Николай Николов-Зиков: Живописта ми не е авангардна, а реакционна

Николай Николов-Зиков: Живописта ми не е авангардна, а реакционна
Принадлежа на кръг, чиято изключителна роля в развитието на българската култура никога няма да бъде призната. Днес този кръг е излишен, защото канонът на българската култура в епохата на социализма се сглобява, като механично се обединяват „класиците“ на соцреализма и фалшивите дисиденти, израсли под крилото на Людмила Живкова. За истински реакционното изкуство, което беше забранявано и преследвано не остава място." Това казва в интервю за "Гласове" Николай Николов-Зиков. Художник, поставен в изолация по времето на социализма, той предлага интересна гледна точка, както за близкото ни минало, така и за битките, които ни предстоят.

 

- Г-н Зиков, честито! Изложбата Ви „ХХ век“ в галерия „Средец“ се превърна в събитие и получихте повече от ласкави отзиви. Какво е да направиш първата си самостоятелна изложба на 74 години?

 

- Неочаквано е. С годините свикнах, че рисувам за себе си и за най-вътрешния си кръг. Въобще не очаквах такъв интерес. Исках просто да подредя наследството си, да оставя нещо като равносметка. Шумът около събитието ме свари неподготвен.

 

- Нарекоха Ви метафизик на свободата. Това е „ХХ век“, нали? Един опит за свободно летене, завършил с принудително кацане. Какво представлява тази изложба, как бихте я представили?

 

- Това са картини рисувани през 70-те и в началото на 80-те години. И пет платна, нарисувани през 2020 г., но на базата на стари ескизи, които също съм изложил. Повечето от представените картини са предлагани за участие в изложби и отхвърлени от журитата без аргументи.   

 

- Виждаме, че дълго време разработвате последователно едни теми и мотиви, изчерпвате ги. Това са великолепни художествени вариации, но какво най-много Ви вълнува в изкуството?

 

- Принадлежа на кръг, чиято изключителна роля в развитието на българската култура никога няма да бъде призната. Става въпрос за групата на Владо Свинтила, който в края на 60-те и началото на 70-те години се събираше в "Млечния бар" и се опитваше да формулира своя философия и естетика, алтернативна на господстващия марксизъм. Този кръг роди имена като Христофор Тзавелла, Виктор Пасков, Христо Калчев и Николай Кънчев в литературата, като Иван Георгиев–Рембранда в изобразителното изкуство или Слави Боянов във философията. Това бяха хора, които радикално отричаха идеите на социализма и въобще на прогресивизма, и се опитваха да направят нещо като контрареволюция срещу тях в изкуството. Има една книга на Владимир Свинтила, която се казва „От Маркс до Христа“ и може да се приеме за нещо като манифест на този кръжок.

 

Днес този кръг е излишен, защото канонът на българската култура в епохата на социализма се сглобява, като механично се обединяват „класиците“ на соцреализма и фалшивите дисиденти, израсли под крилото на Людмила Живкова. За истински реакционното изкуство, което беше забранявано и преследвано, не остава място. Или поне широката публика не подозира за него.

 

- Коя е публиката на изобразителното изкуство? Познавачът или обикновеният човек? До кого искате да достигнете?

 

- Ценителят, просветеният ум, погледът, който ще разпознае пластовете в една картина, ще види техниката и ще знае откъде идва тя, ще проследи еволюцията ѝ, докато се стигне до това платно. Ще види идеите и ще знае откъде са се появили. Кой философ или мистик ги е произнесъл за първи път. Ще види от кои автори си се повлиял, какво си взел, как си го пречупил, за да изразиш себе си, какво от наследството си надградил и какво си разрушил. Така нареченият от Вас обикновен човек, няма да види нищо от това и затова е по-добре да гледа компютърна анимация. Ако обърнем изкуството към него, неминуемо ще го превърнем в чалга.

 

- От чуждите автори, кои Ви повлияха? От кого “взехте”?

 

- Започнах да се занимавам с изкуство през най-мракобесните години на социализма, когато социалистическият реализъм беше издигнат до статут на религиозна догма и достъпът до съвременното западно изкуство беше силно ограничен. Тогава възприемах това като трагедия, но днес си давам сметка, че трудният начин, по който един албум прескачаше Желязната завеса и достигаше до нас, му придаваше допълнителна по-висока стойност. Имаше някаква магия в това бавно, понякога опасно процеждане през стената. Така се запознах с Модилиани, Бен Шан и де Кирико, с Миро, Магрит и Пол Делво. Те са ми влияели много. А също и със Салвадор Дали. Харесвах най-много Де Кирико, но Дали е този, който действително преобърна представите ми за изкуството. Допадаше ми по много причини, включително и защото като вярващ католик той, за разлика от повечето западни авангардисти, не беше левичар. В сюрреализма открих метафизиката, от която соцреализмът искаше да ни откъсне насилствено. Имаше нещо магично не само в него, но и в начина, по който достигаше до нас. Контрабандно успях да се сдобия с диапозитиви с всички картини на Дали. Събирах колеги у дома и ги прожектирахме на стената. Беше като свещенодействие в храм. Тъмнината, снопът светлина, който излизаше от диаскопа, димът от цигарите, мълчанието...

 

Тези автори ме накараха да скъсам с всичко, което бях учил в Академията, и да потърся свой собствен стил. Така през 70-те години се родиха картините „13 века България“, „Ендшпил“, „Апокалипсис“, „След утре“, „Постоянството на времето“, „Самота“, „София“, „Равновесие“, „Жена очаква бъдещето, седнала до огромна ваза“, „Фрагменти от Вселената“...

 

 

Жена очаква бъдещето, седнала до огромна ваза, 1977 г.

 

- Вярно ли е, че през 70-те години сте предложили за участие в изложба портрет на Салвадор Дали?

 

- Не беше портрет, а част от сложна композиция. По това време най-значимите културни събития бяха общите художествени изложби, център на художествения живот и основен критерий за членство в СБХ. Започнах да участвам в тях през 1977 г. и картините ми се приеха много добре. Бях завършил "Монументална живопис" и рисувах големи платна, които се превръщаха в акцент във всяка експозиция. В един момент реших да се явя на ОХИ в Добрич, чиято тема беше „Земята и хората“. Беше ми омръзнало да гледам картини с бригадири и партизани и исках да нарисувам нещо тотално различно, нещо модерно и западно, подобно на социалните картини на Бен Шан. Реших, че ако изглежда критично към капитализма ще успее да мине през журито.

 

През 60-те години Слави Боянов написа роман за Джордано Бруно „Светлини от кладата“, който цензурата допусна. Виждаха в него атака срещу средновековния мистицизъм, а всъщност той беше подигравка с тях самите и тяхната инквизиция, през която авторът лично беше преминал. Затова нарисувах диптих – в едната половина бях поставил жена, държаща в ръцете си бебе, а в другата различни емблематични образи от Запада. За комисията те трябваше да илюстрират тамошната „класова борба“, а всъщност показваха шарения свят отвъд Завесата, така бленуваната свобода. В последния момент добавих и образа на Дали, когото комунистите не можеха да понасят.

 

 

Политическа песен, 1977 г.

 

Въпреки провокацията, картината успя да премине успешно през журито, попадна в изложбата и получи щедри похвали от критиката. Имаше и един комичен момент – при откриването на изложбата Людмила Живкова, която беше официален гост, се насочи точно към картината. В този момент, всички изпаднаха в паника и стоящият малко по-надалеч Светлин Русев буквално притича, за да я пресрещне и отклони в друга посока...

 

- Имаше ли някакви последици?

 

- Не, нямаше. Всъщност не съм сигурен, защото през 1978 г. по време на ОХИ в Шумен се случиха странни неща. Отначало кураторите поставиха картината ми в централното фоайе. После ми казаха, че по настояване „от най-високо място“ са я преместили на втория етаж. И после пак по същото настояване на третия, точно зад една врата, която отворена закриваше половината платно. Помня, че побеснях и като си взех картината, която не беше откупена, я изгорих. Тогава се заклех никога повече да не правя компромиси и да не рисувам картини с угодни на режима сюжети.

 

- Какво стана след това?

 

- Нова обща художествена изложба и нова картина, която предложих. Казваше се „Балада за българина“ и изобразяваше конник сред равнина, с руини от древни постройки и фрагменти от колони. Картината беше отхвърлена, като разбрах, че председателят на журито я е обявил за фашистка и е казал, че няма как фашистка творба да участва в изложба в една социалистическа страна.

 

 

Балада за българина, 1979 г.

 

- През онези години подобно обвинение не е било никак безобидно. Уплаши ли Ви?

 

- Не. Ужасно се ядосах. Бях свикнал нещата да се получават и не можех да допусна, че някой си позволява да ме спира. Чувствах, че живея в гигантски затвор и трябваше по някакъв начин да го изразя. Тогава нарисувах картина, озаглавена „Обикновен социализъм“, заглавие, вдъхновено от филма на Михаил Ром „Обикновен фашизъм“. Картината изобразяваше ковчези, струпани един върху друг, като на преден план беше поставен ковчег с моите инициали НН – Николай Николов.

 

Колегите ми идваха, гледаха картината и мълчаха. Някои започнаха да ме отбягват, а други ме убеждаваха да я унищожа.  Вместо да ги послушам, реших да кандидатствам с нея за международната младежка изложба, която трябваше да се проведе през 1980 г. в София. В последния момент ѝ смених името на „Обикновен фашизъм“, но това не помогна особено. Картината беше отхвърлена, а единственият коментар на член на журито беше „Много хубаво червено знаме си нарисувал...“ Защото върху един от ковчезите беше преметнато червено знаме.

 

 

Обикновен социализъм, 1979 г.

 

- Какво последва?

 

- Извикаха ме и ми казаха да забравя, че съм художник, защото никога повече няма да изложа картина. И трябва да се радвам, че съм се отървал с най-лекото.

 

- Как реагирахте?

 

- Започнах да рисувам. Реших да продължа „Обикновен социализъм“ с цял цикъл картини, посветени на проклетия век, в който живеех. Така се появиха „Жизнено пространство“, „Gloria mundi“, „Среща“, „Нов свят“, „Всички Божии хора“, „Отломки“, „Безмълвие“, „Разминаване“, „68-ма“ и „Имаго“. Някои като завършени картини, повечето като ескизи. Предлагах ги във всяка ОХИ, която се организираше, но картините неизменно биваха отхвърлени... От 1980 до 1989 г. бях забранен художник.

 

 

 

 

Gloria mundi, 1980 г.

 

- Тоталитарният режим отне или даде на Вашето изкуство? Без него може би “ХХ век” щеше да е съвсем различен цикъл.

 

- Отне. Знам, че заради лудостта си през онези години направих нещо видимо в българската живопис. Знам, че наруших догми и проправих пъртина... Но, какво е това на фона на европейското и световното изкуство от същото време? Нула. Кръгла нула. Като изключим Христо Явашев, нито един български автор не струва пукната пара оттатък Калотина. И най-големият авангардист сред нас е просто едноок в царството на слепите. Никога няма да простя това на комунизма.

 

- Сред картините Ви има една, която нарекохте „68-ма“. Какво представлява тя?

 

- Аз съм от поколението на 1968 г., ща или не ща. Рядко си даваме сметка, че всичко започна именно тогава. Мисля, че най-добре настроенията е описал Виктор Пасков в романа си „Германия – мръсна приказка“. Това беше годината на преврата на полковниците в Гърция, на Младежкия фестивал в София, на студентските вълнения в Париж, на Пражката пролет. Беше годината на големите надежди и на тяхното изпепеляване. Дотогава изглеждаше, че режимът в България отпуска хватката, че постепенно нещата ще се нормализират... Нахлуването в Чехословакия разби тези илюзии. Самоубийството на Ян Палах сложи точката.

 

През 1968 г. бях в казармата. Тогава всички ние се идентифицирахме с нашите връстници на Запад. С движението им срещу Дьо Гол и войната във Виетнам, с хипитата... Съжалявахме, че нашите прогресивни сили не са като тях, че тукашната левица е ретроградна и болшевишка. Трябваше да минат години, за да разбера, че между прогресивните сили в Париж и тези с танковете в Прага, няма особена разлика. Защото онези в Париж дадоха алиби на нашите да нахлуят в Прага. Бяха разглезени и презадоволени млади хора, които живееха в свободни общества без да го оценяват.  Живееха в една разделена Европа, но не им пукаше, че събратята им зад телените огради са подложени на геноцид. Вместо на нас, съчувстваха на комунистите. Намираха ги за очарователни с всичките им тъпи лозунги и фалшиви речи.

 

Дадох си сметка за това доста по-късно. И през 1982-а нарисувах картината, озаглавена „68-ма“, която изобразяваше група клоуни, танцуващи сред лумнали огньове. Огньовете сме ние, изгарящите ни надежди, пламъците, които убиха Палах. А клоуните са прогресивните млади от Париж, Западен Берлин, Чикаго и Ню Йорк, както и тези дошли на Младежкия фестивал в София. Те протестираха против войната във Виетнам.

 

 

68-ма

 

- Кои други свои картини бихте откроили?

 

- Просто трябва да ги видите, няма как сега да ги описвам една по една. Всички са посветени на една идея, идеята за свободата. Свобода въпреки оковите.

 

- Какво се случи, след като отхвърлиха всичките Ви картини? Останахте ли свободен докрай?

 

- Не. Отказах се. Имах семейство с малки деца и трябваше някак да им осигуря прехраната. Късният социализъм беше достатъчно гъвкав, като ти затвори една врата, да ти отвори друга и ми позволи да се занимавам с монументално изкуство – металопластики, мозайки, скулптури и пр. Стъпих си на краката и дори ме приеха за член на СБХ в секция „Монументални изкуства“. В края на 80-те щях да имам други проблеми с режима, но това е тема, излизаща извън рамките на настоящата изложба.

 

- Какво Ви донесе преходът? Разочаровахте ли се от начина, по който се развиха нещата?

 

- Донесе свобода. За този, на когото тя не е липсвала, който е псувал комунизма, заради материалната, а не заради духовната му нищета, това може би не значи нищо. На мен обаче предишният режим се опита да ми отнеме най-скъпото. Изкуството, което толкова много обичах. Опита се да ме окове във вериги и да унищожи духа ми. Да ме сплаши, да ме купи, да ме откаже... Аз най-много ценя свободата. И съм благодарен, че я доживях.

 

- Как се прави бунт без тиранин отсреща? Или отива ли си вдъхновението с идването на свободата?

 

- Отговорът е банален. Всяко поколение трябва да брани свободата, защото робството винаги е на една ръка разстояние. Като в онзи стих на Киплинг за „ропотът на всяка тълпа към своя вожд: О, по-добре в Египет, в добрата черна нощ!“...

 

- Въпросът обаче е, истинска ли е свободата ни днес или само фасадна. Свободни ли сме действително три десетилетия след падането на комунизма?

 

- Отговорът на този въпрос е труден. Може би очаквате да говоря за икономическата принуда, за икономическите окови, наследили политическите... Не мисля, че това е съществен проблем.  Мисля, че много по-опасна за свободата ни е една друга заплаха, която днес идва не от Изток, а от Запад. Става въпрос за новата диктатура на политическата коректност. За идеологията, която иска да ни забрани да говорим на глас това, което мислим, само и само да не обидим нечия религиозна, расова или сексуална идентичност. За идеологията, която налага цензура в медиите, която руши паметници и която иска да редактира идеологически или директно да унищожи произведенията на класическата литература, на музиката, на киното и на изобразителното изкуство. Който не вижда, че съвременната либерална демокрация се изражда в нов тоталитарен режим, той е сляп.

 

- След като толкова дълго говорихме за свободата, очаквах, че се определяте като либерал. А накрая се оказахте консерватор.

 

- По-скоро съм реакционер. Живописта ми не е авангардна, а реакционна и ако утре някой ми забрани да рисувам натюрморти с круши – ще рисувам натюрморти с круши. Реагирам тогава, когато ми посегнат. Прогресивните сили, били те комунистически или либерални, неизменно се опитват да унищожат свободата, за да могат да построят своя бленуван Рай на земята. Да се изправи срещу това е дълг на всеки свободен човек.

 

 

 

 

 

 

Още от Интервюта

Коментари

  • гайки

    12 Окт 2020 17:38ч.

    Постмодернизмът е незавършимо изкуство - винаги има какво ново да се допълва в темата и сюжета и от автора, и от ценителя. И да, правилно този художник се класифицира като реакционер. Реакционер, впрочем, не всякога означава консерватор. Всичките постмодернисти са от бароковото реакционно котило спрямо студенината и строгите рационализации на класицизма и мимезисния реализъм в изкуството и естетиката. Барокът тръгва като изкуство на контрареформацията - затова и няма как да поема какъвто и да е прогресизъм (особено либерализъм, но, разбира се и комунизъм като художествени идеологеми)... що се отнася до реализма - то е обяснимо, че в най-добрият случай тук имаме зареждане със сюрреалистичен творчески адреналин. Постмодернизмът създава така наречените отворени, незавършими художествени сюжети - и особено в изобразителното изкуство. Абсурдът е, че именно т.нар. свободен западен свят ускорено изчерпа кяра си да създава масово културна и подготвена за голямото изкуство публика. Днешните поколения от профанизирани младежи и даже направо дебили изобщо нямат нюха към такъв тип реакционно и абстрактно изкуство, какъвто нашето поколение все пак успя да формира при относително либерализирания режим на късния соц. Защото трябва да признаем, че материалната презадоволеност пречи на творческия хъс... трябва си поне малко глад за материално, за да дойде духовното. Не споделям политическите идеи на автора, но напълно уважавам естетическата му позиция и художествените му достижения.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Tom

    12 Окт 2020 22:35ч.

    Защо говори толкова абстрактно. Назови тези хора, които са те спирали, подигравали, отхвърляли. В тази анонимност всички слуги на комунизма се превърнаха в герои.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • пози, артисти

    13 Окт 2020 6:18ч.

    За съжаление господинът е поредния творец, който се опитва да оправдава ниското качество на произведнията си с някаква политическа репресия върху уж радикалното му творчество. И съответно да влиза в ролята на онеправдана жертва на комунизма. А голите факти са, че представените тук картини са дилетантски и семпли. И повече от нормално е да са били отхвърлени от общите изложби на СБХ. Съвсем друга тема е, че на същите изложби бяха допускани дилетантски творби на други художници, само заради това, че същите бяха част от верноподаническата свита от "Светлинчета". Същата клика от СветлинРусеви протежета владее и до днес ключовите позиции в институциите свързани с българското изобразително изкуство.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Г.Г.

    13 Окт 2020 8:14ч.

    Поне откровено признава презрението си към обикновения човек. "Ако обърнем изкуството към него, неминуемо ще го превърнем в чалга." Тъй де, Микеланджело точно чалга е правил. Когато показал "Давид", във Флоренция започнал всенароден празник. Флрентинците са били до един умни и красиви разбирачи. Микеланджело просто случил на народ, а на нашичкия се паднала Людмила.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Към Г.Г.: Ширпотребата винаги е чалга

    13 Окт 2020 12:37ч.

    Да обърнеш изкуството към нивото на масовия вкус-това винаги е било "чалга". Да предизвикаш широките маси да вникнат, да последват новаторски, голями идеи на автора и се издигнат интелектуално - това е голямото изкуство. За съжаление няма база за сравнение между сега и времената на Микеланджело, Медичите и народа по онова време. Първо защото тогава, а и в по-късни векове художници и композитори са били нещо като съвременните мегазвезди. Всяко тяхно произведение е било очаквано и коментирано от публиката като важно обществено събитие. В наши дни може би до някъде подобен интерес, очакване и обсъждане породиха "Плаващите кейове на Кристо и Жан-Клод. Днес останалата част от изкуствата не са във фокуса на масата хора, а представляват интерес само за малка част. Ако го сравним с храната, която ядем, сега консумираме голямо количество евтини имитации на ХРАНА. И стремежа на производителите е как да подменят компонентите с още по евтини и по-неразваляеми подобия. Което си е джънй, чалга. От друга страна в онези стари времена се е ценяла и консумирала само истинска ХРАНА и оригинално изкуство. Тази среда и закваска е довела до раждането и израстването на автори като Микеланджело, Леонардо, Рафаело, Вивалди, Моцарт, Бетховен...

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • мехиседек

    13 Окт 2020 16:26ч.

    Изкуството и доброто образование са били винаги аристократични - опитите за демократизиране и масовизиране довежда именно до чалга ефекти и опрофанчване. Правилата на изтънчения вкус докосват само малцината творчески настроени люде в обществото. Демокрацията със своя пищен и главно извънхудожествен колорит и рисунък настоятелно убива усета към изящно изкуство, ето затова не съм съгласен с политическите възгледи на автора, отразени в спомените му за неприятните чувства към соц-а. Парадоксално, но соцът поддържаше изящното, защото все пак бе култура, а не цивилизация... докато днешната кичозна масова култура като типична цивилизационна рожбичка ехиднина го мачка заради популярното и вървежното.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Дадаист

    13 Окт 2020 18:53ч.

    "Като изключим Христо Явашев, нито един български автор не струва пукната пара оттатък Калотина." Това е откровена лъжа!!! Този бездарен господин изобщо не е наясно със съвременното изкуство, с успехите на много мои сънародници и колеги художници в момента зад граница. Той си е живял и все още си живее в неговия измислен свят, и оправдавайки се зад бездарието си се е провъзгласил за реакционер...мъка,видях му изложбата, нивото е там през 70-80 г. Плагиатствани неща от Зджислав Бексински от Полша, неуверен академизъм и прочие банални творби. За съжаление кликата около Светлин, Вежди и Яра Бубнова са окупирали всички наши културни центрове в Европа и от техните протежета не може да се промъкне никой случаен. Като цяло една слаба и безлична изложба!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Alexander 6paik

    19 Окт 2020 13:44ч.

    Минах, видях, хареса ми. Изложбата щеше да е повече от впечатляваща, дори ако беше рисувана днес. А за 70-та, 80-та си е голяма.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи