„Дефицитите винаги са лоши”, тръбят фискалните ястреби. Не винаги, отговаря експертът по стратегически инвестиции Х. Ууд Брок в своята много интересна нова книга, озаглавена „Американското пропадане”. Всъщност това зависи, казва Брок, от „спецификите и качествените характеристики на общите правителствени разходи”.
Добър и лош дефицит

Бюджетният дефицит възниква от безцелни разходи за услуги и други трансфери, понеже те не произвеждат нови приходи и по този начин се трупа национален дълг, който според него е вреден. От своя страна дефицит, натрупан в резултат на капиталови разходи – или предвидени такива – е полезен. Ако са мъдро управлявани, подобни разходи докарват приходи, които позволяват да се обслужва дългът и го топят. Дори нещо по-важно, те стимулират продуктивността, което се отразява положително на дългосрочния икономически растеж на страната.

От това разграничение следва едно важно фискално правило: правителствените разходи е нормално да се балансират чрез данъчно облагане. В този смисъл усилията днес да се намали дефицитът по текущите разходи са оправдани, но само ако се заменят напълно с програми за капиталови разходи. По този начин, намалявайки текущите разходи и увеличавайки капиталовите разходи, стигаме до намаляване на дефицита.

Твърдението на Брок е, че имайки предвид състоянието на нашата икономика, Съединените щати не могат да се върнат към състоянието на нормални нива на заетост при сегашните политически реалности. Възстановяването е твърде крехко и страната се нуждае от инвестиции в размер на 1 трлн. долара годишно в рамките на десет години в транспортна инфраструктура и образование. Правителството трябва да основе Национална банка за инфраструктура, за да осигури финансиране чрез директни заеми или чрез привличане на пари от частния сектор, или пък комбинация от двете. (Самият аз предложих създаването на подобна институция в Обединеното кралство.)

Разграничението между капиталови и текущи разходи (респективно между „вредни” и „полезни” дефицити) е добре познато на всеки студент по публични финанси. Но ние забравяме наученото, докато не ни се наложи да си го припомним, особено когато имаме на власт и във Великобритания, и в Европа ястреби по отношение на дефицита, което за щастие не е (все още) така в Съединените щати.

Съгласно целите приети на неформалната среща на Европейския съвет на 30 януари, всички членове на ЕС се задължават да направят поправки в конституциите си за въвеждане на правила за балансиран бюджет, изискващи годишният структурен дефицит да не надхвърля 0,5% от БВП. Този таван може да бъде увеличен само при дълбока депресия или при други извънредни обстоятелства. Нарушението на правилата автоматично задейства наказания с глоби в размер на 0,1% от БВП.
Великобритания е една от двете страни в ЕС (заедно с Чехия), които отказаха да подпишат този „фискален пакт”, чието приемане позволява достъп до Европейските спасителни фондове. Но британското правителство има подобна цел за намаляване на текущия си дефицит от 10% почти до нула в рамките на пет години.

Един от аргументите често изтъкван в подкрепа на подобни политики е, че „дълговата бдителност” няма да постигне набелязаните цели. А пък и финансовото състояние на някои европейски правителства (и латиноамерикански в миналото) е толкова страшно, че подобна реакция изглежда на този етап изглежда напълно оправдана.

Но това не е валидно за Великобритания и за Съединените щати, които понастоящем имат огромни бюджетни дефицити. А пък повечето страни въведоха строга фискална дисциплина преди кризата от 2008, разклащайки банковите си системи, намалявайки данъчните си приходи и увеличавайки публичните си дългове.

В същото време не бива да приписваме настоящия ентусиазъм за бюджетни съкращения на подобни непредвидени обстоятелства. Неоправдано е да се смята, че всички правителствени разходи над необходимия минимум са разточителство. Европа има свое собствено ексцентрично „Чаено парти”, което мрази държавата на благоденствието и иска нейното премахване или радикално реформиране и са убедени, че всички финансирани от държавата капиталови разходи са „прахосничество” и представляват просто излишни пътища, мостове и влакови линии за никъде, които поглъщат техните пари, създават корупция и са неефективни.

Онези пък, които вярват в това, не са притеснени за корупцията и пилеенето, нехарактерни за повечето разходи в частния сектор. И предпочитат тотално харчене, за да не остават милиони хора без работа (Брок е пресметнал, че 16% от американската работна сила е без работа, на непълен работен ден или твърде обезкуражена, за да търси работа), по програми за заетост, за придобиване на умения, за изграждане на инфраструктура.

Някои могат и да не се съгласят с изводите на Брок, но по-задълбочено познаване на идеите на Джон Мейнард Кейнс биха им дали убедителен отговор на възраженията, че ако държавно финансираните проекти не го сторят, ще го стори частният сектор. Много преди това трябваше да дадем отговорите на тези въпроси, понеже предкризисните фискални правила, които европейците напразно се опитваха да затегнат, не работеха.

Далече сме от намиране на работеща идея за след рецесионна теория на макроикономическата политика, но вече може да се каже, че има елементи на такава. В бъдеще фискалната и монетарна политики ще трябва да вървят ръка за ръка, най-малкото за да се стабилизира присъщата на пазарната икономика нестабилност. Монетарната политика трябва да направи много повече от това, което направи преди 2008 г. за сдържането на „ирационалния свръхопитимизъм” на финансовите пазари. Затова се нуждаем от нова, прозрачна система за финансово счетоводство, която да прави разграничение между данъчно финансирани правителствени разходи и публични разходи, които се изплащат сами.

Преди всичко трябва да разберем, че ролята на държавата отива отвъд осигуряването на защита от външна заплаха, приемането на закони и гарантирането на вътрешния ред. Както Адам Смит пише в „Богатството на народите”: „Третият и последен дълг на управляващите... е да създадат и да управляват онези публични институции и публични услуги, които макар и да са във висша степен предимство за едно развито общество, не трябва да са за сметка на отделните индивиди или на част от тях. А те от своя страна не трябва да очакват от държавата да облагодетелства или обслужва отделните индивиди или малка част от тях”.

Главното сред тези публични услуги за Смит е това, че държавата трябва да „улеснява търговията във всяка страна чрез хубави пътища, мостове, плавателни канали, пристанища и т.н.”. Друга забравена част от наследството на Смит е значението на образованието. Той е прав да твърди това, въпреки възраженията на днешните ястреби по отношение на дефицита, опитващи се да докажат обратното.

*Робърт Скиделски е член на Камарата на лордовете във Великобритания и почетен професор по политическа икономия на Университета в Уоруик.

Текстът е публикуван в сайта "Social Europe"

Още от категорията

Напиши коментар