Пол Мей: Позитивната дискриминация е голямата тема на идеологическия конфликт в САЩ

Споровете за позитивната дискриминация са много яростни в САЩ, особено по отношение на приема в големите университети, като Йейл и Харвард. Доналд Тръмп изглежда решен да превърне въпроса в една от темите на кампанията си за президентските избори през ноември.

- Доклад на американското Министерство на правосъдието, последвал проучване на организацията “Азиатско-американска коалиция за образование” Asian American Coalition for Education, твърди, че студентите от азиатски или бял произход имат между четири и десет пъти по-малки шансове да бъдат приети в Йейлския университет, отколкото чернокожите кандидати. Как си обяснявате значението на темата за т. нар. позитивна дискриминация в САЩ?

- В САЩ позитивната дискриминация (affirmative action на английски) е съвкупност от различни програми, целящи да подобрят достъпа до образование и работни места на членовете на групи, смятани за исторически онеправдани. Тя се състои от много разнообразни политики: стипендии за някои категории хора (американските индианци например), преференциално отношение при наемането на работа (със сходна компетентност се предпочита наемането на афроамерикански кандидат пред бял), или пък стимулиращи правителствени мерки (като предоставянето на обществени поръчки единствено на фирмите, чиито служители отразяват етническото разнообразие на американското население).

Това е ключова тема в американския политически живот, защото е един от най-важните елементи на идеологическото противопоставяне между лагерите на републиканците и на демократите и то от десетилетия насам. Многобройни проучвания, особено извършените на равни интервали от Pew Research Center, показаха, че привържениците на позитивната дискриминация са предимно демократи, а нейните противници - предимно републиканци. 

Привържениците на позитивната дискриминация я разглеждат като продължение на борбата за граждански права, т.е. мобилизацията на афроамериканците за постигане на равенство на правата през 60-те г. на ХХ век. Именно по време на мандата на Дж. Ф. Кенеди, със заповед № 10925, за първи път се появява терминът «affirmative action», после, по времето на Линдън Джонсън, който също е демократ, се формира тази съвкупност от политики. След бунтовете, белязали страната, а именно в Уотс през 1965 г., Детройт и Нюарк през 1967 г., Джонсън смята, че са необходими преференциални мерки за етническите малцинства, за да се постигне истинско равенство между гражданите, а не само теоретично равенство. Този аргумент се изтъква постоянно от привържениците на позитивната дискриминация: в едно справедливо общество всички съставляващи го етнокултурни групи трябва да бъдат представени в институциите на страната. 

Критиците на позитивната дискриминация смятат, че тя неизбежно води до приемането на несправедливи мерки. Според тях достъпът до престижни длъжности е игра с нулев резултат: броят на местата в елитните институции по дефиниция е ограничен и ако се установи преференциално отношение към определена категория хора, това неминуемо е в ущърб на други, по-квалифицирани и с повече заслуги хора. 

Относно структурния характер на неравенствата, противниците на позитивната дискриминация подчертават, че в хода на американската история няколко групи имигранти, преживели силна дискриминация, са успели в рамките на едно или две поколения да се издигнат бързо в социалната йерархия (често се споменават случаите с азиатците и евреите от Източна Европа). Щом тези групи са успели, значи сегашната липса на успех на някои малцинства се обяснява с вътрешни фактори (особено културни), а не с враждебното и дискриминационно общество на мнозинството. 

Така че тези два лагера имат разногласия относно произхода на расовите неравенства в днешното американско общество, решенията, които трябва да бъдат взети и, бихме могли да кажем, самото определение за социална справедливост. Именно поради тази причина темата за позитивната дискриминация е важна днес в американския обществен дебат и е много вероятно да заема централно място и в бъдеще, най-вече при отчитането на нарастващата етническа диверсификация на американското население, добре документирано явление в тази страна, където етническите статистики са позволени.  

- Ако този доклад е публично оповестен днес, означава ли това, че администрацията на Тръмп възнамерява да превърне темата в аргумент по време на президентската си кампания?

- Действително целта на Доналд Тръмп е да консолидира електората си, който е много враждебен към позитивната дискриминация, и в това отношение наближаването на президентските избори не оставя никакво съмнение за неговите намерения.

Но извън политическите маневри, това решение е част от по-широкото движение на оспорване на мерките на позитивната дискриминация. Въпреки че делата срещу Йейл и Харвард привлякоха медийното внимание заради символичното си измерение, сходни процеси започнаха и срещу други университети, като целта им е да оспорят расовия фактор в процеса на подбор. Такъв е примерът с Университета на Тексас, Университета на Уисконсин в Медисън и на Университета на Северна Каролина, Chapel Hill. Освен това, през 2018 г. администрацията на Тръмп отмени няколко официални директиви, издадени по времето на Барак Обама, които подтикваха директорите на училища и колежи да имат предвид етническата принадлежност при приема на студенти и професори. Това решение беше интерпретирано от някои като една най-значимите заплахи за позитивната дискриминация през последните години. 

- Инициативата на администрацията на Тръмп дойде след зралищен процес срещу Харвард, заведен от американски студенти от азиатски произход. Обвинен, че дискриминира кандидатите от азиатски произход за сметка на чернокожи кандидати, университетът все пак спечели делото на първа инстанция. Какви поуки могат да се направят от съдебните дебати?

- Този процес наистина е богат на поуки. Нека си припомним най-напред, че една организация с идеална цел, Students for Fair Admissions (Студенти за справедлив прием), подаде жалба срещу Харвард през 2014 г., защото смяташе, че университетът дискриминира кандидатите от азиатски произход. Да си припомним също, че приемният изпит в този университет е съставен от две части: резултатът от SAT (Scholastic Assessment Test, писмен изпит за оценка на общата компетентност) и “досие”, която оценява мотивацията, личността и личният опит на кандидата.

Имах възможност да проследя отблизо този процес. Ищците изтъкваха данни, които никой не оспорва, дори привържениците на позитивната дискриминация: афроамериканците, испаноезичните  и американските индианци, приемани в този университет, получават средни оценки на SAT, които определено са по-ниски от тези на американците от азиатски произход. В светлината на тези елементи, ищците подозираха университета, че надценява студентите афроамериканци, испаноезични и американски индианци в частта “досие” на оценяването, което неизбежно е много по-субективно от SAT. 

Според тях желанието на Харвард да разнообрази етнически своя кампус косвено води до по-труден достъп за азиатците, които трябва да получат значително по-високи оценки от другите етноси, за да се надяват да бъдат приети. Анализ, направен през 2013 г. от самия Харвардски университет, цитиран по време на процеса, показа, че ако студентите са оценявани само по резултатите си на SAT, американците от азиатски произход щяха да представляват 43,4 на сто от всички студенти, докато сегашният им дял е 18,7 на сто. 

Въпреки това Окръжният съд в Масачузетс се произнесе в полза на Харвард през октомври 2019 г., смятайки, че университетът не е дискриминирал умишлено американците от азиатски произход. За да разберем това решение, трябва да знаем, че макар и политиката на етнически квоти да се смята за противоконституционна (след решението на Върховния съд по делото от Regents of the University of California v. Bakke 1978 г.), в замяна на това е законно да се взема под внимание етническата принадлежност на един човек като ключов елемент за приемането му. От този момент Харвард изгради защитата си около идеята, че не определя расови квоти, но че за да постигне целта си, в името на общия интерес - да разнообрази етнически своя кампус, е необходимо да обърне внимание на етническия произход на кандидатите. Делото, заведено срещу Йейл, което споменахте по-рано, е нещо като втори тур на мача срещу Харвард. 

- Очевидно ли е в ежедневието разграничението между забранено и законно? Ако се взема предвид етническата принадлежност, не е ли това за постигането на количествено оприделени цели, които не са публично достояние? Различно ли е това от практиката на забранените етнически квоти? Не е ли това неискрена игра на думи?

- Това е именно аргументът на групата, която подаде жалба срещу Харвард. Students for Fair Admissions (Студенти за справедлив прием) обвинява университета, че е създал политика на “скрити квоти” (цитирам), която обаче е забранена. Харвард отговори, че етническият профил на кандидатите действително представлява критерий за подбор, но сред много други. Той твърди също така, че взема под внимание географския произход на кандидатите, стремейки се различните щати в страната да бъдат представени и по-конкретно селските райони. Така че етническата величина не е абсолютна и се съотнася с много други фактори. 

Въпреки това, етническият профил на кандидатите е обект на особено внимание в процеса на подбор. Доказателството е, че година след година делът на приетите студенти от различните етнически групи остава приблизително същият. Тази стабилност на етническия състав предполага наличието на директиви на ниво ръководство. В това отношение администрация, академичния състав и службите за комуникация на университета често хвалят образа на един расово разнороден кампус, което било знак за духовно отваряне и социална справедливост. 

Тази афера хвърля светлина върху двусмислието на законодателството по този въпрос: квотите са забранени, но се усеща една вътрешна политика, определящи цели за представителност на различни групи. 

- Какви поуки можем да извлечем от присъдата в полза на Харвард?

- Тъй като дълго съм разговарял с отделните действащи лица, не мога да не видя един парадокс в този процес. Позитивната дискриминация, въведена, за да отстрани неравенствата между американците от европейски произход и етническите малцинства, се оказва днес много оспорвана, не само от белите консерватори, но и от значителни част от американците от азиатски произход (те представляват около 5,6 процента от населението на САЩ - б.а.), които виждат в нея расистка политика спрямо тях самите. В публичния дебат все повече се прокарва идеята, че съществува “азиатска наказуемост” («Asian penalty») в процеса на подбор в големите университети. Не без ирония, това се дължи на апетита на американската левица за многообразие, който я кара да приема студенти от други етноси с не толкова добри учебни резултати. Така че американските “либерали” трябва да се изправят тук пред обвинението в расизъм от страна на част от населението от имигрантски произход. 

Често се прави паралел с еврейските студенти от началото на ХХ век: по онова време няколко университета от Бръшляновата лига, сред които Харвард, официално въвеждат квоти, за да ограничат броя им, от страх, че ще станат твърде много в определени департаменти. Този феномен е описан много добре от Жером Карабел в книгата му  The Chosen: The Hidden History of Admission and Exclusion at Harvard, Yale, and Princeton (Избраните: Скритата история на приемане и изключване в Харвард, Йейл и Принстън, 2005 г.)

Превод от френски: Галя Дачкова