Има понятие „исторически факт“. Понятието „футуристичен факт“ не съществува.
Прието е да се мисли, че ние „знаем“ това, което вече е било. А това, какво ще бъде, само си го „измисляме“. Преобладава мнението, че миналото е надеждно, противно на неопределеността на бъдещето. Затова стресираните личности и разстроените нации по-скоро охотно се предават на спомени, отколкото на мечти. Те се чувстват спокойно сред сенките на славните предци. Шумната компания от непознати и непредсказуеми потомци ги плаши. Така историята получава превъзходство над футурологията. Превъзходство, което не е напълно обосновано.
Всъщност, паметта за придобития опит ни влияе не повече, отколкото предчувствието за опита от предстоящото. Събитията от отдавна отминалите дни са описвани по-често разхвърляно и мъгливо, отколкото миражите и дистопиите на бъдещите епохи. Думите на визионерите обикновено звучат къде, къде по-уверено, отколкото описанията на археолозите. Така че средно се получава, че миналото и бъдещето въздействат на настоящето повече или по-малко равносилно и равноправно. Тези две големи халюцинации са изтъкани от размити образи. В тях по равно са фактите и фикциите. Като поставени едно срещу друго огледала, паметта и прогнозата ни отвеждат в безкраен тунел от взаимни отражения, създавайки илюзията за вечност. Тяхната симетричност и огледалност се изразяват нагледно в митовете за възвръщането на боговете и героите: Иисус от Рождество и Голгота е за християните от миналото, Иисус от Второто пришествие и хилиазма са за християните от бъдещето.
Кетцалкоатъл, прогонен от народа си, на който е дал всичко, задължително ще се върне пак за мъст и милост. Крал Артур-once and future king-e бил някога и някога пак ще бъде. Казаното по-горе е призвано да оправдае предприетия тук опит за кратко описание на държавите от далечното бъдеще, без претенции за пълнота на картината. Но с гаранция за нейната реалистичност. Никакви спекулации и гадания. Само сухи футуристични факти. За да може прогнозата да бъде интересна, може смело да превъртим близките сто години, тъй като с тях всичко е достатъчно ясно.
Те ще бъдат времената на i-империализма, тоест активното поделяне и „колонизация“ на киберпространството. В контекста на този генерален процес ще има няколко войни (в това число, струва ми се и ядрена) за американското наследство. А в края на процеса ще се образува нова система на глобално разпределяне на господството и подчинението. При това, моделите на държавно устройство още дълго време няма да се променят. Политическите мутации се натрупват постепенно и едва в края на века реформите и революциите ще породят няколко нови видове държави, които ще се развият и укрепнат в началото на следващото столетие.
През 2121 г. тези футуристични модели на държавност ще допълнят и впоследствие окончателно ще изместят привичните за нас форми на политическа организация на обществото. Наблюдаваната днес криза на представителството вече породи дискусия за целесъобразността от съществуването на класическите институции на народовластие, какъвто е парламентаризмът. Депутатът в качеството му на средство на комуникация на „народа“ с „властта на народа“, според някои експерти изглежда доста архаично. Когато английските „джентри“ качвали на кон един от своите съседи от блатистата земя и го изпращали в Лондон да занесе тяхното общо мнение до краля, тогава това е било разумно. Нали по това време не е било възможно нито да позвъниш на краля, нито да му изпратиш смс. Пита се сега защо да правите това, когато има интернет способен със скоростта на светлината да предаде вашето мнение на когото си пожелаете, без да прибягвате до охранените посредници? Въпросът е нериторичен. И на него има и такъв отговор: в общи линии, няма нужда.
Политическото представителство се провали по всички направления. От една страна „народните“ представители, по не безспорните, разбира се, твърдения на критиците на западните демокрации се превръщат в узурпатори и манипулатори, изкривявайки сигналите подавани от народа. От друга страна и сам народът на свой ред изпраща все по-объркани сигнали, защото живите избиратели ги изместват и надвикват банди от нагли ботове, фейкови акаунти и прочие виртуални емигранти, допълващи политическата реалност до степен на неузнаваемост. В нашата електронна съвременност вече съществуват такива технически възможности, че гражданите да могат да представляват сами себе си, като пряко се включват в процедурата за приемане на решения. Ако се наложи за приемане на поредния закон, да допуснем, че той е за някакво отглеждане на пчели, то в неговото създаване, внасяне за обсъждане и приемане могат непосредствено в режим онлайн да участва всеки, който има отношение към това, пчелари, любители на меда, козметици и фармацевти, хора ухапани от пчели и хора ухапали пчели, алергични и юристи, производители на кошери за пчели и опушващи пчели, пчелофили и пчелофоби, и накрая, просто тези, които винаги вземат отношение по всичко.
В тази схема няма парламент. Вместо него има средства за връзка, алгоритми и модератори. Но това е лъжлива свобода. Избавяйки се от „конгресмените-узурпатори“, избирателя веднага попада в Световната паяжина и се изгубва в Мрежата. Той влиза в двусмислени и неравноправни отношения със света на машините. Алгоритмите вече ефективно се разпореждат със средствата на инвеститорите на глобалните финансови пазари. Основните политически практики, както законодателните, така и, още повече, електоралните с нищо не са по-сложни от фондовите и валутни транзакции. И ако хората доверяват на електронния алгоритъм най-скъпото, което имат, тоест любимите си пари, то нищо не им пречи да му доверят някакви си там политически убеждения, твърдостта на които, уви е обратно пропорционална на ликвидността. Избори, законотворчество, много от функциите на изпълнителната власт, съдебни и арбитражни спорове, дебати и даже протестни акции, всичко това може да бъде делегирано, без да напускаш купона, от изкуствения интелект.
Обществото ще престане да издържа своите скъпи „представители“, което ще доведе до крах едновременно и на двете грандиозни бюрокрации, тази на професионално лоялните и тази на постоянните протестиращи. Разбира се, политическата класа няма напълно да изчезне. Нали и алгоритмите имат собственик. А според Маркс, който владее средствата за производство, той притежава и решаващото влияние. В цифровата епоха това са IT-гигантите, които са обърнати с лице (дружелюбните интерфейси) към народните маси, а отзад, гостоприемно, са отворили врати към специалните служби. По такъв начин, цифровиците и силоваците пак ще останат в играта. Но въпреки това, броя на работните места в политическата индустрия радикално ще се съкрати. Цеховете на високо-технологичните, автоматизирани и роботизирани предприятия са секретни и без персонал. Има специален термин за тяхното обозначаване-безлюдно производство. В резултат на неизбежната цифровизация и роботизация на политическата система ще възникне една нова, високотехнологична държава на безлюдната демокрация. Главна особеност на безлюдната демокрация ще бъде рязкото намаляване ролята на човешкия фактор в политическия процес.
Вождовете и тълпите постепенно ще напуснат историческата сцена и на нея ще излязат машините. Х. М. Маклуън е считал машината като продължение на човешките органи. Но има и друга гледна точка, че машината не е приложение към човека, а че тя е негова рожба. И като всяка рожба, тя е обсебена от едиповия комплекс, тоест да премахне родителя си. Както човека „произхожда от маймуната“, така и машината „произхожда от човека“ и заема неговото място на върха на еволюцията. Човешката „прекалено човешката“ държава се е развивала в продължение на векове като постоянно увеличаващо се семейство (семейство-род-народ-нация...), в което е имало място за бащата на отечеството, неговите синове и дъщери, и майката-родина, и любовта, и насилието. Това семейство ще бъде сменено от новата техногенна държава, в която йерархията на машините и алгоритмите ще преследва цели, невъзможни да бъдат разбрани от обслужващите ги хора.
Желязната логика на машинния свят неотклонно ще се стреми да изключи „човешкия фактор“ (понятие, отдавна станало синоним на фатални грешки) за да запази ефективността на системите на управление. Биологичните граждани ще имат все повече комфорт и все по-малко значение. Безлюдната демокрация ще стане висша и финална форма на човешката държавност в предверието на ерата на машините. Върху нейната платформа ще се подреди линията на вторичните и промеждутъчни модели на политически живот, като свръхдържавата-джудже, екологичната диктатура, постпатриотичното общество, виртуалната република...
Няколко малки по територия и население страни могат да придобият толкова мощни кибер-ресурси, че да бъдат в състояние да контролират значителна част от все още „ничията“ сфера на киберпространството и при необходимост да парализират военните и икономически потенциали на най-големите държави. Както в XVI век малката Португалия придобива несъразмерно могъщество с помощта само на няколко десетки кораба, две хиляди моряци и търговци, като своевременното завзема безконтролните морски търговски пътища, така и бъдещите свръхдържави-джуджета, посредством умело комбинирани технологии „e-war“ и „e-commerce“ ще се изравнят по влияние с традиционните свръхдържави. Редица правителства ще вземат решение за ограничаване на потреблението под натиска на задълбочаващите се екологични проблеми. Тези злощастни правителства ще изпитат върху себе си цялата сила на гнева на зрялото общество на потреблението.
Народите няма да се съгласят да вегетират в условията на жестоки икономии. Ониоманията, отдавна станала едва ли не единствения екзенстенц на жизненото битие, ще ги вдъхнови към активна съпротива срещу екологично загрижените власти. Въстанията на воинстващите шопинг-алкохолици, хедонисти и консуматори ще разклатят основите на социалния ред и ще предизвикат насрещни масови репресии. Така ще се формират екологични диктатури със злото лице на Г. Тунберг върху герба и банкнотите. Х. Мюнклер, характеризирайки отделните западни общества като постгероични, обозначава важната тенденция на изключване жертвеността от политиката. Това е един от симптомите за угасване на патриотизма.
Почитането на предците, историческото родство като основа на идентичността, готовността към подвиг, страдания, смърт и други ирационални начала на националната държава не много решително, но значително последователно ще се отхвърлят в полза на култа към комфорта и търговско-прагматичния възглед за отношенията между личността и социума. Постгероизма ще доведе до постпатриотична, постнационална държавност „по сметка“, а не „по любов към отечеството“. Някои велики градски агломерации бидейки разсадник на космополитизма, ще се обособят в автономни общности на меркантилни хора „без род и племе“, близки до либертарианския идеал за държавата, като хипертрофиран коуркинг, не обременен от сантименталната идеология на дълга и верността. Правителствата няма да могат да налагат волята си над човека използвайки понятия като родина и фатерленд, а ще бъдат за него само съвкупност от специфични услуги. Виртуалните републики ще дадат пример за създаване на държава без територия. Тяхното население ще включва както цифровите двойници на реални хора, така и абсолютно безплътните, чиста порода от ботове.
Възможно е също така в даркнета да възникнат полулегални данъчни оазиси или пиратски пазарни пространства, съществуващи изключително и единствено само в мрежата. Те постепенно ще придобият стабилна икономика, система за управление, кибероръжие и колективна гордост, тоест цялостен суверинитет, след което ще се превърнат в равноправни участници в международните отношения. Гражданинът на такава виртуална страна като „юридическо тяло“ ще живее в нейния суверенен цифров облак, а „физически“, ако има такова тяло на земята в някоя „обичайна“ държава, ще пребивава като чужденец. И навсякъде хората ще се чувстват в известен смисъл чужденци, аутсайдери. Няма да има голям избор, можеш или да бъдеш на гости на машината или да я обслужваш.
По-добра ли е 2121 г., отколкото 1984? Светло ли е бъдещето? Прекрасно ли е то? Как да го видите? Обаче красотата е в очите на наблюдателя. Както и справедливостта, и свободата, и много други неща. Умно ли е това предсказание? Сериозно ли е? Трудно е да се каже. Но във всеки случай, то е достатъчно нелепо за да се сбъдне. То и ще се сбъдне-credo quia absurdum.
Превод за "Гласове": Никола Стефанов