20 години по-късно – II

20 години по-късно – II
Как се мисли комунизмът 20 години по-късно, какви са възможните рефлексии и интерпретации, черно-бяло ли е отношението към този период от миналото ни, има ли бели полета в изследванията, какви са размерите на соцносталгията – отговори на тези въпрос се опитаха да намерят участниците в кръгла маса на тема: "Българският комунизъм - "живот след смъртта", две десетилетия по-късно", проведена на 9 ноември тази година в София. По-долу публикуваме изказванията на Александър Везенков и проф. Цочо Бояджиев, направени по време на организираната от Българския хелзинкски комитет кръгла маса.
<p><strong><br /></strong></p> <p><span style="font-size: large;"><strong>Не ни трябват присъди, а по-добро знание за комунистическото минало</strong></span><br /><em><strong></strong></em></p> <p><em><strong>Александър Везенков</strong></em></p> <p>От една страна наблюдаваме най-банална носталгия по недалечното минало, тя не е плод на комунистическо мислене в собствения смисъл на думата, точно напротив комунизмът и левите утопии гледат в бъдещето. Носталгията по комунистическото време е и нещо преходно, смяната на поколенията води до съответна смяна на обекта на носталгия и след като днес малцина са останали от онези, които помнеха България преди 9-ти септември, за един дълъг период неизбежно именно епохата на комунизма ще заема предно място в носталгиите на голям брой хора.</p> <p>Но докато носталгията по комунизма в собствения смисъл на думата ще изчезне с нашето поколение дори и без да се полагат специални усилия, у нас отсега стоят въпросите за тенденциозното писане на историята на режима и за политически мотивираното му разкрасяване. Споменавайки този въпрос за смяната на поколенията трябва да добавим, че съзнателното изкривяване на картината е свързано не само с политически предпочитания, но и с неудобните истини, засягащи много все още влиятелни хора. Това важи и за много от смятащите се днес за антикомунисти, при които осъждането на режима по принцип е свързано с опити за нормализиране на неудобни части от собствената биография или семейна история. И най-баналният пример е как бивши членове на БКП обясняват, че не са били доносници на Държавна сигурност, а онези, които са обявени за такива, изтъкват, че не са били комсомолски активисти и партийни членове.</p> <p>В повечето случаи става дума за нормализиране на комунизма не изцяло и изобщо, а за изкривяване на внимателно подбрани елементи и то от широки кръгове хора, а не само от консервативни прокомунистически среди. Смятам, че на тази широка палитра от опити за нормализиране и отричане не може да се отговори с мащабни политически и медийни акции нито с декларации осъждащи комунизма, каквито имаше в изобилие в европейските институции и у нас, нито със закони, които забраняват да се отрича и дори само премълчава престъплението на режима. Това може да се постигне с повече информираност, разбира се, не с досадно повтаряне на вече известното, а с нови и по възможност убедителни изследвания в най-широкия смисъл на думата &ndash; от архивни проучвания до документални филми.</p> <p>Тоест на нас не ни трябват присъди, а по-добро знание за комунистическото минало, което би намалило възможностите, както за идеализирането, така и за сатинизирането. Пределно ясно е, че това няма да повлияе на масовите нагласи на носталгия в никакъв случай, въпросът е да промени ситуацията в сферата на социалните науки. При това не става дума да правим един все по-пълен списък на престъпленията на комунизма, което впрочем не попречи отсреща да попълват списъка със социални придобвики по същото време, а за опита да разберем една цялостна картина, която да включва всички онези елементи, които днес предизвикват носталгия и съответно въпроси.</p> <p>Тази цялостна картина би трябвало да ни покаже каква е обратната страна на постиженията на социализма, как ниските цени на определени стоки са неразривно свързани с дефицити и ниско качество, как социалните придобивки са свързани с ограничаване на важни права, как това относително благоденствие на 60-те и 70-те години протича паралелно с един период на растеж в глобален мащаб, който на други места предизвиква още по-голямо благоденствие и в каква степен мизерията на прехода е обусловена от заложеното наследство и как много кризисни явления се проявяват още преди 1989 г.