На наскоро завършилата среща на върха на ЕС, британският премиер Дейвид Камерън изкара на повърхността таеното от десетилетия възмущение от отношението на страната му към Европа. Европейците бяха ужасени от това как проявен каприз в последната минута, свързан с банковите регулации успя да попречи на очаквания пробив за постигане на споразумение относно строгите регулации върху бюджетите на страните, членки на ЕС. Поддръжниците на Камерън го поздравиха и го описаха като новия Уинстън Чърчил, изправил се срещу заплахата, идваща от злите континентални тирани.
Британското „Не”

Мнението на Обединеното кралство за Европа винаги е било изтъкано от емоции и съмнения. Консервативното правителство на Великобритания поиска в началото на 60-те да се присъедини към Европейската икономическа общност (ЕИО), но искането беше отхвърлено от тогавашния френски президент Шарл де Гол. Подигравката с британските амбиции беше изразена в песен на Едит Пиаф, в която се пее за това как английските аристократи са оставени на улицата. В края на краищата Великобритания влезе в общността, но лидерите на страната винаги изпитваха усещането, че не са добре дошли в Европейската общност.

В два жизненоважни момента от миналото британското „не” се оказа тежък удар върху монетарното развитие на Европа. През 1978 германският канцлер Хелмут Шмит и френският президент Валери Жискар д’Естен предлагат споразумение за валутните курсове – Европейския валутен механизъм (ЕВМ) – за да може да се възстанови стабилността им в рамките на Европа. В началото тристранните преговори между Германия, Франция и Великобритания вървят бавно, тромаво и непродуктивно.

Истината е, че разговорите са саботирани от британския премиер Джеймс Калахан, който започва консултации с американския президент Джими Картър относно проблемите, които европейският план ще донесе на Съединените щати и как англосаксонците да отговорят на заплахата, идваща от континента. Както отбелязва той, според стенограмите от телефонните разговори, „силата на германската икономика е доста голяма и не знам, Джими, как да се преборим с нея”.

Калахан и Картър са били напълно прави да се тревожат, но те е трябвало да се тревожат по-скоро за себе си, а не за европейците. По това време Великобритания и Съединените щати са имали доста по-сериозни проблеми – много по-нестабилни държавни финанси и много по-слаб растеж – което е гарантирало неефективността на техните усилия да спънат европейските преговори. В един момент британците напускат преговорите, а двустранното френско-германско споразумение е постигнато далеч по-лесно. ЕВМ става инструментът за подобряване на френската политика и отваряне на френската икономика.

Френската позиция става модел за нов подход на централните банки как да действат политически, за да се осигури икономическа стабилност. В рамките на няколко години Франция преодолява всички предизвикателства, докато експериментите на Франсоа Митеран за въвеждане на социалистическия икономически модел не довеждат до срив през 1983. Когато Жак Делор, финансовият министър на Митеран и архитект на плановете за национализация и въвеждането на други социалистически политики, по-късно става председател на Европейската комисия (ЕК), той става и най-ревностният защитник на европейското монетарно обединение.

Идеята, лежаща в основата на френската стратегия за обвързване на френската валута с германската стабилност („укрепеният франк”), е за отдаване на суверенитет или ограничаване на влиянието на вътрешната политика. Митеран обаче е трябвало да се пребори с възраженията на своите коалиционни партньори. Вляво са били комунистите, които той е искал да маргинализира политически, а също така и якобинските социалисти, дърпащи чергата към националния път за икономическо развитие. Някои от най-големите индустриалци също са настоявали – по време на тайна „среднощна визита” в президентския дворец  – за национален подход,  включващ обезценяване и отслабване на валутата.

Комплексният подход в Европа за задушаване на вътрешната опозиция никога не е оказвал влияние на британските политици. В началото на 90-те премиерът Джон Мейджър получи отстъпки от Маастрихтския договор за монетарно обединение, гордееше се със стабилността на паунда и – както го виждаше тогава – смяташе, че той ще играе централна роля в ЕВМ. През септември 1992 обаче спекулативната атака срещу паунда накара Великобритания да оттегли участието си в механизма.

В следващите няколко месеца станахме свидетели на срутването на европейския валутен ред, като спекулантите „поваляха” страна след страна. Испания, Португалия и скандинавските страни последваха Италия и Обединеното кралство, напускайки ЕВМ, преди самата Франция да бъде от своя страна атакувана и да остане последна от доминото.

Кризите, връхлетели Европа от септември 1992 до юли 1993 г., поставиха основите на окончателното придвижване към основаването на Европейското валутно обединение. Великобритания остана встрани от тези процеси и прие правилата за фискална дисциплина формално. Основният проблем, разбира се, беше, че в някои случаи не можеше да й се наложи подобна дисциплина.

Както през 1978 и 1992 г., днешните възражения на британците може да се окажат скрита благословия за Европа. Всъщност те отварят пътя на Европа към различни възможни решения, при които само онези страни, желаещи да се присъединят към пакта за стабилност, ще продължат процеса на по-дълбока интеграция. Институционално това може да се окаже по-сложно, отколкото да се променят европейските договори, но резултатите могат да се окажат по-подходящи за отделните страни, имайки предвид настоящата ситуация.

Обратно, за Великобритания последиците от това инатливо поведение спрямо Европа могат да бъдат доста неприятни. И през 1978, и през 1992 непосредствените последствия се оказаха навлизането в период на икономически и политически хаос. Монетарният шок доведе до геополитическа изолация на страната.

Днес, както и през 1978 г., Обединеното кралство и Съединените щати са в отчайващо фискално състояние, а злорадството към европейските проблеми не замества необходимостта от предприемането на енергични реформи.

Истината е, че Камерън не може да бъде сравняван с Чърчил. Нито Джеймс Калахън, нито Джон Мейджър могат да бъдат включвани в редиците на великите британски лидери. Камерън след време също най-вероятно ще бъде запомнен не като правилния, а по-скоро като компрометирания човек.

*Харолд Джеймс е професор по история и международни отношения в Университета Принстън, САЩ, и професор по история в Изследователския институт на Европейския университет във Флоренция, Италия.

Превод: Георги Киряков

Текстът е публикуван в "Nation Of Change"

Още от категорията

1 коментар/a

mvbuyd на 17.12.2011 в 22:26
изключително тъп и угоднически към континенталните сили коментар - факт е, че не става дума само за пари, а за това дали барозу и идиота ромпой или аштън ще те управляват и определят данъците и т.н. който се съгласи на това е пълен идиот.

Напиши коментар