- Автор: Иван Петрински
- 10 Sep 2020
- 145
- 10
Денят на българската просвета и култура и на славянската писменост всяка година сбира в едно на 24 май спомените ни от училище, радва погледа с ученическите шествия, пролетните цветя и картонените букви, среща ни със съученици и състуденти, които не сме виждали от десетилетия. Често забравяме да си признаваме, че именно това е празникът, който не толкова ни връща назад във времето – от светите братя Кирил и Методий и героичното дело на техните ученици в България до безсмъртния химн „Върви, народе възродени” и до нашите детски спомени, а ни изпълва с увереност в бъдещето. Историческият оптимизъм – за нас, за децата ни и за България, е главният белег на всеки 24 май, в това е неговият смисъл всъщност. И е така от хилядолетие поне.
<p>Едно грозно явление започна да разваля този празник от няколко години. Малка, но агресивна и креслива група влиятелни чичковци и лели започнаха да ни налагат двукратно отбелязване на делото на светите братя. На 11 май – те, около 7 % приблизително (според анкета на в. „Сега”), а на 24 май – ние, всички останали. Ще кажете, че е без значение, но няма да сте прави. Размиването на „най-българския празник”, както често го наричат с право, може само да навреди и в крайна сметка да затрие нашия прекрасен 24 май, това ще е резултатът накрая. Внасянето на политически привкус поне на този светъл ден трябва да се забрани, май само той остана да крепи плахата ни надежда, че ще ни има и в бъдното. Вече стана дума защо – това е денят на нашия исторически оптимизъм, поне него трябва да браним винаги.</p>
<p>Дори в най-тежките дни на турското робство вярата в светлата бъднина е оставала жива в народа ни (вж. Успоредици по-долу), „ще настъпят светли дни и за това измъчено българско племе”, е написал неизвестният ни днес автор на възрожденския „Исторически бележник от Кръстогорието” (Средните Родопи) сред страшните летописни сведения за ислямизирането на българите по тия земи. Защото за нас, българите, историческият оптимизъм е неразделен от саможертвата, само така можем да сме сигурни, че България ще дочака светлата си бъднина.</p>
<p>А, да, и да ни е честит светлият 24 май. Всяка година.</p>
<p>* * *</p>
<p>Успоредици</p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/51868_U2Rtu9taL3y5NWgBcPYpOLDaEpTHoO.jpg" style="height:359px; width:545px" /></p>
<p><strong><em>Най-ранното познато изображение на братята Кирил и Методий е от църквата „Св. Климент” в Рим, стенописът е направен още през ІХ в. Поради необичайната времева близост трябва да се предположи със значителна увереност въпреки някои съмнения, че изображението носи отчетливо портретните черти на двамата братя.</em></strong></p>
<p> </p>
<p>Пътят към надеждата за светлото бъдеще на България минава и през саможертвата на светите братя Кирил и Методий, както и на техните ученици. В Пространното житие на Климент Охридски мъчителите на светите братя и на техните ученици са „жестоки” (немците) и „безчовечни мъчители” (франките). Спасителният остров от страданията е България, след смъртта и на Методий, учениците му „за България закопнели, за България си мислели, България със свобода да ги дари”. Така още на този предварителен стадий във Велика Моравия се установява неразривната връзка между лична саможертва и исторически оптимизъм, съотнесен именно към България. Тази връзка ще продължи и през следващите векове, тя трябва да бъде продължена и днес.</p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/51868_mjReMlofw9i4f61wIelGD9shj6HdO6.jpg" style="height:375px; width:545px" /></p>
<p><strong><em>Изображение на Наум Преславски с предполагаеми портретни черти върху двустранна икона, ХІV в., Народен музей –</em></strong> <strong><em>Охрид; вдясно: Климент Охридски, висок релеф от неговия гроб в църквата „Св. Панталеймон” вероятно дърво, ХIII в., Музей на Македония –</em></strong> <strong><em>Скопие</em></strong></p>