</p> <p>Същевременно да се говори за комунизма критично не значи да се говори само отрицателно или все по-отрицателно, не значи да преувеличаваме престъпленията на режима и вместо за хиляди да говорим за десетки и стотици хиляди убити, нито пък за глобални явления и процеси да обвиняваме комунизма, фашизма, прехода и т.н.</p> <p>Казвам това просто от любов към истината, но би могло да се добави, че сатанизирането на комунизма дава добри козове на всички онези, които пък искат да го реабилитират. Има и нещо друго и това е, че ние не можем да говорим за демистифициране на комунистическия период без да демистифицираме историята си като цяло, открай време писана в националноромантичен дух, а напоследък обилно обогатена с приноси тип Тангра Таннакра. <br />Хладна преценка за миналото е възможна само като част от хладната преценка за миналото изобщо и всичко друго би било просто омраза към един точно определен режим и свързаните с него хора и поддръжници и не би имало особена познавателна стойност. Ако вземем за пример учебниците по история във вида, в който съществуват днес, не би могло след едно захаросано изложение за миналото и величие в продължение на 400 страници, ние да добавим 50 страници, много критични, аналитични, принципни и осъждащи комунизма, фашизма и тоталитаризма. Това просто не би могло да работи.</p> <p>Има обаче и по-конкретни причини, така че да не можем да изградим критична информирана представа за комунистическия режим отделно от критичния анализ и на малко по-далечното минало. От една страна не е особено убедително и със сигурност е некоректно да се говори за насилието, липсата на граждански свободи и административните ограничения при комунистическия режим без да се виждат подобни явления непосредствено преди него. Тук нямаме предвид само огледалността от прилагането на насилие от различните страни в онзи мащабен конфликт или конфликти, но и за множеството прояви на приемственост. Така комунистическият режим е бил наложен в завършен вид и благодарение на решаващото присъствие на една външна сила той рециклира и се оказва добра среда за много от заварените идеи и нагласи и управленски практики на царство България. Така например комунистическата пропаганда споделя много от идеите на национализма авторитаризма и фашизма като например стремежа за пълно национално единение и превъзнасяне на българската самобитност и традиции. Не бихме могли да анализираме критично самият комунистически режим, ако не правим същото с абсорбираното от него наследство. Обратния случай &ndash; още дълго ще нваблюдаваме парадоксите с хора, които мразят комунизма, но вярват в много от продуктите на неговата пропаганда и възприемат основите на тодорживковата политика по македонския въпрос или харесват да речем &bdquo;Време разделно&rdquo;. Накратко, ако искаме да се справим с призраците на комунизма, това можем да постигнем само като част от едно общо справяне с призраците на миналото без съображения за наши и ваши.</p> <p>И на края мисля, че не би могло да говоря за изследванията върху комунистическия режим без да засегнем и някои &ndash; ако използваме собствената му терминология &ndash; организационно-кадрови въпроси. Имам предвид ясно очертаното у нас деление между изследователите по политически признак. Изследователски проекти, научни прояви и публикации се делят на про- и антикомунистически. Мисля, че на всички тук ни е ясно от коя страна сме се събрали. Пред неколцина от свързаните с организирането на тази кръгла маса предлагах да поканят поне някои знакови фигури от другата страна. Не защото им симпатизирам лично, а защото смятам, че няма голяма полза от мачове на празна врата, а сегрегацията по политически признак има негативни последици за средата, в която ние самите работим. Създаването на антикомунистически кръг от автори и техните проекти и прояви огледално води до допълнително организационно консолидиране и идейно втвърдяване на бездруго съществуващия прокомунистически кръг от колеги историци и иозбщо пишещи за социализма. Видяхме с очите си как през последните години проектите за писане на историята на комунизма от антикомунистическа, или както по-елегантно се изразяваме от либерална гледна точка, макар и замислени като аргументиран отговор на прокомунистическия дискурс, всъщност дадоха нов тласък за неговото доразвиване.