Америка на Ку Клукс Клан? Списъкът е безкраен и
малцина интересни режисьори щяха да избегнат тази идеологическа хайка.
Така става, когато се опитваме да препрочетем историята през призмата на друга епоха.
Без да казвам, че ситуациите са напълно сравними, същото се случва, когато талибаните взривяват хилядолетните статуи на Буда в Афганистан, под претекст, че човешкото изображение, почитано в миналото, но забранено в исляма, противоречи на техните принципи. Или когато “Ислямска държава” разрушава всяка следа от цивилизациите, предшествали Мохамед, дори когато това са чудесата в древния град Палмира, в Сирия.
Уви, да бъде заличено от историята това, което не ни харесва, да бъде пренаписана, е доста честа мечта.
Това е мечта на почти всички диктатори.
От Хитлер, който унищожава картините на това, което нарича “дегенеративно изкуство” и публично изгаря книги, до Сталин, който изтрива Троцки от всички снимки на Октомврийската революция, на които присъства, или Мао Дзедун, който изпраща интелектуалци и артисти на полето (или в трудови лагери), където ще му бъдат по-полезни. Това е константа при всички, които смятат, че имат власт.
Новото в стъпките, предприети днес от дежурните “конформисти” е, че тази воля идва от хора, които не са на власт, но които смятат, че я притежават много повече от всеки друг. Несъмнено това ги прави толкова опасни. Защото, както истинските диктатори, те смятат, че правят Добро, с главно Д, и услуга на човечеството, като го избавят от всички тези отвратителни хора, които са се изразявали свободно навремето.
Тъй като смятат, че Джон Уейн се е превъплътил днес в тяхната черна овца, Доналд Тръмп, това е много лесен символичен реванш. Не каза ли Тръмп ясно още в началото на предизборната си кампания през 2016 г., че неговият възглед е възгледът на автор на уестърни или на каубой: да обгради територията си с ограда, за да не избяга стадото му, и да попречи на нападенията на индианци. Опростенчески възглед, който обаче му донесе победа, защото прокарваше всички основополагащи митове на страната. Нападайки днес Джон Уейн, те нападат Америка на Тръмп. Със зле прикрито чувство за реванш. Америка на големите пространства и на обикновените бели хора. Които те мразят.
Авторът, Франсоа Марголен, е френски режисьор, продуцент и сценарист.
Превод от френски: Галя Дачкова