Известният публицист, бивш прес-секретар на патриарсите Алексий Втори и Кирил, а сега настоятел на храма св. Татяна при МГУ протойерей Владимир Вигилянски реши да продължи експеримента с редовните постове в социалните мрежи. Какви откровения за църковния живот да очакваме на неговите страници, можем ли да намерим Бог в мрежата, трябва ли да има табута в дискусиите и в изкуството, кой се стреми към разкош в Църквата, какво е известно за патриаршеските „милиарди“ и какви са автомобилите и домовете на енорийските свещеници, към какво водят идеологията на потреблението и съвременните тенденции в журналистиката, може ли православието да бъде „комфортно“ и какво е щастие – отец Владимир разказа в ексклузивно интервю за РИА Новости. Разговора води Олга Липич.
Прот. Вигилянски: Кант, Монтен и Зошченко са били велики майстори на туитове

Протоиерей Владимир Вигилянски. Снимка: Игор Палкин, РИА Новости

 

- Отец Владимир, Вашият петгодишен експеримент на редовно присъствие социалните мрежи завърши с книга-дневник. Какво следва – ще продължите ли все така да пишете есета във фейсбук, или в някоя друга мрежа?

 

- Наистина, излизането на книгата „Руски ключ“ завърши определен етап в моя творчески експеримент на присъствие в социалните мрежи. Има усещане за изчерпаност, ако не на „съдържанието“ – смисъл, теми и мисли, то умора на „формата“. Като литературен критик (това беше моята професия до ръкополагането в свещенство) установявам, че много поети преминаха към проза и обратното, някои прозаици започнаха да пишат стихове или драми.

 

Все още не съм изучавал или мислил сериозно какъв вид комуникация ще избера в бъдеще – Туитър или Телеграм. Всяка от тези социални мрежи има своя читател, свой език, свои жанрове и закони. Творците в миналото са били велики майстори на туитове, например, макар и нищо да не са знаели за Туитър – Имануил Кант, Мишел де Монтен, В. В. Розанов, М. М. Зошченко...

 

Впрочем, проблемът за езика в наше време става много важен. С ужас наблюдавам, че не само журналистите, но и властта, не знаят на какъв език да разговарят със съгражданите си – проблемът за неразбирането един другиго е налице.

 

- А може ли в социалните мрежи да се намери Бога?

 

- И не, и да. Социалната мрежа е начин за комуникация. Това е послание, разговор, общуване. Не мисля, че Бог може да бъде адресат в тази комуникативна верига. Но истинският творчески акт е създаването – с думи, звуци, цветове – на нова реалност, като че „в присъствието на Бог“. Оттук и феноменът, за който знаят много изследователи, когато художникът (писателят, композиторът), даже и ако обявява себе си за невярващ, създава религиозни произведения. Например А. А. Фет, С. А. Есенин, И. И. Левитан.

 

Старозаветните праведници Енох и Ной или пророците Давид и Илия постоянно са пребивавали „пред Божиите очи“. Свети Василий Велики пише: „Господ Бог е велик зрител“. Затова,  да четем човека като пребиваващ „пред Божието лице“ винаги е по-интересно.

 

- Какво ново можем да очакваме в темите на Вашите постове?

 

- Начините за познание на света чрез съпоставяне на съвременния живот с Евангелието са неизчерпаеми. Евангелската оптика позволява да се говори за всичко – за политика, култура, история, семейство, даже за спорт и икономика. Но най-важното – за човека.

 

- Има ли в запас още неразкрити подробности от непубличната страна на живота на Църквата, на патриарсите?

 

- Аз смятам, че за Църквата няма никакви забранени теми, освен тези, които засягат частния живот на хората, които не желаят да го откриват пред външни очи. Както и, вероятно, някои подробности от корпоративния живот, които засягат интересите на съобществото. Има още, разбира се, и етически табута, които изискват от мемоариста или журналиста такт, внимание, деликатност, чувство за мярка.