</p> <p>Същевременно самите изследвания за периода на комунистическия режим някак естествено се плъзгат в политически зададените коловози и двете страни търсят доказателства&nbsp; и примери за своята теза и в многообразието от свидетелства и документи лесно ги намират, за да изградят в крайна сметка едни много по-ярки и убедителни, но откъснати от реалността картини. И това при положение, че след 1989 г. и особено с отварянето на архивите изследванията за комунистическия период като цяло тръгнаха обещаващо. Второ, в условията на противоборство този антикомунистически или либерален кръг става всеяден и въпреки натрупаната дистанция от 1989 г. разговорите за комунизма продължават да са поле за изява на емоционално или политически мотивирани хора, които не са правили никакви специални и задълбочени проучвания, а просто искат да споделят личната си човешка позиция, често идеална.</p> <p>Заедно с това се намират поддръжници от всякакво естество, често пъти искрено отдадени на митологизиране на други периоди от българската история, съответно на отричане на други престъпления. Така ние наблюдаваме критични за комунизма изяви по телевизионни предавания като &bdquo;Сите българи заедно&rdquo;, борба за премахване на комунистическите паметници като мавзолея и паметника на Съветската армия, съчетани с предложения за изграждане на тяхно място на паметник примерно на хан Аспарух, който съм готов да се обзаложа, че ще бъде с отчетливи индоевропийски черти или български депутати, които переодично жалят за жертвите на терора от 1944 г., но неумело замазват какво е правила българската администрация в Тракия&nbsp; и Македония година-две по-рано.</p> <p>Така че в заключение бих казал, че въпреки оформянето на два ясно очертани лагера в изследването и писането за комунистическото минало за днешните проблеми не можем да обвиняваме само единия от тях, било той да е отсрещният. В крайна сметка като неприятно наследство от миналото трябва да разглеждаме не само прокомунистическите нагласи и писания, а изобщо политическата пристрастност в мисленето за миналото. Смятам, че решението би било да се освободим от собствената си политическа ангажираност и да залагаме само на академични критерии в една отворена плуралистична среда. Това ще позволи в перспектива да имаме ако не по-нормални учебници по история, както и да неглижираме шарлатаните и политически ангажираните писачи във всякакви разцветки. <br /><br /><em>Изказване на Александър Везенков на кръглата маса: &bdquo;Българският комунизъм &ndash; две десетилетия по-късно&rdquo;</em> .</p> <p>*&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp; *&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp; *<br /><br /><span style="font-size: large;"><strong>Да проникнем в травмата на миналото не само учено, но и сърдечно &nbsp;</strong></span><br /><em><strong></strong></em></p> <p><em><strong>Цочо Бояджиев</strong></em></p> <p>Първоначално аз имах същото опасение като вас, че мачът ще бъде на една врата, а сега имам друго опасение &ndash; мачът няма да бъде на една врата, той ще бъде на две врати, макар че наистина противниковият отбор няма да бъдат левите тълкуватели на комунизма. В противниковия отбор може би ще се позиционирам аз в ролята на вратар, на когото бият преки дузпи или опасни наказателни удари с много рехава защитна стена отпред. Това е една кратка и мека инвектива.</p> <p>Далеч преди да приема да участвам в този разговор многократно съм мислил за парадоксалността на езика, на който говорим за комунизма. Парадоксът най-общо казано се разгръща между полюсите на морализиращото послание и обективистичния научен дискурс, между страстта и чистото умозрение, между инвективата и понякога скритата повече или по-малко откровена апология и усилието да разберем.