<p> </p>
<p>Много е важно да подчертаем дебело, че не за материална изгода някаква е способен на саможертва българинът. Единствено „заради нашия народ”, както е посочено недвусмислено в Пространното житие на Константин-Кирил, извършват делото си светите братя, а и техните ученици несъмнено, следвани от хиляди книжовници.</p>
<p>Византийският летописец Прокопий Кесарийски (ок. 500 – ок. 562) ни съобщава още по-ранно сведение в своята „История на войните”. Според него славянският вожд Хилвудий бил извънредно „смел”, но дори докато бил на византийска служба във времето от 530 г. до 532 г., „толкова пренебрегвал парите, че смятал като най-голямо богатство в живота си да не притежава нищо”. Смелостта и саможертвата, както ни е осведомил Прокопий, не са за пари или други някакви блага. И това също е важно е да се помни.</p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/51868_1bpSqceOrKYKOdRPJA35hHeJZyQHLE.jpg" style="height:847px; width:545px" /></p>
<p><strong><em>Книжовникът поп Пунчо, автопортрет, поместен в неговия сборник, съдържащ жития на български светци и така наречената първа преправка на Паисиевата история, както и разказ за покръстването на русите и възхвала на руския цар Петър I, 1796 г.; Национална библиотека „Кирил и Методий” – София</em></strong></p>
<p> </p>
<p>Ако съдим по безбройните приписки в старобългарските ръкописи, ще заключим с лекота, че дори само заниманията с книжовна дейност през цялото Българско средновековие си е една истинска саможертва. Книжовниците студуват и гладуват, благодарят развълнувано за малкото топлина, която някой им е осигурил, за яйцата, с които да се наситят, за заешката кожа – та да завършат труда си.</p>
<p>Стана дума вече, че народът ни, изглежда още от ХІ в., свързва историческият си оптимизъм със саможертвата. Тази може би неочаквана връзка особено нагледно извежда неизвестният автор на „Исторически бележник от Кръстогорието”, за което вече стана дума. Произведението е написано през ХІХ в. вероятно, както личи от неговия език, но изчерпателните сведения, които съдържа, се отнасят към втората половина на ХVІІ в. Възрожденският автор несъмнено е ползвал стари летописни бележки, може би от някоя обителска кондика, които са едновременни с описваните събития:</p>
<p>„Ще настъпят светли дни и за това измъчено българско племе. Нека то да знае до каква безнравственост е паднал завоевателният турчин...”, пише авторът на „Исторически бележник”, а веднага след това е разказал за саможертвата на Смолянския епископ Висарион. На 29 юли 1670 г. (1662 г. е посочена погрешно в извора) епископът и телохранителите му са пленени от „голяма въоръжена чета от турци и потурнаци”. След унизителни мъчения Висарион е убит.</p>
<p>Страшният разказ ненапразно съчетава в едно историческия оптимизъм и мъченичеството, възрожденският автор, а може би и авторът на изначалния извор от втората половина на ХVІІ в. са съзнавали, че пътят към надеждата минава и през саможертвата. И това са поискали да внушат на читателите си. За нас е важно да не го забравяме никога.</p>
<p>----------------------</p>
<p><em>Свързани текстове:</em></p>
<p><a href="http://glasove.com/komentari/35284-prinos-kym-teoriqta-za-hraneneto-na-chujdata-vojska">http://glasove.com/komentari/35284-prinos-kym-teoriqta-za-hraneneto-na-chujdata-vojska</a></p>
<p><a href="http://glasove.com/komentari/37397-zaradi-nashiq-narod">http://glasove.com/komentari/37397-zaradi-nashiq-narod</a></p>
<p><a href="http://glasove.com/komentari/51326-plach-za-bylgariq">http://glasove.com/komentari/51326-plach-za-bylgariq</a></p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
