Направеното от Богдан Богданов в областта на класическите изследвания е много и не е лесно да бъдат изброени дори само по-големите му преводи на старогръцки автори и книгите, които написа. Аз ще се опитам да спомена онези, които ми изглеждат най-представителни за неговите занимания.
Той превеждаше само проза. Първият му по-известен превод е на Теофрастовите „Характери“ (1968). После преведе някои романи („Дафнис и Хлоя“, „Животът на Александър Македонски“ (1975) и произведения, чийто жанр не е далеч от романния (някои биографии от Плутарх (1969), „Истинска история“ на Лукиан (1975).
От края на 70-те той се насочи към философията, интересувайки се сякаш в еднаква степен от Платон („Диалози“ 1979–1982) и късните стоици (Марк Аврелий (1986) и Епиктет (2016)).
В книгите си той се стремеше да представи гръцката античност като „вид култура“; така че заниманията му с нея, както стана ясно през десетилетията, бяха по-скоро повод и материал за неговата обща философия на културата, образованието и мисленето.
По-ранните му книги бяха историко-литературни („Омировият епос“ (1976), „Литературата на елинизма“ (1979), „Романът – античен и съвременен“ (1986)).
Следващите представяха общия му възглед за гръцката култура и литература. Понякога това ставаше под формата на единно изложение („История на старогръцката култура“), но по-често чрез размисли върху отделни теми или наследството на отделни автори („Мит и литература“ (1985), „Орфей и древната митология на Балканите“ (1991), „Старогръцката литература“ (1992), „Разказ, време и реалност в старогръцката литература“ (2012).
Изработвайки своя метод за осмисляне на културата (човешкия свят), той не се въздържа да обсъжда въпроси на историята, идеологията и образованието на съвременността („Промяната в живота и текста“ (1998), „Европа – разбирана и правена“ (2001), „Отделно и заедно“ (2005), „Университетът – особен свят на свобода“ (2006).
Преводаческото, изследователско, есеистично и философско наследство на Богдан Богданов е огромно. За да бъде прочетено и премислено от един човек, са необходими десетилетия. Духът на неговото философстване е определен и съответстващ на делата му като преподавател, общественик и личност. Не всеки от нас, античниците и хуманитарите, ще пожелае да върви по пътя му. Но всеки ще основава изследванията и размислите си върху част от онова, което той направи.