 

Що се отнася до патриарсите, техният живот е постоянно на показ. В моята книга има двадесет есета за патриарх Кирил, в които засягам неизвестните и „непублични“ епизоди от неговия живот и служение. Преди да дам книгата за печат, му дадох за преглед тези есета в ръкопис. Патриар Кирил не само не направи нито една поправка, но ми благодари, че съм намерил за неговия живот такива думи, които преди не са се чували.

 

- Виртуалният образ на човека в социалните мрежи, неговият „аватар“ – отличава ли се от личността в реалния живот? Къде човек е по-честен, как мислите?

 

- Образът на автора тук не винаги е адекватен на реалността. Но не защото има нещо, което се скрива (макар и често да има и това), а защото художествената тъкан на жанра е притеглена от образност, от метафоричност. Това е сериозен и интересен разговор за границите между документалността и начините за художествено осмисляне. Например журналистът постоянно се сблъсква с този проблем: той се стреми да се опира изключително на обективните реални факти, документи, но всъщност – ще, не ще – е принуден да се занимава с отбирането им, отсяването им, привнасяйки субективен фактор в своето словесно или екранно повествование.

 

Главният герой в социалната мрежа е именно аватар и колкото по-субективен е той в своя някак частен дневник, толкова по-интересен е на читателя. „Честността“ тук – за добро или за зло – става художествена категория.

 

- С какви основни трудности се сблъсква свещеника в мрежата и в какво вижда успехи?

 

- За мен главното е да не съблазня, да не изкуша читателя. Хората са много различни и емоционално различно реагират на най-простите думи. Отделни читатели съвършено не разбират иронията, метафората, подтекста. В някои мои есета във фейсбук в края на статията може да се види несвойствено за мен резюме, изводи, или като в басните – поука, разчитане специално за такива читатели.

 

Социалните мрежи, за разлика от традиционните средства за масова информация, са много интерактивни. И аз обичам да подтиквам читателите към бурно обсъждане на проблемите, призовавайки ги към реакции на разказаните от мен реални житейски истории. Понякога количеството пространни коментари ме поразява – 200, 300, 500, че и повече. Хората в своята полемика реагират вече не само на моето есе, а на реакциите и разсъжденията на други читатели. Случвали са се такива битки – не на живот, а на смърт!

 

Считам за най-важно достижение на есетата си, когато други ги препечатват в своите издания. Когато пред мен застана въпросът за подбор на постовете за печатна книга, започнах да отхвърлям тези, които не са достигнали 100 споделяния. И даже и след пресяването, те пак бяха повече, отколкото книгата можеше да помести. Някои есета са споделяни от 500 и даже от 1000 души. Значи, в тях е имало нещо уникално – или факти, или неочакван ракурс в осветяването на известни факти.

 

- Срещат ли се резки, груби коментари, спорове и как се справяте психологически Вие с това?

 

- Резките коментари или спорове съвършено не ме смущават, но грубостта, псувните, ругатните, кощунството или „нападките срещу личността“ не търпя. Много пъти съм предупреждавал читателите си, че безмилостно ще изтривам такива оскърбителни коментари, а при повторна проява ще се сбогувам завинаги с авторите им. Списъкът от забранени от мен грубияни наброява около 250 човека за пет години.

 

Дълго не разбирах и до сега не разбирам, какво да правя с друга категория коментари, които постоянно намесват в дискусията свои теми, далечни на темата на есето. Съществуват даже термини, изработени за тях (ще си счупиш езика да ги произнесеш): хотлинкинг, овъркуотинг, офтопик, спам, флууд, тролинг, флейм, вайп, транслит и др. Увещаването им не дава никакви резултати.

 

- Кои методи за водене на дискусия смятате за допустими и кои – не?

 

- По характер и вид мислене аз съм типичен либерал. Тоест, готов да изслушам всяко противоположно мнение. Моят читател добре знае това и даже ме упреква в излишна толерантност. Понякога търпеливо се опитвам да поясня неправотата на опонента, но не за да го разубедя – почти никога това не постига успех, а за да покажа на единомишлениците си апологетически аргументи.

 

С професионални спорещи (спор заради спора) никога не влизам в дискусии. Такива спорещи се хващат не за смисъла, а за отделната дума – от опит знам, че такъв спор става безсмислен, безплоден и безкраен. Други читатели се удивяват на това, че в дискусиите демонстративно проявявам своя либерализъм, като същевременно се явявам постоянен критик на идеологията на съвременния либерализъм. Но точно в това е работата, че либералният начин на мислене и идеологията са съвършено различни, понякога противоположни едно на друго, неща.

 

- Имате ли постоянни привърженици и опоненти, кои са те?

 

- Има и от едните, и от другите. На поддръжниците и единомишлениците съм винаги благодарен за подкрепата. Но опонентите са по-интересни за мен. Някои обръщат внимание на мои противоречия, неточни формулировки, отсъствие на логика в изказванията, бездоказателственост на изводите. Винаги съм готов за признаване на грешките си – слава Богу, не са толкова много.

 

Но има мирогледни опоненти – атеисти, храмоборци, кощунници, ненавистници на Православието, откровени русофоби. Ако изказванията им не съдържат оскърбления и клевети, то те присъстват в моя списък. Но психологически винаги ми е било непонятно, защо те присъстват в профила на своя неприятел? Защо моите единомишленици никога не пасат на техните пасища, а те запълват нашето пространство? Така и не намерих отговор.

 

- Кой е за Вас пример за полемист, в миналото и в настоящето, в нашата страна или зад граница?

 

- Аз обичам жанра на полемиката (а също литературните фейлетони, памфлетите). Чета за лична полза журнални баталии от XIX век. Неотдавна с огромно удоволствие прочетох обемна книга за литературните и идеологически спорове в нашето общество "Затопляне. Събития: март 1953 – август 1968 година" на моя прител Сергей Иванович Чупринин.

 

И друг случай. В моята книга „Руски ключ“ има есе, което се казва „Култура на полемиката“. То е за отговора на друг мой приятел – митрополит Тихон (Шевкунов) – в интервюто с режисьора Александър Сокуров относно неговото неприемане на православната Църква, монархията и въобще на руския народ. Владика Тихон много вежливо, търпеливо, изящно и логично отговаря с факти в ръка на всички претенции на знаменития кинорежисьор.

 

- Избройте най-горещите и актуални, по Ваше наблюдение, теми?

 

- „Горещи“ е за политиката. Макар да не съм специалист в тази област, но хората в нашата страна, за съжаление, са твърде политизирани и разделени по политически възгледи. И на мен ми се налага да засягам тези теми, защото основната грижа на моята публицистика е човекът пред лицето на житейските изпитания. Като свещеник, който се сблъсква в пастирското си служение с хора в състояние на криза, смятам, че е важно да разбера причините, които водят човека до тупик и да намеря заедно с него изход от там.

 

Убеден съм, че всички тези проблеми са вътрешни, метафизични. Но самите хора често не мислят така. Те мислят, че причината за тяхната изгубеност, самотата им, депресивността им е във външните обстоятелства – управлението, икономиката, злите хора наоколо, заговорите против тях. Когато пиша за това – не можете да си представите! – това се явява най-актуалният проблем днес. Например, много пъти съм засягал толкова важен психологически проблем за човека като обидата. И си изясних, че хората не знаят как да се избавят от този порок.

 

- Всички теми ли са полезни за развитие на душата и съществуват ли такива, които са табу за свещеника?

 

- Ще отговоря на това с два цитата на двама мъдри люде.

 

Единият е от културолога Юрий Михайлович Лотман: „Всяка култура започва със забрана. Няма нито една култура, в която всичко е позволено. Именно границата прави човека човек. От най-древни времена хората сами си налагат ограничения, които не им позволяват да се унищожат един другиго.“

 

Другият цитат е от апостол Павел:

 

„Всичко ми е позволено, ала не всичко е полезно. Всичко ми е позволено, но не ща да съм обладан от нищо.“ И на друго място в Посланието: „Всичко ми е позволено, но не всичко ме учи.“

 

Накратко – във всичко трябва да има мяра и нравствен аспект в полагането на целите.

 

- Защо скъпите вещи, с които свещенослужители разполагат, предизвикват днес такъв интерес, ярост, осъждане и като следствие – резонанс в съвременното общество?

 

- Ако съберем всички претенции на противниците на Църквата към свещенослужители в продължение на векове, то на първо място ще бъде въпросът, повдигнат от Вас. Би било лукавство напълно да отричаме този упрек. Но стремежът към разкош и обграждането със скъпи аксесоари са свойствени за много тясна прослойка свещенослужители.

 

Всеки от нас, свещениците, знае думите на Иисус Христос от Проповедта на планината, отправени не само към нас, а към всички хора: „Не си събирайте съкровища на земята, където молец и ръжда ги изяждат и където крадци ги подкопават и крадат, но си събирайте съкровища на небето, където ни молец, ни ръжда ги изяждат и където крадци не подкопават, нито крадат.“

 

Във всеки конкретен случай трябва да се вникне. Аз нямам навика да броя парите в джобовете на хората, особено на непознатите, ще разкажа това, което става пред очите ми в два храма, чийто настоятел се явявам. Имаме 7 клирици. Ако към тях прибавим още 7 свещеници и дякони, с които съм служил в нашите храмове в последните 10 години, то на всички нас се събират 78 деца и внуци (три деца от тях взети от детски домове). Всеки от нас има автомобил – това за нас наистина не е разкош, а средство за придвижване (на всички колите са нисък и среден клас). Всички ние, освен служението в храмовете (заплатата в тях е значително по-ниска от средната заплата на московчанин), работим още някъде: някой преподава, някой пише книги, някой носи послушание в църковните структури.

 

Някои от нас живеят извън града, понеже московските жилища не могат да вместят многодетните свещенически семейства. Един от нас има държавна вила, която дава под наем, за да оцелява, аз имам – наета от моята жена  – писателска вила. Другите петима нямат никакви извънградски къщи. Почти всички наши жени са многодетни майки, но с редки изключения също всички работят.

 

Недоброжелателят може да разчете нашата ситуация като стремеж към разкош, но това категорично не е така.

 

- Лично Вие „вярвате“ ли в милиардите на патриарха? Какво знаете за състоянието на архиереите?

 

- Милиардите на патриарха не са предмет на вяра. Ако ги имаше, то могъщи клеветници отдавна щяха да са публикували съответни документи. Работил съм с двама патриарси и свидетелствам – никакви милиарди няма и не е имало, няма лични (не църковни) вили, резиденции и самолети.

 

Какви ли не слухове се разпространяваха за патриарх Алексий II! След кончината му беше организирана комисия по описване и предаване на имуществото на новия патриарх. Откри се двустайно жилище на Речната гара, което се е появило единствено за регистрация – такива бяха реалиите при съветската власт.  Такива комисии са се създавали и след смъртта на патриарсите Алексий I и Пимен. Такава процедура имаше и по предаване на имуществото на Отдела за Външни Църковни Връзки, чийто председател беше митрополит Кирил, който през 2009 стана патриарх. А за него писаха, че притежава четириетажно имение на територията на Данииловския манастир.

 

Уверявам ви, че новото назначение на митрополит Лонгин, преведен преди дни в Симбирск, се съпровождаше от също такова предаване на имущество и сметки на новия Саратовски митрополит. Този, който някога се е сблъсквал с живота и бита на нашите архиереи, знае кое е главното в техния живот – това е служението и молитвата, средно пет богослужения на седмица. Споменатият митрополит Лонгин за 17 години архиерейство е осветил в своята саратовска катедра 280 нови храма – средно един храм на три седмици. Вече виждам заглавията на нашите антицърковни доброжелатели след излизането на това интервю: „Протойерей Владимир Вигилянски призна, че митрополит Лонгин е милиардер и е построил със свои пари 280 храма“. Шегувам се, разбира се.

 

- А трябва ли да има някакви граници в изкуството и как седи въпросът с тях сега, според Вас?

 

- Този въпрос наистина много ме вълнува, защото смятам себе си за човек на изкуството. В цитата от Лотман, който приведох по-горе, има продължение:

 

„Сегашната тенденция към разрушаване на кутлтурата произвежда определена подмяна: всички хора са равни, следователно всички начини на живот са равни. Всеки, който порицава определен начин на живот, с това извършва покушение върху равенството между хората – дръжте го“.

 

Но аз бих поставил въпроса за границите по-широко: ние живеем в епоха, в която се случва преразглеждане на всички установени предишни граници – не само културни, но и джендърни, етически, правови, политически. Либералното съзнание вижда в традициите и в установените по-рано правила репресивен инструмент, ограничаване на свободата. Стигна се до смехотворност – чуват се призиви за поправяне на граматиката. Ако така върви, скоро ще поправят и таблицата за умножение.

 

И най-важното е, че това вече се е случвало, и то отдавна: през 2013 можеше да празнуваме 100-годишнината на свръхумната поезия – годината на създаване на стихотворението „Дыр бул щыл“ на Алексей Крученых (футуристична творба, написана на неведом език, описван от създателите си като „неприятен за слуха дисонанс, причинен от душевен дисонанс“ – б.пр.), а през 2015 година беше столетието на „Черния квадрат“ на Казимир Малевич („Черен квадрат“ е една от най-загадъчните и митологизирани творби на XXв., за която самият художник винаги отговарял, че не разбира напълно какво означава – б.пр.). А след няколко години ще има 100-годишнина на движението на нудистите „Долу срама“ (движение на радикални нудисти, които смятали, че единствено голотата може да бъде символ на демокрация и равенство – б.пр.). Всичко това е ставало в толкова дълбока древност, че съвременните модернисти, търсещи нови начини за себеизразяване в изкуството, стават само негови жалки подражатели.

 

Владислав Ходасевич преди почти 100 години написа: „Знаменитото „Дыр бул щыл“ беше изчерпателно въплъщение на това течение, негово начало и край, първи вик и лебедова песен. По-нататък нямаше накъде да се отиде, а и не беше нужно, защото всичко друго от този род би било само „припев““.

 

- Какво мислите за съвременните тенденции в медиите, в Русия и по света?

 

- Състоянието на журналистиката, не само руската, но и световната, за мен е болен въпрос. За огромно огорчение съм принуден да установя, че журналистиката губи много достижения и се връща към най-лошите образци от миналото. Най-голямото от тези достижения е независимостта на журналиста, който трябва да бъде безпристрастен към фактите.

 

От тази гледна точка модерната сега „журналистика на емоциите“ е оправдание за превзетото и оценъчно отношение към фактите, грубото отсяване, което „форматът“ на действията и събитията не може да вмести. Освен това всеки журналист вижда, че „авторската“, „субективната“ журналистика винаги е по-скоро търсена от читателя, отколкото безпристрастна. Действително, журналист, който притежава неповторим стил, журналист, който умее да анализира събитията и да предугажда последствията им, журналист, който се отличава от колегите си по своя светоглед и богат творчески опит, е винаги интересно да се чете. Тази „журналистика на емоциите“ е измислена при отсъствието на личностен багаж, за да може поне външно да има прилика с такива журналисти.

 

- Защо все повече „контент“ се мести от страниците на вестниците и ТВ екраните в социалните мрежи и каналите на Телеграм?

 

- Друга беда на съвременната журналистика е прословутият „формат“, който спомагаше за консервирането на журналистическите жанрове и тесните стилови възможности. Всяко отстъпване от наложените формални стереотипи става „неформат“. Социалните мрежи и телеграм-каналите сега изпълняват за журналистите ролята на площадка за творчески експерименти.

 

Освен това, и което е много важно, сега наблюдаваме – и у „нас“, и у „тях“ – възраждане на цензурата. Независими средства за масова информация сега практически няма никъде, те са в ръцете на икономически корпорации, финансови групи, партии и техните идеологии, разни разклонения на властта. Идеологическото и психологическото въздействие над читателя-слушателя-зрителя се превърна в цяла наука. В това отношение неконтролираните засега мрежи изпълняват ролята на отдушник, климатик, доставящ „свеж въздух“.

 

- Сега всеки може да води свой блог, телеграм-канал – това не е ли панаир на суетата? И как обикновения читател да разбере кого да чете?

 

- Блоговете и всевъзможните чатове са просто комуникационни канали, които са абсолютно неутрални, както е неутрален телефонът, или радиосигналът. Ако субект на предаваната информация е тщеславен човек, то се получава „панаир на суетата“.

 

А ако е творческа личност – известен писател, актьор, кинорежисьор, философ, композитор, журналист – то всяка негова дума носи всички предишни творчески заслуги. Читателят чака неговата оценка, раждането на смисъл (между другото, това е най-дефицитната стока сега). За да не бъда голословен, ще спомена двама братя – Никита Михалков и Андрон Кончаловски, всеки от които има свои суперпопулярни канали за общуване с хората.

 

- Съществува мнение, че всички пиар-технологии и тяхното отражение в средствата за масова информация, социалните мрежи, блоговете, се основават на манипулация. Как да се противопоставим на това, за да може да се говори и чува истината?

 

- Всички тези понятия – пиар-технология, манипулация на общественото съзнание, пропаганда – имат негативна конотация в нашето съзнание, доколкото се основават на една или друга лъжа. И всичко това, както казват, има място в средствата за масова информация. Например, в Енциклопедия Британика се казва, че пропагандата избира факти и ги представя по такъв начин, че да въздейства на съзнанието. А нима доброжелателната журналистика или изобщо писането не се занимават със същото? Всеки професионалист се занимава с избиране на факти, за да въздейства на читателя и поради това може да бъде обвинен в манипулиране на съзнанието.

 

Понякога границата е толкова тънка, че е много трудно да се оправиш в тези механизми. Фактите могат да бъдат абсолютно правдиви, но специфичният им подбор да се превърне в клевета. Мога даже да приведа нагледен пример. Човекът може да бъде описан като сбирщина от всякакви нечистотии – сълзи, сополи, телесни течности, миризма от устата, пъпки, плешивина, мръсни нокти, пелтечене. И това ще бъде абсолютна истина. Но това ще бъде изтънчено оклеветяване на човека. Много често се сблъскваме с това как частностите се вписват в порядъка на общото – и това също се превръща в груба лъжа, дори и тези частности да са напълно правдиви. За съжаление, неизкушените читатели, нямащи опит в анализ на текстове, често се хващат на тази въдица.

 

- Актуална ли е все още, според Вас, просветителската функция на журналистиката и в какво е смисълът на просвещаването?

 

- Просвещаването е естествена функция на обществото и на всеки човек, доколкото това е просто начин за съхраняване и предаване на знания, на култура, на духовни ценности. Това е едно от средствата за така важната комуникация между хората. Просвещаването е тясно свързано с такива понятия като традицията.

 

Учебниците и изобщо книгите (към тях можем да прибавим музеи, фонотеки, филмотеки и др.) са най-висши плодове на просвещението. Всеки учен и творчески човек, включително журналистите, е завързан в „колективната отговорност“ на просветителството. Освен това, всеки родител също е просветител. Трябва да се учим на просветителство, да разбираме мярката и, разбира се, да бъдем усърдни ученици в собственото си просвещаване.

 

- Надпреварата за пари, цифри, производителност и потребителската идеология норма ли са за съвременното общество? Това прави ли хората щастливи?

 

- Потребителството е бичът на нашето време. Това е един от идолите, които разрушават цялата ценностна система, изградена от опита на предишните поколения. Някога ме порази мисълта на А. И. Солженицин, че ако ние – хора, народи, страни – не успеем да се ограничим, нашата цивилизация ще загине. Потребителството, преминавайки етапа на безобидното икономическо подобряване на качеството на живот, действително стана идеология.

 

Все по-често срещам разсъждения, че наличието на пари може да осигури на хората щастие, качествена дружба, здраве, семейство и даже любов. Даже се появи такова словосъчетание като „комфортно православие“. Някакво безумие!

 

- Тези неверни ориентири не водят ли до нарастване на несправедливостта, психологическо и социално напрежение, а после и до случаи на насилие, самоубийства, масови безредици в различни страни по света?

 

Всички нестройности в обществата и напрежения имат комплексни причини, в които, разбира се, влизат проблемите на социалното неравенство. Но все пак истинските причини са по-дълбоки. Моля за извинение за тази категоричност, но, според мен, драмите и трагедиите на човека в съвременния живот се намират в плоскостта на отношенията на човека с Бога. Пропастта между тях се увеличава стремително с всяко десетилетие. Човек губи почва под краката си, а в небето няма за какво да се хване. Човекът е загубил способността да се отнася критично към себе си и се е отучил да благодари на Бог и на хората за това, което има. Това е безрадостно съществуване.

 

Покаянието и благодарността са две крила, които дават възможност на човека да вземе върха и да бъде по-близо до Бога.

 

- Какво определение на щастието бихте предложили на читателите?

 

- Формулата на щастието за мен е много проста: щастието е съвпадение на волята на човека с Божията воля. Ако искаме за себе си това, което иска за нас Бог, това е щастието. А Бог никога не иска за нас нищо лошо, защото Той е Любов.

 

Потвърждение на тази формула на щастието открих неотдавна в изказване на любим мой руски светец, преподобни Силуан Атонски: „Щастието и нещастието зависят от това, колко любов имаш в себе си“.

 

Източник: РИА Новости

Превод за "Гласове": Екатерина Тенева

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

5 коментар/a

грейки на 05.10.2020 в 09:40
Когато говорим за новия жанр "туитване", интревюто показва, че това всъщност е един доста стар жанр, който има стойността на дълбока литература и изтънчена философия. По принцип сентенционализма, произхождащ от епохата на класицизма в естетически план, има изключителна внушаваща стойност с краткостта и синтетизма си, съчетаващи в едно поезия и философия. Онзи, който може да се изразява сложно, той би следвало да се научи да се изразява и просто, чрез сентенции, което обаче не опростява просташки лексиката и смисъла (както това става в съвременния масовизиран дискурс на обичайното социално-мрежово говорене), както си мислят някои, а я насища с огромно качество на подтекста и надтекста. Благодарим за тази публикация на ГЛАСОВЕ, защото познавателната и образователна стойност на материала е огромна!
грейки на 05.10.2020 в 10:35
Русия е една от малкото страни в света, в които съзнателно се отстояват културните основания на съществуването, за разлика от крайно идеологизираната матрица на западния епистемологично-окупационен дискурс, който възпроизвежда уравниловъчна и профанизираща цивилизация, основана на безпринципен мултикултурализъм и религиозно обезличаване. Не виждаме нищо странно в това, което отстояват редакторите на този сайт и ги поздравяваме, че са откъм правилната страна на историята.
Свободата на словото на 05.10.2020 в 10:51
Още едно доказателство, че свободата на словото в Русия е огромна, дори понякога неразумно огромна. За разлика от Запада, където, ако кажеш "негър" или "педерас", влизаш в затвора. И където забраняват книги, променят заглавията им, даже променят самия текст, само и само в името на идиотската "политкоректност" - която винаги напомня комунистическите "политкомисари".
демокЛацията - женско (джендър) царство, тласкащо към безбожие на 05.10.2020 в 10:59
Не им изнасят такива стойностни материали на русофобските тролове, и започват да се чешат там, където не ги сърби. Всички високоинтелектуални аргументи, отстояващи чистотата на дискурса от идеологизми и уравниловъчни насилия, както и културните достояния пред цивилизационно-профаниращите, ги бодат там, където не искат. Остават им само клишираните лозунги и цялата афективна омраза към Русия - на нищо друго не са научени, знаейки, че всеки изтънчено-аргументиран спор ще го загубят защото, като на типични рептилни, им липсва така нужната връзка с главния мозък. Оставайки си в продълговатия, те просто слугинстват лакейски на псевдоцарството на дявола в този свят. А дяволът мрази Русия в кръвта си, без даже да може рационално задълбочено да го обясни защо... така може да бъде мразен само Човешкият Син и всичко, което обича Той.
Вие сериозно ли прочетохте този роман? на 10.10.2020 в 20:31
Или я подкарахте по лисчетата с инструкции?

Напиши коментар