</p> <p>Първото изглежда някак по-почтено и по-човешко и същевремнно по-беззащитно и по-уязвимо включително за агресията на цинизма и безцеремонното високомерие. Второто е по-интелектуално и уравновесено и същевременно по-нивелиращо и подвеждащо. Първото е вопъл и стенание и свидетелство за рана, второто е камуфлиране на травмата, словесно декориране на разядената плът. Ние като че ли постоянно осцилираме между тези две крайности само с огромно усилие удържайки баланса между тях. За нас е сякаш неимоверно трудно да бъдем едновременно емоционално причастни, защото това е човешко и защото сме човеци, и справедливи в оценката си, защото това е интелектуалното ни призвание. Между емоционалната причастност и справедливата оценка за същностен епизод от собственето ни минало. Тази затруднителност е изглежда отнапред кодирана в личната ни история и в отдавнашните ни индоктринации, в утаеното в нас усещане за разобщеност между словото и истината, в непризнавата охотно убеденост, че словото не е непременно истина, тоест откритост, ами че думите могат не по-малко успешно да прикриват и банализират.</p> <p>При това ние сме често склонни да не следваме естествения ред, да предпоставяме вторични и производни определения пред онова, което във философската лексика се нарича основна дума и което организира и придава органична цялостност на нашата реч. Изкусени в постмодерното, винаги само условно и обтекаемо без съмнение говорене, ние лекомислено пренебрегваме онова простодушно наглед, но дълбоко послание на Христос от проповедта на планината: &bdquo;Но думата ви да бъде: да, да; не, не; а каквото е повече от това, то е от лукавия&rdquo;. Та тъкмо към това изначално &bdquo;да, да; не, не&rdquo; ми се ще най-първо да се обърнем, да не прибързваме с терминологичните разпознавания, които именно лукаво могат да затруднят или дори да направят невъзможно базисното позициониране на комунизма според скалата добро - зло.</p> <p>Защото например лявото говорене за комунизма като епизод от модернизационния процес изкушава към неглижиране тъкмо на разпознаването на феномена с оглед на основната морална противопоставеност, като мимоходом налага усещането за нормалност, естественост и историческа неизбежност, а същевременно скрито подсказва възможността за претълкуване с позитивен знак, разбира се, с отчитането на трудните за отричане отделни грешки и извращения.</p> <p>Този тип говорене е извънредно перфиден. Когато например левият интелектуалец &ndash; аз имам предвид конкретно лице, чието име няма да спомена &ndash; съчинява многословна гневна филипика срещу сътрудниците на комунистическата Държавна сигурност, предпоставяйки мълком обаче нормалността, поне в рамките на интерпретаторския ключ модерност, на комунистическия режим, защитаван от същата тази Държавна сигурност, думите му ми звучат не само фалшиво и лицемерно, но и просто логически конфузно, защото ако предпоставката е нормалност, то и действието, следващо от нея, също би трябвало да е нормално и естествено, а значи и неподлежащо на морална санкция. Наистина освободеното от коефициента на нравствеността изглежда лесно за строга научна дисекция, само че в случая с комунизма това би било дисекция на живо тяло, болката от която, така подозирам, не биха успокоили терминологичните седативи. <br />Ето защо, за да бъде разговорът ни смислен, за да успеем да проникнем не само умно и учено, но и сърдечно и ангажирано в травмата на нашето не особено далечно минало ми се ще да тръгнем от простото &bdquo;да, да&rdquo;. Да, комунизмът е зло, безусловно зло. Той е зло, нека изкажем поне този първи и като че ли най-очевиден аргумент, защото представлява агресия срещу достойнството на човека, срещу онова, което конституира човека като човек &ndash; разумът и свободата, и действената добродетел ще ми се да добавя. Всичко останало &ndash; индустриализацията и урбанизацията, всеобщото ограмотяване и художествената самодейност &ndash; е производно&nbsp; и подлежи на тулкуване и оценка тъкмо от хоризонта на реализираните човешка разумност и свобода. В един епизод от романа &bdquo;В първия кръг&rdquo; на Солженицин героят, обикновен човек с можество житейски лутания и наглед противоречащи си жизнени избори, трябва да отговори за мярата, според която разпознаваме праведното от неправедното.</p> <p>Удивителният отговор гласи: &bdquo;Вълкодавът е прав, човекоядецът &ndash; не&rdquo;. Затова именно и смятам, че онзи социален проект, който пояжда разума и свободата на човека, е безусловно зло.</p> <p><em>Изказване на проф. Цочо Бояджиев на кръглата маса: &bdquo;Българският комунизъм &ndash; две десетилетия по-късно&rdquo;.</em></p>

Коментари

  • малко подробности:

    14 Ное 2011 0:34ч.

    Алексей Петров, е бил щатен служител на Шесто управление на Държавна сигурност (ДС). Това показват данните на Комисията по досиетата, която е проверила служителите на Националния осигурителен институт (НОИ). Петров е проверяван в качеството си на член на Надзорния съвет на института. Той е работил в направление “Т” (Терор) на Шесто управление на ДС, като със заповед от 3 януари 1987 година е назначен за командир на отделение, а със заповед от 2 ноември 1990 година е преназначен за заместник на началника на отряда. Направлението “Терор” към Шесто управление бе създадено след атентатите по време на Възродителния процес през 1985 година. Петров е бил към тогавашния отряд за борба с тероризма, известен в началото на 90-те като Специализиран отряд за борба с тероризма (СОБТ). Задачата на Петров и колегите му в отряда по онова време е била да събират информация за турското население у нас.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Хан Крум

    14 Ное 2011 2:36ч.

    "Всичко можеше да бъде анализирано правдоподобно, ако имахме истинска политическа сцена. При пречупен гръбнак на българското гражданство в течение на 65 години комунистически диктат( е няма как вече да се крие фалша на преходната "демокрация") ентусиазиран възторг от някаква си там конгресна реч едва ли би могло да се очаква. С каквито и витиевати формулировки да се мъчат да се закрепят в очите на пре-пре-прелъганите български избиратели, корозиралите партийни авторитети не могат да срещнат симпатия, там се се отразява само лицемерието на втръсналите до болка техни физиономии. Десети ноември може спокойно да бъде обявен за Национален празник на измамата, а от богатствата на оядената нова капиталистическа каста ( тлъсто червена) никога няма да капне някоя университетска ( или каквато и да е) сграда, подобна на дарената от Евлоги Георгиев. Функцията на хиперегоизъм е рафиниращата доминанта в поведението на партийните елити от т.нар. "преход". "Риформата" беше предварително заразена с глистите от ДС. Чревната инфекция в СДС и клонингите-партии, някои от които изплюскват вече донора си, отдавна превърна в полупрозрачен скелет и синята, и дявол знае още каква идея, а виждаме вече като полегнала Тодора останките от някогашната свръхсилна зловеща Партия на диктатора Тодор Живков. Но пътищата към бъдещето не са ясни. Преплетените крака на глупаците-избиратели очевидно чакат тояга. Интервютата с бивши ченгета и дс-ментори, социолози, политически наблюдатели, топ-журналисти по медиите вече накланят трамплина на статуквото. Комфортът на Бойко Борисов няма как да е стабилен при изявите-изцепки на министъра си Дянков. Дори Гоце ясно изрази в завоалирана критичност недоволство към недоразуменитето, пробутано като финансов гений-спасител. Дянков се мята като риба на сухо и сипе пред микрофоните заклинания за някакво блестящо поправяне в бъдещето, с които направо конкурира дръзките обещания на Живков от Осмия конгрес на БКП. В същото време едрите бизнесмени си въртят играта в прочистения терен от неясно как изскочилата от ръкава на Борисов "тежка криза", а цакани ще си остават само бюджетите на хорицата. Тъкмо това се цели и в представленията на конгресните пиеси. Тежката партийна кризисна ситуация приказно цели още глътка въздух за мехура на ГЕРБ, белким издържи месец-два до зимата, снега, международното положение и пр. изпипани шашми, използвани в репертоара на комунистите в себеизкарването си за единствени спасители. Легенчето на българската политическа криза се препълни с бъбречни камъни, острите болки в отделителната система симптоматично бележат изхвърлянето на поредните парченца, дори Царят беше болезнено изпикан. Днес този или онзи отнесен от струята играч е следван тутакси с вой и писък от други. А по дъното на отходния канал лежат прилепнали екс-авторитетите на "демократичния преход". Понякога изпускат бълукащ балон нагоре. Скоро медийни ръце ще бръкнат в дълбокото, за да извадят представителна десетоноемврийска колекция. Честит двайсетгодишен пилонефрит, недругарки и недругари!"

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Мунчо

    14 Ное 2011 4:40ч.

    Умни хора не напразно са казали,че за вярна преценка е необходима историческата дистанция,а тя е поне 50 години.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • бате Роби

    14 Ное 2011 18:49ч.

    До малки подробности.Видял съм и обратната страна на медала.Как деца на полковници от същата Държавна сигурност са изпаднали до положението на клошари едва ли не.Всичко е много условно,разбира се.Не може всички да се поставят под общ знаменател.Който си го може,си го може!Виж интервюто на Камен Пенков.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи