- Автор: Жерар Аро, “Поан”
- 13 Ное 2020
- 13449
- 20
Всичко започна ден след избирането на Доналд Тръмп на 8 ноември 2016 г.
Във Вашингтон, където бях посланик, видях ужаса на моите събеседници, независимо дали бяха републиканци или демократи. Естаблишмънтът беше в траур: не разбираше и не приемаше победата на вулгарния и лъжлив милиардер, който отразяваше образ на страната, който те не можеха да разпознаят. Но вместо да анализират дълбоките причини за този избор, елитите на демократите и републиканците се придържаха към руските машинации, изненадите в Избирателната колегия и недостатъците на Хилари Клинтън; те никога не отидоха по-далеч в разсъжденията си. Освен това нямаха и много време, защото попаднаха в капана, поставен им от Тръмп: да реагират непрекъснато на неговите провокации.
Тогава американският политически живот се превърна, от една страна, в сбор от неистини, хвалби и обиди, а, от друга, в протестен концерт в името на морала, истината и обичаите. Очевидно никой не осъзнаваше, че позволявайки на Тръмп да диктува темата на първа страница на вестниците, за него означава да докаже, че прави това, което очакват избирателите му, а именно да се бори с елитите, които те мразят. Така че тези четири години не бяха славен момент от американския политически живот, който заприлича на медийна гражданска война с безпрецедентно насилие и повърхностност.
Преобръщане на масата
Зад тези непрекъснати полемики обаче Тръмп проведе последователна политика, която при липсата на друг термин е възможно да се определи като “популистка”. Ако иска да остане верен на себе си, популисткият лидер не може да управлява като класически консерватор или прогресист. Той беше избран, за да “преобърне масата”. Точно това направи Тръмп. Така че той не спази процедурите и обичаите, в които виждаше спънки, които му поставя естаблишмънтът при провеждането на политика, различна от тази на неговите предшественици, включително републиканските. Той разбута хората; пренебрегна правилата; наложи своя закон както на бюрокрацията, така и на Републиканската партия. САЩ на Доналд Тръмп са протекционистки, неоизолационистки и националистически; те пренебрегват бюджетните ограничения; с една дума, отрекоха се от свещените крави на Републиканската партия. При това бюрократичната некомпетентност, неочакваните управленски решения и екстравагантната реторика често правеха неразбираема тази политика, изпадаща в хаос и непредвидимост. Демократическият и републиканският елит се надяват, че всичко това скоро ще бъде само спомен. Че след няколко месеца, или в най-лошия случай през 2024 г., един нов президент ще върне американската политика в коловоза, че тръмпизмът ще се разсее като кошмар и че всичко “ще бъде като преди”. Те грешат.
Тръмпизмът е тук, за да остане.
Първо, защото Тръмп спечели младите републиканци, които видяха ефективността на неговите методи за мобилизиране на консервативния електорат. При тях няма нито нюанси, нито елегантност, нито сдържаност, а бруталност в израза, удари под пояса и прибягване до социалните медии. Конгресът няма да се превърне отново в джентълменски клуб; политиката ще остане сблъсък, от който не се взимат военнопленници. Времето на компромисите между двете партии не е готово да се върне, с риск от парализиране на федералната държава във Вашингтон. Американската гражданска война няма да приключи. Както видяхме по време на президентството на Обама и Тръмп, всичко става вътрешна политика за сметка на международните отношения; опасенията на съюзниците, които едва се чуват в нормални времена, вече нямат значение. Съединените щати ще бъдат по-глухи за другите от всякога.
Носталгията на Европа по Pax americana
Напускането на жандарма оставя след себе си многополюсен свят, в който има всичко от джунглата и нищо от мултилатерализма, за който призоваваше Жак Ширак. Цената може да бъде горчива за европейците. Те ще трябва сами да решават кризите в пламналото непосредствено обкръжение, било то в Украйна, Сирия или Африка, където вече няма да могат да разчитат на американската намеса. Можете ли да си представите Турция да изпрати войски в Либия, ако Съединените щати играеха традиционната си роля? Това е новата нормалност, пред която ще трябва да се изправи Европа, все още носталгична по Pax americana, който вече го няма и няма да се върне. Европа обаче ще трябва да реагира не само в отсъствието на САЩ, но и на техните молби, когато я призоват да избере своя лагер, т.е. техния, в стратегическата конфронтация, която се очертава за десетилетия напред с Китай. Ще могат ли европейците да разграничат темите, в които техните интереси съвпадат с американските, по-специално в сферата на спазването на международните норми, и тези, в които се различават? Ще могат ли да си сътрудничат със САЩ, без да се съобразяват с тях и без да се разделят, и дали ще го приемат самите Щати?
Тогава да, европейците биха имали интерес от победа на Джо Байдън. С него САЩ ще се върнат в Парижкото споразумение за климата и ядрената сделка с Иран; ще бъдат по-отворени за диалог със своите съюзници; биха зачитали ролята на многостранните организации и политиката им би била много по-последователна и предсказуема. Това не е без значение, дори е много. Но, Тръмп или Байдън, една и съща американска реалност поставя едни и същи въпроси на европейците. САЩ навлизат във фаза на оттегляне в самите себе си. По-фокусирани върху защитата на непосредствените интереси и по-малко ангажирани с управлението на световните дела, за европейците те ще станат по-труден конкурент и по-малко сигурен съюзник. След като се оплаквахме от високомерния кръстник, можем да съжаляваме за неговото отсъствие в джунглата, където хищниците вече се радват на заминаването му.
Превод от френски: Галя Дачкова
