Байдън е прав за "Северен поток 2"

Робърт У. Мери, бивш журналист от Вашингтон и издател, е автор на пет книги за американската история и външна политика, последната от които е President McKinley: Architect of the American Century (Президент Маккинли: Архитект на американския век)

Благодаря ви, президент Байдън. Благодаря ви за усета и прозорливостта да се откажете от агресивните санкции срещу участниците в изграждането на руския газопровод „Северен поток-2“, предназначен да доставя руски природен газ до Германия и Запада по дъното на Балтийско море, заобикаляйки старата и нестабилна украинска транзитна мрежа. Опитите на Америка да възпрепятства този проект, започнати от Барак Обама и продължени при Доналд Тръмп, бяха погрешна и недалновидна политика, обречена на провал. Тя се провали, когато Байдън просто призна реалността, че почти завършеният газопровод вече е невъзможно да бъде спрян. Така че президентът Байдън си даде вид, че всичко е наред и прие поражението. По този начин той сложи край на спектакъла, в който Америка се стараеше да притисне Германия, като ключов съюзник в НАТО, да се откаже от енергийната сделка, която Берлин намира за много изгодна за собствените му икономически интереси.

Това е поредният ярък пример за външнополитическо високомерие, подхранващо международните отношения на Америка, след края на Студената война. Както писа "Уолстрийт Джърнъл" в своя редакционна статия, която беше типичен пример за безсмислена аргументация: „Да се дава на една ревизионистка държава голямо влияние над икономиката на Европа не е от полза за интересите на САЩ“. А правото на германците и европейците да определят собствените си интереси няма никакво значение. Това събитие обаче има и по-дълбоко значение. Уж причината за противопоставянето на САЩ на газопровода е страхът, че той ще увеличи икономическите и политически лостове на Русия за влияние върху Западна Европа. Но очевидно Германия не споделя тази загриженост, както не споделя и мащабната антируска истерия, която е отличителна черта на американския външнополитически истаблишмънт. В противен случай тя въобще не би направила подобно споразумение, колкото и изгодно е то в краткосрочна переспектива.

Това ни говори не само, че Америка трябва да престане да си пъха носа в подобни неща, но и че самата тя вероятно би следвало да преразгледа собствената си антируска маниакалност и да се постарае да намери общ език с тази регионална държава по въпросите, изискващи решения. Това ни напомня за знаменитото обръщение на президента Ричард Никсън в началото на 70-те години към страната, която по-рано той насмешливо наричаше „Червения Китай“. Никсън, явен противника на комунизма, даде на страната си прекрасен пример за ново мислене и нов гъвкав подход към изграждането на политики на международната арена. Китай и Америка взаимно се определяха като непримирими врагове. А Никсън възнамеряваше да промени това. И, в крайна сметка, това му се удаде. В резултат на това, днес, когато казваме: „Никсън отиде в Китай“, ние имаме предвид поразителния отказ от интелектуална инертност, която, както в ретроспектива разбираме, имаше сдържащо действие върху Китай. По тази аналогия обаче едва ли днес някой може да достигне въображението и смелостта на Никсън. Преди посещението си в Китай Никсън взе един от своите прочутите жълти бележници, начерта три колони в него и ги озаглави: „Какво искат те“, „Какво искаме ние“ и „Какво искаме заедно“. След това той запълни колоните с кратко описание на това, което съответства на всяко от указаните заглавия. Оттук става ясно, че Никсън въобще не е възнамерявал да демонстрира външнополитическо високомерие, което днес излъчва Америка. Той искрено е желаел да отчита фундаменталните интереси на Китай доколкото е възможно, защото е знаел, че в противен случай няма да има особен смисъл от това посещение. Освен това, той е знаел, че най-много от всичко друго китайските лидери искат САЩ да признае принадлежността на Тайван към Китай. И той им даде това.

„Първият принцип, казва Никсън, е, че съществува само един Китай, а Тайван е част от Китай. Ако аз мога да контролирам нашата бюрокрация в бъдеще, повече никакви изявления по този въпрос няма да има. Статутът на Тайван е определен“. Това беше поразително. Той добави, че Америка няма да подкрепя никакви движения за независимост на Тайван, защото Съединените щати са за мирно решаване на тайванския въпрос, а въоръжените сили на САЩ ще бъдат изведени от острова, когато ситуацията във Виетнам позволи това. След това, през цялото останало време, придържайки се към тази тема, той обсъжда въпроса как да обясни този свой решителен ход, за да защити самия себе си от политически натиск у дома. Разбира се, нападките в Америка са били яростни, но Никсън издържа на тази буря и наложи пълна смяна на политиката на САЩ по отношение на Азия. Обвиняваха го, че е „продал тайванците“, но и до днес все още има тайванско правителство. Сега, след половин век е ясно, че тази смела политика, която наложи в САЩ концепцията за „стратегическа двойственост“ в отношенията с Тайван, е към края си. Освен тона, през последните 25 години Америка си позволяваше да съблазнява и хули Китай в икономическата и финансовата сфери. А политиката на Никсън донесе мир в региона, който до и след Втората световна война беше кипящ котел на нестабилност.

Нека да приложим сега този огромен външнополитически урок към отношенията между САЩ и Русия. Ако, Германия се стреми да направи сделка с тази страна за газопровода и да отхвърли страховитите предупреждения на САЩ за вероятното предателство на Русия, то е възможно това да е сигнал, че щипка от смелостта на Никсън напълно може да си струва цената и в отношенията между САЩ и Русия. Може да възникне въпросът: "А какво може да загубим"? Разбира се, има риск. Русия може да се възползва от гъвкавия подход на Америка, за да се подготви за подривни действия в САЩ и света, но и Никсън също е могъл да загуби много, обаче е вървял напред и в крайна сметка е имал огромен принос за глобалната стабилност. Що се отнася до сегашната ситуация с Русия, рискът е смекчен от това, че населението на САЩ е 512 милиона в сравнение със 145 милиона в Русия. Брутният вътрешен продукт на САЩ е 18 трилиона долара, а на Русия е 1,6 трилиона. Отчитайки тези цифри, истерията около Русия във висшите кръгове от официални лица във Вашингтон е просто без значение. А освен това, добавете още в подкрепа на всичко това и икономическата и военна мощ на Америка и ще ви стане ясно, че вкорененият страх пред Русия, разпространен сред истаблишмънта в САЩ, е напълно необоснован. Тогава защо да не започнем гамбит, в основата на който да лежи признанието, че за съвременна Русия,Украйна е еквивалент на тайванския въпрос за Китай, като образец от 1972 г. Не затова, че Русия смята Украйна за неотменима част от самата Русия (както Китай разглежда Тайван), но тя вижда в нея част от собственото си културно наследство, включено във вековната ѝ сфера на влияние, а така също и ключова геополитическа зона за безопасност. Така че, ако Байдън би искал да имитира смелостта на Никсън във вижданията и действията си, той би трябвало да седне с президента на Русия Владимир Путин и да каже: „Първи принцип: Съединените щати и Западът нямат интереси в Украйна, която сега ние разглеждаме, като част от вашата сфера на влияние.

Ние няма да се опитваме да привлечем в НАТО такива страни, като Украйна, Грузия или Белорусия. Ние няма да се стремим да привлечем тези страни на страната на Запада. Ние няма да създаваме НПО в тези страни или в Русия с цел да влияят върху тяхната политическа система, или върху избора им на лидери. НАТО ще се откаже от политиката си да приема нови членове на границата с Русия, или около нея. В същото време ние очакваме, че със същата отговорност ще уважавате неприкосновеността на всички западни страни, включително и страните от Прибалтика. Именно тогава това ще прилича на посещението на Никсън в Китай, но това няма да се случи. Няма никакъв Никсън на хоризонта, но все пак тези размисли повдигат въпроса как днес биха изглеждали американско-руските отношения, ако Америка и НАТО не бяха започнали предизвикателен конфликт в политиката си, обкръжавайки Русия чрез разширяването на НАТО и освен това, ако не бяха предприели действия по сваляне на законно избраното правителство в Украйна през 2014 г. Ние не може да знаем отговора на тези въпроси, но си струва да помислим. През това време ни остава да се утешаваме с мисълта, че действията на Байдън по отношение на „Северен поток 2“, макар да са само обикновено отражение на реалността, са най-малкото и признание на тази реалност. Това е по-добре от онова, което получихме от Обама и Тръмп по този въпрос.      

Превод от английски за "Гласове": Никола Стефанов