Хората в Съединените щати вече нямат разбирателство относно предназначението, ценностите, историята или смисъла на нацията. Възможно ли е помирението?
Как Америка се раздели на четири части

Джордж Паркър

Брой юли/август 2021

https://www.theatlantic.com/magazine/archive/2021/07/george-packer-four-americas/619012/

 

Нациите, подобно на индивидите, разказват истории, за да разберат кои са, откъде идват и какви искат да бъдат. Националните наративи, подобно на личните, са податливи на сантименталност, прискърбност, гордост, срам, самозаслепение. Никога няма само един наратив – те се съревновават и постоянно се менят. Най-устойчивите не са онези, които най-добре издържат проверката на фактите. Те са онези, които адресират най-дълбоките ни нужди и желания. Американците вече знаят, че демокрацията разчита на основния сюжет на споделената реалност – когато фактите станат разменна стока, сме изгубени. Но точно както никой не може да живее щастлив и плодотворен живот в постоянна самокритичност, нациите имат нужда от нещо повече от факти – те имат нужда от истории, които създават морална идентичност. Дългото взиране в огледалото трябва да завърши със себеуважение, в противен случай то ще ни погълне.

 

Проследяването на еволюцията на тези наративи ни разкрива нещо от способността на нациите да се променят. През голяма част от 20-ти век двете политически партии имаха ясни идентичности и разкаваха отличителни истории. Републиканците говореха за онези, които искат да преуспяват, а демократите за онези, които искат справедливо отношение. Републиканците насърчаваха индивидуалното предприемачество, демократите подкрепяха социалната солидарност, включвайки в крайна сметка чернокожите и изоставяйки партийната обвързаност с Джим Кроу (идеолог на расовата сегрегация в южните щати, б.пр.). Но, за разлика от днес, двете партии спореха за една и съща разпознаваема държава. Този порядък се запази до края на 60-те години, за които все още има жив спомен.

 

Двете партии бяха отражение на общество, което беше по-несвободно от днешното, по-нетолерантно и много по-неразнообразно, с по-малко избори, но с повече икономическо равенство, повече споделен просперитет и повече политическо сътрудничество. Либералните републиканци и консервативните демократи играеха важна роля в съответните партии. Американците бяха по-еднакви в това, което ядяха (спагети с риба тон) и това, което гледаха (Булит). Дори телата им изглеждаха по-еднакви. Те бяха по-ограничени, отколкото сме ние, по-репресирани, въпреки че ограниченията и репресиите бяха отменени към 1968 година.

 

Оттогава двете партии почти си размениха местата. С настъпването на хилядолетието, демократите се превръщаха в територия на преуспяващите професионалисти, докато републиканците започваха да звучат като популистки бунтари. Трябва да разберем тази смяна на местата, за да можем да проумеем как стигнахме тук, където сме в момента.

 

Седемдесетте години сложиха край на поствоенната, двуполюсна Америка на средната класа и заедно с това на двата относително стабилни наратива за преуспяването и справедливото отношение. На тяхно място се появиха четири противоборстващи наратива, четири счетоводства на американската морална идентичност. Те имат корени в историята, но са моделирани според новите начини на мислене и живеене. Те отразяват схизмата от двете страни на разделението, което ни превърна в две държави и продължи да разширява и задълбочава линията на пропукването. През последните четири десетилетия четирите наратива се редуваха да упражняват влияние. Те се припокриваха, смесваха се един с друг, привличаха се и се отблъскваха един друг. Нито един от тях не може да бъде разбран отделно от останалите, защото и четирите произлизат от едно цяло.

1.

Да наречем първия „Свободна Америка“. През последния половин век той беше политически най-могъщият от четирите. Свободна Америка произлиза от либертарианските идеи, установени върху свръхмощния двигател на консуматорския капитализъм. Свободата, която той изповядва, е много различна от изкуството на самоуправлението на Алексис дьо Токвил. Неговата персонална свобода, без другите хора, негативната освободеност на „Не ме настъпвай по опашката“. (Мото от времето на войната за независимост от Великобритания, впоследствие употребявано за политически цели от консервативните и либертариански кръгове, от Чаеното парти, а напоследък свързвано с историческото бяло потисничество спрямо черните – б.пр.)

 

Консервативното движение започна да доминира в Републиканската партия през 70-те, а след това и в голяма част от страната при президентството на Рейгън. Както забелязва историкът Джордж Х. Наш, то с мъка съчетава няколко нишки на мисълта. Една от тях е традиционалистката реакция срещу утопичните планове и моралния хаос на модерната секуларна цивилизация. Традиционалистите са богобоязливи протестанти, католици, селски стопани от Юга, неуспели аристократи, алиенирани индивидуалисти – дисиденти в следвоенна Америка. Те са отблъснати от самодоволната вулгарност на полуобразованите маси. Техният герой е Едмънд Бърк, аватарът на консервативната ограниченост, а техният враг е Джон Дюи, философът на американската демокрация. Традиционалисткият елитизъм ги поставя в конфликт с основните течения в американския живот – периодът от американската история, който им е най-близък, е този на квази-феодалният стар Юг – но техните писания вдъхновяват следващото поколение консерватори, включващо Уилям Ф. Бъкли, който представя първото издание на Нешънъл Ривю през 1955-а, с известния призив „Изправи се срещу историята, извикай "Стоп“.

 

Сходни на традиционалистите бяха антикомунистите. Много от тях бяха бивши марксисти, като Уитакър Чеймбърс и Джеймс Бърнам, които носеха със себе си апокалиптичния си багаж, когато се преместиха от лявото към дясното. Политиката за тях не беше нищо по-малко от титанична битка между доброто и злото, между Бог и човека. Основната цел на тяхната енергия беше амелиоративното кредо на Елинор Рузвелт и Артър Шлезинджър – добрият стар либерализъм, за който те вярваха, че е по-лекият комунизъм, „идеология на западното самоубийство“, както го нарече Бърнам. Антикомунистите, както и традиционалистите, бяха скептични към демокрацията – нейната мекота би довела до унищожение, когато избухне Третата световна война. Ако тези брутални песимисти бяха ядрото на модерния консерватизъм, движението би загинало от безотрадност през 60-те.

 

Либертарианците бяха нещо различно. Те се вляха по-леко в американския поток. В своето настояване за свобода те биха могли да претендират за наследници на Лок, Джеферсън и класическата либерална традиция. Някои от тях интерпретираха Конституцията като либертариански документ за индивидуални и щатски права под ограничено федерално управление, а не като рамка за засилване на нацията, каквато авторите на Федералистките документи смятаха, че създават. Парадоксално, най-влиятелните либертарианци бяха европейци, най-вече австрийският икономист Фридрих Хайек, чиято полемика срещу колективизма „Пътят към робството“ беше издателска сензация в Америка през 1944-а, по време на най-драматичната мобилизация на икономически ресурси от държавна власт в историята.

 

Това, което отличаваше либертарианците от конвенционалните бизнес-ориентирани републиканци, беше тяхната чиста и безкомпромисна идея. Каква беше тя? Хайек: „Планирането води до диктатура.“ Целта на правителството е да осигури индивидуални права и още някои дребни неща. Глътка социално благоденствие – и свободното управление умира. Решението на Върховния съд от 1937-а, утвърждаващо части от Новата сделка (реформите на Рузвелт за възстановяване и облекчения за справяне с Голямата депресия – б.пр.), беше началото на залеза и упадъка на Америка. Либертарианците се разбунтуваха срещу средновековния смесен икономически консенсус. По дух те бяха по-скоро радикални, отколкото консервативни. Никакъв компромис с администраторите на Социалното осигуряване и Централната банка! Смърт на данъчната политика на Кейнс!

 

Въпреки или поради чистотата на тяхната идея, либертарианците обединиха каузата си със сегрегационистите и расизмът залегна в политическото им движение от самото начало. Първият им герой, сенатор Бари Голдуотър, се кандидатира за президент през 1964-а като противник на лидерите на собствената си партия, противопоставяйки Закона за гражданските права срещу основите на щатските права.

 

Първите две течения на консервативното движение – елитисткия традиционализъм и антикомунизма – останаха част от неговото ДНК в продължение на половин век. В крайна сметка американският народ изрази предпочитанията си и първото изчезна, а с края на Студената война второто се превърна в отживелица. Но либертарианството се простира чак до настоящето. Джеймс Бърнам е почти забравен, но срещаме фанатици на Айн Ранд навсякъде – сред капиталистите в Силициевата долина, в офиса на Чаеното парти в Тампа Бей, сред бригадата, която павира пътищата. Бившият говорител на Камарата на Представителите Пол Райън, (прочел Атлас изправи рамене в гимназията) превърна безмилостната егоистична философия на Ранд в политика на хълма Капитолия. Либертарианството е близко на американския мит за самосъздалия се човек, за самотния пионер в равнините. (Прославата на човека е повтарящ се сюжет.) Подобно на марксизма, то е завършена обяснителна система. То приляга на свръхумните инженери, както и на тези, които никога няма да пораснат.

 

Как Свободна Америка стана догма на Републиканската партия и определи условията на американската политика за години? Като всяка голяма политическа промяна, и тази зависеше от идеи, от автентична връзка с живота на хората, и от тайминг. Точно както нямаше да има Рузвелтова революция без Голямата депресия, така нямаше да има и Рейгънова революция без 70-те години. След години на висока инфлация и висока безработица, недостиг на газ, хаос в либералните градове и епична корупция и некомпетентност в управлението, през 1980-а много американци бяха готови да слушат, когато Милтън и Роуз Фридман в своята книга, както и в телевизионна поредица от 10 серии, наречена Свободен да избираш, обвиниха за западането на страната бизнес регулациите и други правителствени интервенции на пазара.

 

Герой от романа на Джонатан Франзен Свобода, написан през 2010 г., се изразява по следния начин: „Ако нямаш пари, се вкопчваш в правата си още по-яростно. Дори и пушенето да те убива, дори и да не можеш да нахраниш децата си, дори и децата ти да са застреляни от маниак с бойно оръжие. Може и да си беден, но това, което никой не може да ти отнеме, е свободата сам да прецакаш собствения си живот.“ Героят почти перифразира прословутото изказване на Барак Обама от набирането на средства за кампанията му в Сан Франциско относно начина, по който бялата работническа класа в Америка „се вкопчва в оръжието, или в религията, или в антипатията към хора, които не са като тях, или в антиимигрантските емоции, или антитърговските емоции, като начин да изрази своите фрустрации“. Мисълта не беше погрешна, но снизхождението беше изобличително. То показа защо демократите не можаха да проумеят, че хората могат „да гласуват против своите интереси“. Оръжието и религията действително бяха автентични интереси за милиони американци. Търговитя и имиграцията наистина направиха положението на някои от тях много по-лошо. И ако демократическата партия отказа да бъде на тяхна страна, защо да не гласуват за партия, която поне ги према сериозно?

 

Свободна Америка винаги е имала бунтовническа нагласа, сривала е институции, не ги е градила. Безотговорността е кодирана в нейните лидери. Вместо да намират нови политики, които възстановяват западащи общости, републиканците мобилизират гнева и отчаянието и предлагат жертвени агнета. Партията, в стремежа си към повече власт, мислеше, че може да контролира тези тъмни енергии, но вместо това те консумират нея.

2.

Новата икономика на познанието създаде нова класа американци: мъже и жени с дипломи, ловко боравещи със символи и числа, платени професионалисти по информационни технологии, компютърно инженерство, научни изследвания, дизайн, мениджмънт консултиране, висши административни постове, финансови анализи, право, журналистика, изкуства, висше образование. Те ходят в едни и същи колежи, женят се помежду си, гравитират около желаните жилищни квартали в районите на метрополисите и правят всичко по силите си да предадат своите привилегии на децата си. Те не са от единия процент – той се състои предимно от директори и инвеститори – но те доминират топ 10% от американските приходи, с огромна икономика и културно влияние.

 

Те се чувстват в свои води в света, който модерността създаде. Те са първите почитатели на нещата, които правят повърхността на съвременния свят приятна: НВО, MacBook Pro, програмата за спестени мили от полети Mileage Plus Platinum, органичното месо от хранено с трева теле, студенопресованото кафе, Amazon Prime. Те приветстват новостите и се прекланят пред  разнообразието. Вярват, че транснационалният поток от човешки същества, информация, стоки и капитал в крайна сметка облагодетелства повечето хора по света. Ще се затрудните да познаете от коя част на страната са дошли, защото локалната им идентичност е потънала в хомогенизиращата култура на топ-университетите и елитните професии. Те вярват в квалификациите и експертизата – не само като инструменти на успеха, но като подготовка за достъп до класата. Те не са националисти, тъкмо обратното, но имат национален наратив. Наречете го „Умна Америка“.

 

Космополитният вид на Умна Америка се припокрива отчасти с либертарианския възглед на Свободна Америка. Всеки от тях прегръща капитализма и принципа на меритокрацията: вярата, че талантът и усилията трябва да предопределят твоята награда. Но за меритократите на Умна Америка някои интервенции на правителството са необходими, за да може всеки да има равен шанс за развитие. Дългата история на расовата несправедливост изисква лечение от рода на актове на утвърждаване, диверситет при назначенията, може би дори и репарации. Бедният има нужда от социално подпомагане и средства за живот. Бедните деца заслужават по-високи разходи за образование и здравеопазване. Работниците, освободени поради търговски споразумения, автоматизации и други сривове на глобалната икономика, трябва да бъдат преквалифицирани за нов вид работа.

 

И все пак, има лимит на управлението, което меритократите биха приели. Социалният либерализъм им е по-близък, отколкото преразпределението, особено при положение, че акумулират богатство и гледат към пенсионите си фондове за дългосрочна сигурност. Колкото до профсъюзите, те едва съществуват в Умна Америка. Те са инструменти на класовата солидарност, не на напредъка на индивида, а стойностната величина в Умна Америка е индивидът, точно както и в Свободна Америка.

 

Думата меритокрация се използва от 1950-а, когато британският социолог Майкъл Янг публикува Възход на меритокрацията. Той използва тази нова дума като предупреждение: модерните общества ще се научат да измерват интелекта на децата толкова точно, че ще бъдат стратифицирани в училища и работни места според естествените си способности. В сатиричната фантазия на Янг тази нова форма на неравенство ще бъде толкова твърда и потисническа, че ще завърши с жесток бунт.

 

Но думата изгубва първоначалното си дистопично значение. В десетилетията след Втората световна война Законът за привилегиите за ветерани, появата на стандартизирани тестове, движенията за граждански права и отварянето на топ-университетите за цветнокожи, жени и деца от средната и работническата класа се комбинират, за да предложат път напред, който вероятно се приближава толкова до действително равните възможности, колкото Америка никога до тогава не е виждала.

 

След 70-те години меритокрацията започва все повече да прилича на мрачната сатира на Янг. Една система, замислена да дава на всяко следващо поколение равен шанс за издигане, създаде нова класова структура на унаследяване. Образованите професионалисти предават своите пари, връзки, амбиции и работна етика на своите наследници, докато по-малко образованите смемейства изпадат далеч назад, с все по-малък шанс да видят децата си да се издигат. В детската градина децата на професионалистите са вече цели две години по-напред от своите връстници от по-нисша класа, а разликата в постиженията им е почти непреодолима. След седем десетилетия на меритокрация е почти толкова невъзможно дете от по-нисша класа да бъде прието в топ три университети от Бръшлянената лига, колкото е било и в 1954 година.

 

Тази йерархия бавно се втвърди през годините, без да привлича много внимание. Тя се основава на образование и заслуги, а образованието и заслугите са хубави неща, така че кой би оспорвал? По-дълбоката несправедливост е маскирана под множество изключения – деца, които са се издигнали от скромен произход до висините на обществото. Бил Клинтън (който говореше за хора, здраво работещи и играещи по правилата), Хилари Клинтън (която харесваше израза талант от Бога) и Барак Обама („Трябва всеки един от вас да развие талантите, уменията и интелекта си“), бяха продукти на меритокрацията. Разбира се, индивидите трябва да бъдат възнаграждавани според способностите им. Каква е алтернативата? Или колективизация, или аристокрация. Или всеки получава еднакво образование и заплата, без оглед на постиженията, което е несправедливо и ужасяващо посредствено, или всеки живее живота, в който е бил роден, което е несправедливо и ужасно регресивно. Меритокрацията изглежда е системата, която отговаря на израза на Токвил „страст за равенство“. Ако възможностите са действително равни, резултатите ще са справедливи.

 

Но тъкмо тази идея за справедливост поражда жестокостта на меритокрацията. Ако не се справиш, не можеш да виниш никого и нищо, освен себе си. Онези, които успяват, могат да се чувстват морално удовлетворени от себе си – от таланта, дисциплината и добрите си избори – и дори изпитват някакво злорадство, когато срещнат някой неуспял.  Няма „По Божията милост съм този, който съм“ (1Кор 15:10 – б.пр.), нито дори „Животът е несправедлив“, а само „Да беше направил като мен“.

 

Победителите в Умна Америка изгубиха способността и нуждата от национална идентичност, поради което и не могат да схванат нейното значение за другите.

 

В политическо отношение Умна Америка се асоциира с Демократическата партрия. Това не е по неизбежност. Ако партията не бе отказала да приеме затварянето на фабрики през 70-те и 80-те като национално бедствие, ако тя бе станала гласа на милиони работници, останали без работа поради деиндустриализацията и бедстващи в растящата икономика на услугите, тя можеше и да остане мулти-етническа партия на работническата класа, каквато е била от 30те години до тогава. Истината е, че Белият Юг изостави демократите след революцията за граждански права, но само расата не обяснява епохалното половинвековно обръщане на белите гласоподаватели от работническата класа. Западна Вирджиния, почти изцяло бяла, беше предимно демократичен щат до 2000 година. Ако погледнем националните електорални карти окръг по окръг, 2000-а е годината, в която селските райони станаха категорично червени. Нещо повече от принципната прегръдка между демократите и движенията за граждански права и други борби за равенство предизвика промяната.

 

В началото на 70-те партията приюти образовани професионалисти, не-бели гласоподаватели, както и намаляваща, разделена на съсловия работническа класа. Колкото повече партията се идентифицираше с победителите на новата икономика, толкова по-лесно ставаше за републиканците да изтеглят белите работници, позовавайки се на културните ценности. Бил и Хилари Клинтън говореха за подпомагане на работниците да се издигнат до професионалната класа чрез обучения и тренинги. Те изхождаха от предположението, че всички американци могат да правят това, което правят те и да бъдат като тях.

 

Наративът на Свободна Америка оформи параметрите на приемливото мислене за Умна Америка. Свободната търговия, дерегулацията, икономическата концентрация и балансираните бюджети станаха политика на демокртическата партия. Тя беше космополитна, приемаща мултикултурализма у дома и приветстваща глобализирания свят. Нейната дарителска класа от Уолстрийт и Силициевата долина финансираше демократските кампании и беше възнаграждавана с влияние във Вашингтон. Нищо от това не импонираше на старото ядро на партията.

 

Превъртането на хилядолетието беше апогеят на Умна Америка. Речите на президента Клинтън станаха еуфорични – „Ние сме щастливци, че живеем в този момент от историята“, каза той във финалното си Обръщение към нацията. Новата икономика замени „отживелите идеологии“ с лъскави технологии. Бизнес-цикълът от бумове и спадове беше на практика унищожен, заедно с класовия конфликт. През април 2000 г. Клинтън беше домакин на празненство, наречено Конференция на Белия дом за новата икономика. Честната цел се разми в самохвалство. Добродетел и успех си стиснаха ръцете – отличителната атмосфера на Умна Америка. В даден момент Клинтън информира участниците, че Конгресът е напът да приеме закон, установяващ перманентни търговски отношения с Китай, които ще направят и двете страни по-успешни, а Китай – по-свободен. „Вярвам, че компютърът и интернет ни дават шанса да извадим повече хора от бедността, по-бързо от което и да е време в човешката история“, триумфално заяви той.

 

В този момент беше почти възможно да се предвиди датата на избирането на Доналд Тръмп.

 

Победителите на Умна Америка се оттеглиха от националния живот. Те прекарваха ненормирано количество време работейки (дори в леглото), проучвайки училищата на децата си, планирайки техните занимания, пазарувайки правилната храна, учейки се да правят суши или да свирят на мандолина, поддържайки добра форма и следейки новините. Нищо от това не ги поставя в контакт със съгражданите им от други сфери на живота. Училището, някога най-универсалната и влиятелната от нашите демократични институции, сега ги огражда със стена. Работническата класа е тера инкогнита.

 

Преследването на успеха не е нещо ново. Умният американец е наследник на самоизградилия се човек от началото на 19-ти век, който издигна работната етика до най-висока лична добродетел, а също и на градския прогресивист от началото на 20-ти век, който се прекланяше пред експертизата. Но има и разлика: пътеката сега е по-тясна, води до институции с по-високи стени и вратите се отварят по-трудно.

 

Под бдителния поглед на родителите си, децата на Умна Америка посветиха изтощително количество енергия на извънкласни дейности и внимателно конструирани мотивационни писма, които умело навигират между самодоволство и смирение. Целта на цялото това усилие е висше образование, което предлага спорно обучение, съмнително удовлетворение, но вероятен доходоносен и сигурен статус. Завършването на ексклузивно училище бележи влизането в успешния живот. Този ритуал, натоварен с толкова голяма важност и притежаващ толкова малко реална стойност, напомня крехкия упадък на аристокрацията, достигнала етапа, в който никой не вярва, че тя отразява естествения ред на нещата. В нашия случай, система, замислена да увеличава равенството, се превръща в катализатор на неравенство. Американците сега са меритократи по рождение. Ние го знаем, но понеже то нарушава нашите фундаментални убеждения, полагаме мъчителни усилия да го отричаме.

 

Общ рефрен на места като югоизточен Охайо, южна Вирджиния и централна Пенсилвания е, че средната класа вече не съществува. Веднъж чух жена на около 60 години, пенсиониран общински служител от Тампа, Флорида, която беше направила и впоследствие загубила пари от недвижими имоти, да описва себе си като „бившата средна класа“. Имаше предвид, че сега живее без никаква сигурност. Нейният израз би могъл да се отнася и към електричар, печелещ по 52 хил. долара годишно, както и към домашен болногледач, изкарващ по 12 долара на час. Първият все още принадлежи финансово към средната класа, докато вторият е работническа класа – на практика работещ бедняк. Общото между тях е дипломата за образование и несигурната перспектива. Нито един от двамата не може да погледне бъдещето си спокойно, още по-малко това на децата си. Мечтата да оставят децата си по-добре образовани и по-добре устроени е загубила своята убедителност, а те - своето вдъхновение. За тях не е възможно да достигнат бляскавия, добре уреден живот, който виждат в домовете на професионалния елит, за когото работят. Еспресо-машината върху кварцовия плот, скъпото изкуство по стените в хола, лавиците с книги, покриващи детските стаи, са проблясъци на чужда култура. Какво точно правят професионалистите, за да спечелят своите големи приходи, с които покриват хубавите си притежания, е мистерия. Всички тези часове, прекарани в седене на компютърния екран – допринасят ли с нещо за обществото, за семейството на електричаря, или на болногледача (чийто принос е очевиден)?

 

И така, тези две класи, възхождащите професионалисти и потъващите работници, които две поколения назад бяха близки по доходи и не толкова далечни по нрави, вече не вярват, че са част от една и съща страна. Но те не могат да се избегнат взаимно, а тяхното съвместно съществуване поражда снизхождение, негодувание и срам.

 

Като национален наратив Умна Америка има слабо усещане за нация. Умна Америка не мрази Америка, която е била толкова добра към меритократите. Умна Америка вярва в институциите и подкрепя американското лидерство във военните алианси и международните организации.

 

Но Умните американци не приемат патриотизма. Това е неприятна останка от по-примитивни времена, като пушенето на цигари или състезанията с кучета. Патриотизмът предизвиква емоции, които могат да имат грозни последствия. Победителите в Умна Америка, свързани чрез самолети, интернет и инвестиции по цялото земно кълбо, загубиха способността и нуждата от национална идентичност, поради което и не могат да схванат нейното значение за другите. Тяхната страстна преданост, онази, която им осигурява определена идентичност, принадлежи на тяхното семейство. Останалото е диверситет и ефективност, древен сорт домати и безпилотни коли. Те не виждат смисъл в патриотизма.

 

Патриотизмът може да бъде насочен към добри или лоши цели, но у повечето хора той никога не умира. Той е постоянна свързаност, като предаността към семейството, източник на смисъл и общност, най-силен когато е неосъзнат. Националната привързаност е привързаност към това, което прави твоята страна твоя, различна от останалите, дори когато не можеш да я понасяш, дори когато сломява сърцето ти. Това чувство не бива да бъде премахвано. И понеже хората все още живеят живота си в действителни места, а нацията е най-голямото място, с което могат да се идентифицират – световното гражданство е твърде абстрактно, за да има значение – патриотичното чувство трябва да бъде използвано, ако искаш да постигнеш нещо голямо. Ако целта ти е да забавиш климатичните промени, или да премахнеш неравенството, или да спреш расизма, или да възстановиш демокрацията, ще имаш нужда от национална солидарност, която идва от патриотизма.

 

Това е един от проблемите на наратива на Умна Америка. Другият проблем е, че когато оставим патриотизма на други наративи, със сигурност ще го присвоят най-лошите от тях.

3.

 

През есента на 2008 г. Сара Пейлин, тогава републиканската кандидатура за вицепрезидент, говори при набирането на средства в Грийнсбъро, Северна Каролина. Кандидатите запазват истината за спонсорите си, използвайки директен език, който иначе избягват пред пресата и публиката (Обама: „вкопчване в оръжие или религия“, Ромни: „47 процента“, Клинтън: „кошницата на окаяните“) и Пейлин се почувства свободна да говори открито. „Ние вярваме, че най-доброто от Америка е в тези малки градове, които ще посетим“, каза тя „и в тези прекрасни малки джобчета на това, което аз наричам истинската Америка, тук с всички вас, които сте от тези силно отрудени, много патриотични, много подкрепящи Америка, райони на тази велика нация. Вие, които управлявате нашите фабрики, учите нашите деца, отглеждате нашата храна, водите нашите битки вместо нас.“

 

Това, което отчужди Пейлин от Умна Америка, предизвика хиляди да се тълпят в продължение на часове на нейните кампании в Истинска Америка: диалектните й изрази („Нема мърдане“, „Кóпай, душо, кóпай“), харизматичното й християнство, четирите колежа, през които е минала докато вземе диплома, имената на петте й деца (Трак, Бристъл, Уилоу, Пайпър, Триг), бебето й със синдром на Даун, беременната й дъщеря тийнейджърка, риболовният бизнес на съпруга й, снимките по време на лов. Тя олицетворяваше работническата класа до мозъка на костите си. Много политици са дошли от работническата класа. Пейлин никога не я е напускала.

 

Тя преследваше Барак Обама с особена злост. Нейното зложелателство беше подхранвано от съмнителния му произход, радикалните му сподвижници и възгледите му за редистрибуция, но най-тежката обида беше неговата жлъчна смесица от класа и раса. Обама беше черен професионалист, който е посещавал най-добрите училища, който знае толкова повече от Пейлин, и който беше твърде умен, за да влезе в кален двубой с нея.

 

Пейлин се разпадаше по време на кампанията. Жалкото й представяне по основни въпроси я дисквалифицира в очите на американците, които нямаха категорично мнение по темите. Републиканските й господари се опитаха да я скрият, а по-късно се отрекоха от нея. През 2008ма страната беше все още твърде рационална за кандидат като Пейлин. След загубата тя се оттегли от поста на губернатор на Аляска, който вече не я интересуваше, и започна нова кариера като телевизионна звезда в риалити шоу, звезда на Чаеното парти и рекламно лице на стоки с нейния автограф. Пейлин продължаваше да се оглежда за второ действие, което никога не започна. Тя стана жертва на жалкото убеждение, че е изпреварила времето си знаменитост. Защото с нейното кандидатиране в живота на страната дойде нещо ново, което беше същевременно и традиционно. Тя беше западен популист, който въплъщаваше политиката на бялата идентичност – Йоан Предтеча на идването на Тръмп.

 

Истинска Америка е много старо място. Идеята, че автентичното сърце на демокрацията бие най-силно у обикновените хора, които работят с ръцете си, датира от 18ти век. Тя е ембрионална за веруюто на равенството. Томас Джеферсън пише в 1787ма: „Изложете морален казус пред орач и професор. Орачът ще успее да го разреши, дори по-добре от професора, защото не е бил подвеждан от измислени правила.“ Моралното равенство е било основа за политическото равенство. С превръщането на новата република в по-егалитарно общество през първите десетилетия на 19ти век, демократичното верую се превръща в открито популистко. Андрю Джаксън идва на власт и управлява като покровител на „най-скромните членове на обществото – фермери, механици, работници“, представляващи Истинска Америка по онова време. Демократичната партия успява да доминира изборите като прехвърля заряда на аристократичния елитизъм върху федералистите, а после върху Вигите, които разбират, че за да успеят трябва да водят кампаниите си в дървени бараки и с люта ракия.

 

Триумфът на популярната демокрация донесе анти-интелектуални предразсъдъци към американските политици, които никога не изчезнаха напълно. Самоуправлението не изискваше никакво специално обучение, само вродената мъдрост на хората. Ричард Хофстетер написа „Дори в ранните си дни егалитаристкият импулс в Америка беше свързан с недоверие в това, което в зародишната си форма може да бъде наречено политическа специализация, а в по-късната си форма – експертиза.“ Враждебността към аристокрацията се разрастна до всеобща подозрителност към софистицираните ерудити. По-образованите граждани станаха всъщност по-неспособни да водят. Най-добрите политици дойдоха от средите на обикновените хора и им останаха верни. Правенето на пари не нарушаваше духа на равенството, но духа на висшето знание го нарушаваше, особено когато зад него се криеха специални привилегии.

 

Преимуществено белите тълпи, които се трупаха да чуят речите на Пейлин, не бяха нещо ново. Истинска Америка винаги е била страна на белите хора. Самият Джаксън е бил робовладелец и убиец на индианци, и неговите „фермери, механици и работници“ бяха изцяло белите предшественици на „произвеждащите маси“ на Уилям Дженингс Брайън, на „малкия човек“ на Хю Лонг, на „селяните“ на Джордж Уолъс, на „въоръжените с вили“ на Бюканън и на „усърдно работещите патриоти“ на Пейлин. Политическите позиции на тези групи се промениха, но техният идентитет с Иситнска Америка, тяхната вяра в себе си като крайъгълен камък на самоуправлението, остана твърда. От време на време политиката на обикновените хора бива междурасова – Популистката партия при основаването й през 1890те, Индустриално-работническото движение от 1930те – но това никога не продължава дълго. Съюзите скоро се разпадат под натиска на бялото превъзходство. Истинска Америка винаги е имала нужда да чувства, че както вечната нисша класа, така и паразитиращият елит зависят от нейния труд. По този начин тя превръща черната работническа класа в невидима.

 

От самото начало Истинска Америка е и религиозна, при това по определен начин: евангелистка и фундаменталистка, враждебна към модерните идеи и интелектуалния авторитет. Истината ще влезе във всяко просто сърце, тя няма светлосенки. „Ако трябва да избираме между религията и образованието, ще се откажем от образованието.“, каза Брайън, у когото популистката демокрация и фундаменталисткото християнство съжителстваха, докато не го строшиха на парчета на делото за противоречието между еволюционизма и религията в Тенеси през 1925 година, имащо за цел да реши пред очите на цялата нация дали модерната наука трябва да се преподава в училище, или да се проповядва единствено Божието слово, както е разкрито в Библията.

 

Най-сетне, Истинска Америка има силно националистичен характер. Нейното отношение спрямо останалия свят е изолационистко, враждебно към хуманитаризма и международната ангажираност, но тя е готова да отговори агресивно на всяко нахлуване в пространството на националния интерес. Чистотата и силата на американизма са винаги заплашени от заразяване отвън и от предателство отвътре. Наративът на Иситнска Америка е белият християнски национализъм.

 

Истинска Америка не е блестящ град на хълма, с отворени врати за любителите на свобода от цял свят. Нито пък е космополитен клуб, в който правилният талант и квалификация ще ви дадат достъп, без значнеие кой сте и от къде идвате. Тя е провинциално село, в което всеки знае бизнеса на всеки, никой няма много повече пари от другия, и едва неколцина различни успяват да се измъкнат от там. Селяните могат сами да си поправят бойлера и се отбиват от пътя си, за да помогнат на съсед в затруднение. Ново лице на улицата ще привлече незабавно внимание и подозрение.

 

По времето, когато Пейлин говореше за Истинска Америка, тя беше в стремглав упадък. Регионът Пиедмонт, Северна Каролина, , в който тя говори беше изгубил трите си икономически стълба – тютюн, текстил и мебелно производство – само за десетилетие. Местните хора обвиняваха НАФТА (Северноамериканско Споразумение за Свободна Търговия – б.пр.), мултинационалните компании и голямото правителство. Бездействащите производители на тютюн, които са имали и са обработвали собствени тютюневи плантации, пиеха водка от пластмасови чаши в Муус Лодж, където нонстоп вървеше Фокс Нюз. Зъбите им бяха изпадали от употребата на кристални метамфетамини. Славословията на Пейлин бяха остарели с едно поколение.

 

Този колапс се случи в сянката на историческите провали. В първата декада на новия век двупартийната управляваща класа се дискредитира, първо в чужбина, а сетне и у дома. Инвазията в Ирак пропиля националното единство и международната солидарност, която последва след атаките от 9/11. Самото решение за тази инвазия беше стратегическа глупост, почиваща върху лъжи и самозаблуди. Калпавото му изпълнение засили бедствието за години напред. Цената не беше платена от лидерите на войната. Както писа офицер от армията в Ирак през 2007ма, „Редник, който загуби пушка, понася много по-тежки последствия, от генерал, който загуби война.“ Цената за американците падна върху телата и душите на младите мъже и жени от малките градчета от вътрешността. Сред униформените в Ирак беше необичайно да се срещне някой, идващ от семейство на образовани професионалисти, а сред офицерските чинове - пълна рядкост. След като войските започнаха да напускат Ирак, моделът беше пренесен в Афганистан. Неравенството на саможертвата в глобалната Война с Тероризма беше почти съвсем нормално, за да бъде коментирано. Но този голям провал на елита пося цинизъм сред младежта от социалните низини.

 

Финансовата криза от 2008-а и Голямата рецесия, която последва, имаха подобен ефект на домашния фронт. Виновната страна беше елитът – банкери, търговци, регулатори и политици. Алън Грийнспан, директорът на Федералния Резерв и почитател на Айн Ранд, призна, че кризата е подкопала вярата му в наратива на Свободна Америка. Но тези, които страдаха, бяха най-ниските социални слоеве: средната класа американци, чието богатство потъна в обезценените им наполовина домове и в стопилите се пенсионни фондове, а също и американците от работническата класа, които бяха запратени в бедностгта с известия за уволнение. Банките бяха измъкнати от фалит, а банкерите запазиха работата си.

 

Заключението беше очевидно: системата беше подкопана отвътре. Икономическото възстановяване отне години. Възстановяването на доверието никога не се случи.

 

Още от ерата на Рейгън Републиканската партия беше коалиция на бизнес-интереса с не дотам заможните бели хора, много от които християни-евангелисти. Устойчивостта на коалицията изискваше и от двете страни безкрайно количество самозаблуждение. През 2012та Националната конференция на републиканците беше все още празник на Свободна Америка и на неподправения капитализъм. Мит Ромни каза на дарителите по време на едно набиране на средства, че страната е разделена на правещи и взимащи, и че тези 47% американци, които взимат, никога не биха гласували за него. Всъщност, сред взимащите имаше много републиканци, но дезорганизацията на живота в западащите провинциални райони беше слабо забелязана от политици и журналисти. Християни, които не посещават църква, работници без редовна позиция, да не говорим за професионален съюз, наемодатели, които нямат доверие на съседите си, възрастни, които се информират от рекламни имейли и съмнителни уебсайтове, гласоподаватели, които смятат, че и двете партии са корумпирани – коя от тези истории е достойна за новините? Истинска Америка, крайъгълният камък на популярната демокрация, не намираше начин да участва в самоуправлението. Оказа се, че тя е разградима. Нейният гняв и отчаяние имаха нужда от мишена и от глас.

 

Когато Тръмп се кандидатира за президент, партията на Свободна Америка се срина в собсвената си кухост. Масата от републиканците не бяха свободни търговци, които искат нулев корпоративен данък. Те искаха правителството да прави неща, които облагодетелстват тях, а не незаслужаващите класи под или над тях. Партийните елити бяха твърде далечни на поддръжниците на Тръмп и твърде приспани от собствената си мухлясала реторика, за да схванат какво се случва. Медийните елити бяха силно зашеметени. Тръмп ги забавляваше и поразяваше, а те го презираха като расистка, сексистка, ксенофобска, авторитарна и вулгарна оранжевокоса знаменитост. Той действително беше всичко това. Но той имаше примитивната дарба да надушва емоциите на Истинска Америка – чужда страна за елитите от ляво и от дясно. Те бяха безпомощни да разберат Тръмп и поради това – и да го спрат.

 

Популизмът на Тръмп доведе Джърси Шор (посредствен телевизионен сериал – б.пр.) в националната политика. Целта на неговите речи беше не да овладее масовата истерия, а да се отърве от срама. Той изравни всички наведнъж.

 

Тръмп наруши консервативната ортодоксалност по множество въпроси, включително данъци и облекчения. „Искам да спася средната класа“, каза той. „Не момчетата от хедж фондовете изградиха тази страна. Те са просто едни късметлии, които разнасят хартии насам-натам.“ Но основните ереси на Тръмп бяха по отношение на търговията, имиграцията и войната. Той беше първият американски политик, който направи кампания против глобализацията – политика и на двете партии, която обслужваше интересите на „глобалистите“ в продължение на години, принасяйки в жертва Истинските американци. Той беше и първият, който успя, говорейки колко насрано е станало всичко в Америка. „Това са забравените мъже и жени на нашата страна и те наистина са забравени.“, каза той на Националната републиканска конференция през 2016 година. „Но те няма да останат забравени задълго.“ Националистическата мантия се въргаляше и Тръмп я сграбчи. „Аз съм твоят глас.“

 

В началото на кампанията прекарах известно време с група бели и черни стоманоработници в град, близо до Кантон, Охайо. Те бяха лишени от достъп до фабриката поради разногласия по трудовите им договори и протестираха пред сградата. Грозяха ги месеци без фиш за заплата, както и вероятност да загубят работата си, говореха за края на средната класа. Единствените кандидати, които ги интересуваха, бяха Тръмп и Бърни Сандърс.

 

Стоманоработник на име Джак Баум ми каза, че подкрепя Тръмп. Харесваше „патриотичната“ позиция на Тръмп за търговията и имиграцията, но също така намираше неговите обиди за свежи и вълнуващи. Грозотата е вид отмъщение, каза Баум: „Тя е огледало на начина, по който те ни виждат“. Той не уточни кои са те и и кои са ние, но може би и не трябваше. Може би вярваше – беше твърде учтив, за да го каже – че хора като мен гледат отвисоко на хора като него. Ако образованите професионалисти смятат стоманоработници като Баум за невежи, ограничени и фанатици, тогава Тръмп ще ни натрие самодоволните мутри. Колкото по-ниско потъваха неговият език и поведението му, колкото повече го демонизираха медиите, толкова повече беше приветстван от народа си. Той беше техният лидер, който нямаше да сбърка.

 

Езикът на Тръмп беше ефективен, защото беше настроен спрямо американската попкултура. Той не изискваше експертни познания и нямаше кодове за скрит смисъл. Той почти спонтанно роди и издигна запомнящи се фрази: „Да направим Америка отново велика.“ „Да пресушим блатото.“ „Да изградим стена.“ „Заключете я.“ „Върнете я.“ Това е начинът, по който говорят хората, когато нямат инхибитори и това говорене е на разположение на всеки, който иска да се присъедини към тълпата. Тръмп не се опита да променя своите хора идеологиески, с нови думи и понятия. Той използва ниския език на радиослушателите, на риалити телевизиите, на социалните медии, на спортните барове и за неговите слушатели този език изглеждаше далеч по-честен и вкоренен в здравия смисъл, от превзетите неясноти на „политически коректните“ експерти. Неговият популизъм доведе Джърси Шор в националната политика. Целта на неговите речи беше не да овладее масовата истерия, а да се отърве от срама. Той изравни едновременно всички.

 

През целия си съзнателен живот Тръмп е имал враждебно отношение към черните хора, бил е презрителен към жените, зъл към имигрантите от бедни страни и жесток към слабите. Той е фанатик на равните възможности. По време на кампаниите си, както и в Белия Дом, той публично заставаше до най-отявлените расисти по начин, който го отличаваше от всеки друг президент в историята, и расистите го обичаха за това. След изборите през 2016та голяма част от журналистиката и социалните науки бяха посветени на това да открият дали гласувалите за Тръмп бяха мотивирани основно от икономически тревоги или от расова омраза. Имаше основания и за двата отговора.

 

Прогресистите, шокирани от готовността на половината население да подкрепи този омразен човек, се вкопчиха в расизма като единствена кауза и се заеха да отхвърлят всяка алтернатива. Но този отговор беше прекалено удовлетворителен за тях. Расизмът е такова неизлечимо зло, че това позволи на прогресистите да управляват моралните висини и ги освободи от товара да проявят дори само разбиране към недоволството на сънародниците им в низините, да не говорим да направят нещо за тях. Той постави поддръжниците на Тръмп извън всякакво приличие. Но само расизмът не би могъл да обясни защо бели мъже много по-вероятно ще гласуват за Тръмп, отколкото бели жени или защо същото се отнася и за черни и латино мъже и жени. Или защо най-надеждният индикатор на гласоподавателите на Тръмп не беше расата, а комбинацията от раса и образование. Сред белите хора 38% от завършилите колеж гласуваха за Тръмп, в сравнение с 64% без колежанска диплома. Тази разлика – най-голямото разстояние между Умна Америка и Истинска Америка – беше решаващата. Тя направи 2016та различна от предходните избори и трендът само се засили през 2020 година.

 

Проблемите от кампанията на Тръмп се явяваха на приливи и отливи по време на президентството му. Това, което остана, беше тъмната енергия, която той отприщи и която го обвързваше като племенен вожд към неговия народ. Нищо не остана от оптимистичното благочестие на Свободна Амреика. Хората на Тръмп все още говореха за свобода, но имаха предвид кръв и гробове. Техният национализъм беше подобен на етно-национализма, преживяващ възход в Европа и в целия свят. Тръмп обиди всяка една от американските институции – ФБР, ЦРУ, въоръжените сили, съдилищата, пресата, самата Конституция, а хората му ликуваха. Нищо не ги възбуждаше така, както правенето напук на либералите. Нищо не променяше убежденията им така, както 30 000те лъжи на Тръмп.

 

Повече от всичко Тръмп беше демагог – от строго американски тип, познат ни от романи като Цялото кралско войнство и филми като Гражданинът Кейн. „Тръмп е същество, присъщо на нашия собствен стил на управление и поради това е много по-трудно да се предпазим от него“, писа политологът от Йейл Брайън Гарстън. „Той е демагог, народен лидер, който се храни от омразата към елита, която расте естествено върху демократична почва.“ Един демагог може да се превърне в тиран, но народът го е сложил там – народът, който иска да бъде хранен с фантазии и лъжи, както и хората, които поставиха себе си извън и над своите сънародници. Така че въпросът не е кой е Тръмп, а кои сме ние.

 

През 2014-а американският характер се промени. Дойде времето на голямо и влиятелно поколение в сянката на акумулираните провали на управляващата класа – особено на бизнес и външнополитическите елити. Това ново поколение имаше малко вяра в идеите, с които предишното беше отгледано: Всички хора са създадени равни. Работи здраво и можеш да постигнеш всичко. Познанието е сила. Демокрацията и капитализмът са най-добрите системи, единствените системи. Америка е нация от имигранти. Америка е лидерът на свободния свят.

 

Моето поколение разказа на поколението на нашите деца приказката за един бавен, но стабилен прогрес. Америка имаше робство (както и геноцид, интернирания и други престъпления), за които да отговаря, първороден грях, така да се каже, ако подобно нещо изобщо съществува. Но тя отговори, и с движението за граждански права най-големите бариери пред равенството бяха вдигнати. Ако някой се е съмнявал, че страната е станала по-добро обединение, избирането на черен президент, който обичаше да използва този израз, го доказа. „Роза седна, за да може Мартин да ходи, за да може Барак да тича, за да може всички ние да летим“ (фразата илюстрира развитието на антирасисткото движение от Роза Паркс, през Мартин Лутер Кинг до Барак Обама и става популярна сред демократите в цяла Америка по време на кампанията на Обама – б.пр.) – това беше приказката в едно изречение, и тя беше толкова убедителна за много хора от моето поколение, включително за мен, че ние късно забелязахме колко малко означавше тя за хора под 35 години. Или чухме, но не разбрахме и не им обърнахме внимание. Казахме им, че нямат идея какъв беше размерът на престъпността през 1994 година. Умните американци взеха на прицел актовете на утвърждаване и детските здравни осигуровки. Свободните американци предложиха облагодетелствани райони и училищни ваучери.

 

Разбира се, че децата не повярваха. В техните очи „прогресът“ изглеждаше като тънък горен пласт от черни знаменитости и професионалисти, които носеха тежестта на очакванията на обществото, заедно с неговите предразсъдъци, а под този слой бяха лошите училища, претъпканите затвори, загиващите квартали. Родителите не вярваха също, но ние бяхме свикнали да игнорираме несправедливостите от този порядък, защото възрастните игнорират много неща, за да оцелеят. Ако някой можеше да надуши недоверието на родителите, това бяха техните деца, отрудени работници в предавани с поколения успешни семейни бизнеси, носещи психологическата тежест на меритокрацията. Много от тях се вляха в работническата класа, затънали в дългове, точно когато Голямата рецесия затвори всички възможности за тях, а реалната заплаха от унищожаване на планетата ги притисна. Не е чудно, че дигиталният им живот изглежда за тях по-реален от живота на родителите им. Нищо чудно, че правят по-малко секс от предишните поколения. Нищо чудно, че блудкавите обещания на либералите на средна възраст ги вбесяват.

 

И тогава един след друг започнаха да излизат видеозаписи как полицаи убиват или нараняват невъоръжени черни хора. Тогава дойде изборът на откровено расистки президент. Това бяха условия за поколенчески бунт.

 

Да наречем този наратив Справедлива Америка. Това е още едно въстание отдолу. Така, както Истинска Америка разби закостенялото либертарианство на Свободна Америка, Справедлива Америка руши самодоволната меритокрация на Умна Америка. Той прави трудното, основно нещо, което останалите три наратива избягват, което белите американци избягват през цялата си история. Той ни принуждава да видим правата линия, която води от робството и сегрегацията до второкласния живот, който черните американци живеят днес – измяната спрямо равенството, която винаги е била най-големия морален срам за страната, сърцевината на нейните социални проблеми.

 

Но Справедлива Америка звучи дисонантно, защото в нейния наратив справедливост и Америка никога не се римуват. По-точното име би било Несправедлива Америка – в духа на атаката, не на намерението. За Справедливите американци страната е не толкова проект за самоуправление, който трябва да се подобри, колкото място, на което продължителната неправда трябва да бъде сразена. В някои версии на наратива страната няма никаква позитивна стойност – никога не може да бъде направена по-добра.

 

Така, както либертарианските идеи по време на стагфлацията през 70те бяха на разположение на американците навсякъде, на младите хора, чието време дойде през 2000те, бяха предложени мощни идеи за социална справедливост, която да обясни техния свят. Идеите дойдоха от различни интелектуални традиции: Франкфуртската школа от 1920-те, френските постмодерни мислители от 1960те и 70те, радикалния феминизъм, черните науки. Те се смесиха и реорганизираха в американските класни стаи, където две поколения студенти бяха учени да мислят като критични теоретици.

 

Критическата теория извисява универсалните ценности на Просвещението: обективност, рационалност, наука, равенство, свобода на индивида. Тези либерални ценности са идеология, чрез която една доминантна група подчинява друга. Всички отношения са властови отношения, всичко е политическо и позоваванията на разум и истина са социален конструкт, който поддържа тези, които са на власт. За разлика от ортодоксалния марксизъм, критическата теория се интересува от езика и идентичността повече, отколкото от материалните условия. На мястото на обективната реалност критическите реалисти поставят в центъра на анализа субективността, за да докажат как предполагаемите универсални условия изключват подтиснатите групи и помагат на могъщите да ги управляват. Критическите теоретици твърдят, че Просвещението, а също и създаването на Америка, носят семената на модерния расизъм и на империализма.

 

Терминът политика на идентичността беше роден през 1977-а, когато групата от черни лесбийки феминистки Комбахи Ривър Колектив излезе с изявление, определящо тяхната дейност като самоосвобождение от расизма и сексизма на „господството на белия мъж“: „Най-големите системи за потисничество са блокиращи. Синтезът на тези потисничества поражда условията на нашия живот... Това фокусиране върху нашето собствено потисничество е въплътено в идеята за политика на идентичността. Ние вярваме, че най-изчерпателната и потенциално най-радикалната политика идва директно от нашата собствена идентичност.“ Изявлението помогна да се пристъпи към нов начин на мислене, поставящ борбата за справедливост вътре в собствената личност. Това мислене не се позовава на разума или на универсалните ценности, а на авторитета на идентичността, на „живия опит“ на потиснатия. Личността на е рационално същество, което може да убеждава или да бъде убеждавано от други личности, защото разумът е друга форма на власт.

 

Историческата претенция на потиснатите е част от гражданското равенство пред всички институции на американския живот. С политиката на идентичността претенциите станаха различни – не само разширяване на институциите, но тяхното дълбочинно променяне. Когато Мартин Лутер Кинг Младши, по време на похода във Вашингтон, призова Америка „да въстане и да изживее истинското значение на своето верую „Ние отстояваме, че тази истина е исконна, че всички хора са създадени равни““, той искаше равни права в рамките на Просвещението. (В по-късните години неговото виждане за Американското верую стана по-сложно.) Но при политиката на идентичността равенството се отнася за групи, не за индивиди, и изисква действия, за да се поправят несъразмерните резултати между групите – с други думи, справедливост, която често води до нови форми на дискриминация. На практика, политиката на идентичността преобръща старата властова йерархия в нова: прагът е отгоре. Поправената оптика на властта прави невъзможно истинското равенство, основащо се на всеобщата човечност.

 

А какво е потисничество? Не са несправедливите закони – най-важните са били отхвърлени от движението за граждански права и неговите наследници – и дори не несправедливи условия за живот. Фокусът върху субективността премества потисничеството от света към личността и нейната болка – психологическата травма, вредата от слово и текстове, чувството на алиенация, което членове на малцинствените групи изпитват в постоянното си излагане на доминантната култура. Цяла система на потисничество може да съществува в една единствена дума.

 

С прехвърлянето на хилядолетието тези идеи бяха почти вездесъщи в хуманитарните и департаментите по социални науки. Приветстването им стана важен кредит за приемане в професорските среди. Идеите даваха на учените неустоима власт, интелектуална и морална, да критикуват институции, в които са били комфортно интегрирани. В отговор тези учени формираха светогледа на младите американци, възпитани от елитните университети да преуспяват в меритокрацията, ученици, тренирани от ранно детство да правят всичко необходимо, за да успеят професионално и социално. „Любопитно е, как идеите на едно поколение стават инстинкти на следващото.“, писа Д. Х. Лоурънс. Идеите на критическите теоретици станаха инстинкти на милениалите (поколението, родено между 1981-1996 – б.пр.). Не беше необходимо да си чел Фуко, или да си бил ученик на Джудит Бътлър, за да станеш привърженик на термини като ориентиран, маргинален, привилегирован и вреда; да вярваш, че думите могат да бъдат форма на насилие; да отхвърлиш генерален аргумент с лична истина („Ти не би могъл да разбереш“ или просто „Чувствам се засегнат“); да си затваряш устата, когато идентичността те дисквалифицира да говориш. Милиони млади американци бяха подхлъзнати в предположенията на критическата теория и политиката на идентичността, без да познават концепциите. Всички усещаха тяхната мощ. Не всички устояха на изкушението да злоупотребят с нея.

 

Справедлива Америка изплува като национален наратив през 2014 година. Онова лято във Фъргюсън, Мисури, полицейско убийство на 18-годишен чернокож, чието тяло бе оставено да лежи с часове на улицата, дойде в контекста на множество инциденти, все повече от които записани на видео, на черни хора, нападнати и убити от полицаи, които не са били под видима заплаха. И тези видеозаписи, широкоразпространени в социалните мрежи и гледани милиони пъти, символизираха ширещата се несправедливост, на която все още бяха подложени черните американци в затворите и в кварталите и в училищата и на работните места, в шестата година от президентството на чернокож. Оптимистичната приказка за растящия напредък и увеличаващите се възможности на мултирасовото общество се срина, като че за една нощ. Инцидентът във Фъргюсън възпламени протестно движение в градове и университетски кампуси в цялата страна.

 

Какъв е наративът на Справедлива Америка? Той вижда американското общество не като смесено и обтекаемо, а като фиксирана йерархия, като кастова система. Порой от наградени книги, есета, журналистика, филми, поезия, поп музика и научни трудове разглеждат историята на робството и сегрегацията, за да може да се разбере настоящето – ако цитираме Фокнър „Миналото никога не умира. То дори не е минало.“ Най-известната от тези творби, Проект 1619 на Ню Йорк Таймс Магазин, заяви амбицията си да разкаже отново цялата история на Америка като история на робството и неговите последствия, проследявайки настоящия феномен до неговите исторически предшественици в расизма, пренебрегвайки понякога спорните факти. Всички приказки за прогрес са фалшива загриженост, дори „обидна“. Каквито и да са действията на този или онзи индивид, каквито и нови закони и практики да се измислят, йерархичната позиция на „белотата“ над „чернотата“ е вечна.

 

Ето и революционната сила на наратива: Това, което е било смятано, в най-широк смисъл, за американска история (или литература, философия, класика, дори математика), е експлицитно дефинирано като бяло, и поради това супремасистко. Това, което е било невинно по условие, внезапно се оказва подсъдимо, всяка идея се подлага на изпитание и нищо друго не може да бъде направено, докато делото не приключи с присъда.

 

Справедлива Америка не е загрижена само за расата. Най-радикалната версия на наратива бичува едновременно потисничеството на всички групи във всеобхватния ад на белия супремасизъм, патриархалност, хомофобия, трансфобия, плутокрация, унищожаване на околната среда и дроновете – Америка като обединена злокачествена сила, надхвърляща всяко зло в света. Краят на книгата на Та-Нехиси Коутс Между мен и света, публикувана в 2015та и оказала огромно влияние за формирането на наратива на Справедлива Америка, интерпретира глобалното затопляне като космическо отмъщение върху белите хора за тяхната алчност и жестокост.

 

Има твърде много неща, за които Справедлива Америка не може да говори, така че наративът да стигне до най-сериозните проблеми. Тя не може да говори за комплексните причини за бедността. Структурният расизъм – тази продължаваща неизгодна позиция, от която черните хора страдат като резултат от политика и институции, продължавали със столетия – е реален. Но такъв е и индивидуалният акт, а в наратива на Справедлива Америка той не съществува. Наративът не може да говори за основния източник на насилие в черните квартали, който са черните младежи, а не полицията. Натискът за „премахване на полицията“ по време на протестите срещу убийството на Джордж Флойд беше възпиран от множество черни граждани по места, които искат по-добра, а не по-малко полиция. Справедлива Америка не може да се справи с упоритото раздление между черни и бели студенти в академичните постижения. Меката фраза разлика в постиженията беше забранена, не само защото намеква, че черните родители и деца имат някаква отговорност, но също и защото според анти-расистката идеология всяко неравенство е по дефиниция расистко. Ще премахнем оценяването и ще се свърши и с разликата в постиженията, и с расизма.

 

Преувеличавам внезапността на този нов наратив, но не твърде много. Нещата се промениха поразително бързо след 2014-а, когато Справедлива Америка избяга от кампусите и превзе по-широката култура. Първо, „по-меките“ професии направиха път. Издателите отпечатаха торент от заглавия на тема раса и идентичност, които година след година печелеха най-престижните награди. Вестници и списания, известни с желанието си за обективно съдържание, превключиха на активистки режим на журналистика, прегръщайки новите ценности и заключения наред с чисто новия език: системен расизъм, бял супремасизъм, бяла привилегия, анти-черност, маргинализирани общности, деколонизация, токсична мъжественост. Подобни промени дойдоха и в арт организациите, филантропските и научните институции, технологичните монополи, и накрая корпоративна Америка и демократическата партия. Неоспоримият принцип на инклузивността доведе промени, които прикрито направиха заплашителни рамките, характеризиращи политиката на идентичността и социалната справедливост: монолитно групово мислене, враждебност към открития дебат и привкус на морална принуда.

 

Справедлива Америка драматично промени начина, по който американците мислят, говорят и действат, но не и условията, в които живеят. Тя отразява фрагментиращото недоверие, което определя нашата култура: Нещо е дълбоко погрешно, нашето общество е несправедливо, нашите институции са корумпирани. Ако наративът помогне да се създаде по-хуманна система за наказателно правосъдие и постави черните американци в условия на пълно равенство, той ще е изпълнил обещанието си. Но големите системни анализи обикновено свършват като малки символични политики. По някакъв начин Справедлива Америка прилича на Истинска Америка и влезе от другата страна в същия съмнителен конфликт. Разочарованието от либералния капитализъм, което доведе до появата на политиката на идентичността, произведе също и нов авторитаризъм сред множество млади бели мъже. Справедлива и Истинска Америка споделят общ скептицизъм, но от противоположни гледни точки, относно универсалността на идеите в Основополагащите документи и обещанието за Америка като една мулти-всичко демокрация.

 

Още един начин да бъде разбрана Справедлива Америка е през понятието за класата. Защо толкова голяма част от нейната работа се извършва в департаментите по човешки ресурси, класации за препоръчителни четива и церемонии по награждаване? През лятото на 2020та протестиращите по американските улици бяха преобладаващо милениали, с добро образование, правещи повече от 100 000 $ годишно. Справедлива Америка е наратив на младите и добре образованите, което е причината той постоянно да недоразбира или да игнорира черните и латино работнически класи. Съдбата на това поколение от млади професионалисти беше прокълната с икономическа стагнация и технологичен подем. Работните места, които техните родители смятаха за даденост, сега е трудно да бъдат намерени, което прави меритократичното състезание за опитни мишки още по-злополучно. Право, медицина, академиа, медиа – всички най-желани професии са съкратени. Резултатът е многобройно поколение свръхобразовани, безработни млади хора, живеещи в метрополиите.

 

Историкът Питър Търчин пусна в обращение фразата свръхпроизводство на елит, с която да опише този феномен. Той открива, че постоянен източник на нестабилност и насилие в предишните исторически епохи като Римската империя и френските Религиозни войни, е била фрустрацията на социалния елит, за който не е имало достатъчно работни места. Търчин очаква, че тази страна ще претърпи сходен срив през идващото десетилетие. Справедлива Америка привлича излишъка от елит и канализира по-голямата част от неговия гняв към наратива, до който той се чувства най-близо – този на Умна Америка. Движението за социална справедливост е отхвърляне на меритокрацията, бунт срещу системата, предавана на деца от родители. Студентите от елитните университети вече не вярват, че са заслужили обетованите си позиции. Активистите в Ню Йорк искат да премахнат тестовете, които определят влизането в най-привлекателните колежи (където азиатско-американските деца в момента преобладават). В някои нишови области, като литературните списания и елитните училища за образование, идеята за заслуга като отделена от идентичността вече не съществува.

 

Но повечето Справедливи американци все още принадлежат към меритокрацията и нямат желание да се откажат от предимствата си. Те не могат да избягат от безпокойствата на статуса си – само ги пренасят върху новия наратив. Искат да бъдат първите, усвоили новата му терминология. През лятото на 2020та хората внезапно започнаха да казват „BIPOC” (Black, Indigenous, People of Color), сякаш го бяха правили през целия си живот. (Черни, Туземци и Цветнокожи хора беше начин да се раздвоят групи, които бяха обединени под термина цветнокожи и да им се отреди правилното място в моралния ред, наред с хората от Богота и Карачи и Сеул в края на редицата.) Цялата атмосфера на Справедлива Америка в най-тесен вариант – страхът, че ще се провали да каже правилното нещо, бързането да открие изпреварващ огън по малките грешки – е вариация на свирепо конкурентния дух на Умна Америка. Само условията на акредитация са променени. И понеже постиженията са крехка база за морална идентичност, когато меритократите са обвинени в расизъм те нямат твърда увереност в собствената си правота.

 

Правилата в Справедлива Америка са различни и бяха бързо научени от по-старите либерали, следващи дългите сериали по дефенестрация в Ню Йорк Таймс, в списание Поезия, в университета  Джорджтаун, в музея Гугенхайм и в други водещи институции. Параметрите на приемливия израз са много по-стеснени, отколкото бяха някога. Написаната мисъл може да бъде форма на насилие. Най-шумните гласове в спора ще надделеят. Обидите към тях могат да ти костват кариерата. Правосъдието е сила. Тези нови правила не са базирани на либерални ценности. Те са пост-либерални.

 

Произходът на теорията на Справедлива Америка, нейната нетолерантна догма и нейните принудителни тактитки за идеологията напомнят на лявото крило от 30-те години. Либерализмът като бял супремасизъм напомня твърдението на комунистическата партия, че социалната демокрация е „социален фашизъм“. Просто американската естетика е новият социалистически реализъм.

 

Тупикът на Справедлива Америка е трагедия. Тази страна е имала велики движения за справедливост в миналото и отчаяно се нуждае от такова сега. Но за да проработи, то трябва да захвърли надалеч оръжията си. То трябва да разкаже история, в която повечето от нас могат да видят себе си и да постави път, който повечето от нас искат да следват.

 

Всичките четири наратива, които описах, произлизат от провала на Америка да запази и разшири демокрацията на средната класа от следвоенните години. Всички те отговарят на истински проблеми. Всеки предлага ценности, от които останалите се нуждаят и има нужда от такива, които останалите притежават. Свободна Америка приветства енергията на необременения индивид. Умна Америка уважава интелекта и посреща промяната. Истинска Америка се посвещава на мястото и има чувство за неговите предели. Справедлива Америка иска конфронтация с това, което другите искат да избегнат. Те произлизат от едно и също общество и дори и в толкова поляризирано като нашето, те продължават да се формират помежду си, да се абсорбират и да преминават един в друг. Но тяхната тенденция е също и да ни разделят, насъсквайки племе срещу племе. Тези разделения ощетяват всеки от наративите, превръщайки го в сгърчена и все по-екстремна версия на самия себе си.

 

Всичките четири наратива са също така мотивирани от конкуренцията за статус, което гененрира остро безпокойство и омраза. Всеки от тях помазва своите победители и губещи. В Свободна Америка победители са правещите, а губещи са взимащите, които искат да завлекат останалите надолу в постоянна зависимост от задушаващото управление. В Умна Америка победители са удостоверените меритократи, а губещи са слабообразованите, които искат да устоят на неизбежния прогрес. В Истинска Америка победители са работещите здравеняци от бялата християнска сърцевина на страната, а губещи са измамните елити и другите заразни елементи, които искат да унищожат страната. В Справедлива Америка победители са маргинализираните групи, а губещи са доминиращите групи, които искат да продължат да доминират.

 

Аз не бих искал да живея в републиката на нито един от тях.

 

Обичайно е тези дни да чуем хората да говорят за болна Америка, умираща Америка, за края на Америка. Същото се е говорело и в 1861-а, в 1893-а, в 1933-а и в 1968 година. Болестта и смъртта се разбират винаги като морално състояние. Това може би идва от нашето пуританско наследство. Ако умираме, не може да е поради естествени причини. Трябва да е продължителен акт на самоубийство, което си е форма на убийство.

 

Не мисля, че ние умираме. Нямаме друг избор, освен да живеем заедно – карантинирани сме като съграждани. Ако знаем кои сме, ще можем да видим какви промени са възможни. Държавите не са експеримент на социалната наука. Те притежават органични качества, някои положителни, други деструктивни, които не могат да бъдат премахнати. Нашата страст за равенство, индивидуалзма, който тя поражда, блъскането за пари, любовта към новостите, привързаността към демокрацията, недоверието към авторитетите и интелекта – това няма да изчезне. Ако се опита директно да бъдат премахнати или сразени по пътя към някоя свободна, истинска, умна или справедлива утопия, няма да има никакъв успех, а вместо това ще се отприщи слина реакция. Но избирането на един път, който се опитва да ни направи Равни Американци, всички с еднакви права и възможности – единствената основа за споделено съгражданство и самоуправление – ще бъде пътуване по път, който свързва нашето минало с нашето бъдеще.

 

Междувременно, оставаме приклещени в две държави. Всяка една е разделена между два наратива – Умния и Справедливия от една страна, Свободния и Истинския от друга. Нито разделянето, нито превземането предлагат устойчиво бъдеще. Напрежението между двете държави ще продължи, дори и когато студената гражданска война се разрази помежду им.

 

Това есе е част от новата книга на Джордж Паркър, Последната най-добра надежда: Америка в криза и обновление. То излиза в печатното издание Юли/Август 2021 със заглавието „Четирите Америки“.

Джордж Паркър е щатен автор в The Atlantic. Написал е множество книги и статии, разглеждащи американската история и политическите процеси в страната.

 

Превод за "Гласове": Екатерина Грънчарова

 

 

Още от категорията

Беседа за смъртта

Беседа за смъртта

Митрополит Антоний (в света Андрей Блум) е роден през 1914 г. в Лозана...

12 коментар/a

Стига с тези ДЕМОКРАТИ ОТ ФАЛШИВАТА АМЕРИКА !"Хората на Тръмп все още говореха за свобода, но имаха предвид кръв и гробове. Техният национализъм беше подобен на етно-национализма, преживяващ възход в Европа и в целия свят". на 17.07.2021 в 15:58
Този дрънка пълни небивалици. На страната на Тръмп е бяла Америка - работещите хора, които плащат данъци и пълнят бюджета, който се прахосва за всички, които много ги мързи и реват за равни права на всички етно и секс малцинства. Барни Сандърс - най-левият кандидат за президент от Демократическата партия е един американски комунист, чиста проба. Мързеливците, които не искат да учат, да работят искат равни пари и права с тези, които им изкарват помощите, здравното и пенсионното осигуряване. .............................Относно участието на Дъ Атлантик в политиката:::: През 2016 г. редакционната колегия одобри за трети път от основаването на списанието кандидат за президент, кандидат за демократ Хилари Клинтън, в упрек за кандидатурата на републиканеца Доналд Тръмп. [34] След изборите през 2016 г. списанието се превърна в силен критик на президента Тръмп. В корицата на март 2019 г. от редактора Йони Апелбаум официално се призовава за импийчмънт на Доналд Тръмп: „Време е Конгресът да прецени годността на президента да служи.“............................. Джордж Паркър е щатен автор в Tсписанието Тhe Atlantic. ТЕ ВИНАГИ СА БИЛИ СРЕЩУ РЕПУБЛИКАНЦИТЕ. Вижте какво им е политиката: През 2016 г. редакционната колегия одобри за трети път от основаването на списанието кандидат за президент, кандидат за демократ Хилари Клинтън, в упрек за кандидатурата на републиканеца Доналд Тръмп. След изборите през 2016 г. списанието се превърна в силен критик на президента Тръмп. В корицата на март 2019 г. от редактора Йони Апелбаум официално се призовава за импийчмънт на Доналд Тръмп: „Време е Конгресът да прецени годността на президента да служи.“
Капитан Кук на 17.07.2021 в 16:05
Е, защо изтрихте коментара ми? Нещо неприлично ли написах? Или излъгах? Цензурата вярно, че е необходима, но когато стане самоцел, се превръща в копие на комунистическа или джендърска.
Георги Марков на 17.07.2021 в 21:06
Госпожо Грънчарова, Благодаря Ви за фантастичния превод!
Искра Баева на 18.07.2021 в 09:17
Наистина много интересен анализ. Имам една забележка за превода - реформите на Ф. Д. Рузвелт на български се наричат Нов курс, а не Нова сделка (което е буквалният превод). И още нещо - авторът е Джордж Пакър, а не Паркър, както е представен в края на анализа.
Поздравления на 18.07.2021 в 11:56
към Гласове за избора и превода. Разбира се, всички тук сме дисквалифицирани да коментираме Справедливата Америка (доколкото сме бели и образовани супремасисти), но това четиво е особено полезно за соросоидите, въпреки враждебността им към открития дебат.
Мистър Пакър е манипулатор, който стои на позициите на левите сили в Демократическата партия на 18.07.2021 в 12:57
А тези сили по същество произлизат от културния марксизъм, целенасочено създаден да дестабилизира демократичните общества и да извърши нова хазарска/болшевишка/ революция, есплоатирайки различията на Запад - етнически, сексуални/ЛКБТИ/, културни и др. И не мога да разбера защо нашите измислени леви и русофили чак толкова се радват на разкола на демократичните общества. Вярно, те са под влиянието на левичарски възгледи идващи от Изток за да манипулират и рушат нашето общество. Ако в САЩ и Европа се роди един нов Хитлер и "здравите сили победят здравия разум", тогава на нас ще ни се разкаже играта, а също и на тези от Изток, които са забравили уроците на историята.
Ханибал Барка на 18.07.2021 в 15:37
Хубав текст, като оставим настрана оценки за Тръмп, че бил расист и тн. - наратива на прогресив леф фашизма. И глупостта, че хората на Тръмп искала да постигнат нещо си с гробове и кръв. Нито Тръмп е расист, нито Истинската Америка иска гробове. Истинската Америка не иска да се чувства забравена и пренебрегната. Не знам как ще обясни парадокса - аз, който съм атеист и съм високообразован човек, в един момент осъзнах, че виждам света много по-сходно с хората от Истинската Америка - хора, които цитират библията под под и над път, за да обясняват света, хора, които нямат научно мислене, но имат здрав разум. Как ги чувствам по-близки от прогресив лефт тиквите с дебелите дипломи за някакви "стадис", чиито идеи ненавиждам и смятам за комбинация от болшевицъм, откровен нацизъм и чист фашизъм. Трите стълба на злото в Америка сега са Критикъл Рейс Тиъри, Айдентити Полотикс и безумието наречено "Интерсекционализъм". Когата страната изкорени това зло от училища и университети, след 20 години може би пак ще си стъпи на краката.
Честно казано, защо в този сайт така често се пускат разни левичарско-марксистки дивотии на 18.07.2021 в 16:52
Прав е г-н Барка, че това е новия гнусен фашизъм и болшевизъм, идващ да замени демократичните общества и да ги превърне в някакъв резерват на ЛГБТИ, мародери-маргинали и вътрешни емигранти. Някой пак се опитва да завладее света и това му е заместителят на пролетарската диктатура. Тези хора, които създадоха Франфуртската школа бяха изгонени, а не убити от Хитлер. Америка ги посрещна, а те превзеха огромната част от университетите. Тези клоуни и техните последователи отдавна определят правилата на живота като не само отричат традиционните християнски ценности, те искат да разрушат цялата архитектура на западните общества. Те си присвоиха правата да цензурират световноизвестни произведения и подобно на Черизвичайна комисия тероризират чрез пресата и медиите американската нация. Неомарксистите вече овладяха почти всички университети в САЩ и диктуват политиката им. Гонят се масово неудобни професори и другомислещи студенти. Посяга се вече и към естествените науки. Усилено се работи по пренаписването на историята и класическите литературни произведения. Основен враг на неомарксистите е Свободата на словото. През 2017 Антифа организираха ритуалното изгаряне на Свободното слово в кампуса на Принстън. Така тези, които искат свобода на собственото си изразяване пред обществото, отричат това право на другите хора, несъгласни с техните тези.
Много описания с противоречиви черти и термини на 18.07.2021 в 16:56
но всичко е повърхностно, а най-важна е дълбоката държава.
Абе, кой ще го чете такъв ферман?? на 18.07.2021 в 17:45
Човек три дена отпуск ли трябва да си вземе?
Генерал Жостов на 19.07.2021 в 08:04
Интересно, какво обидно има в това да кажеш, че една империя е станала империя на "споделената масова глупост", за да те изтрият... А може би е прав Пол Крейг Робъртс, казвайки, че единственото спасение за България е в затварянето на американското посолство!... И, сериозно трябва да се замислим и прекратим превръщането на собствената им духовно-мисловна помия в наш дневен ред!... Както казва проф.Черниговская, внимавайте какво пускате в главите си!
Дофтасаха на 26.07.2021 в 10:42
Богатството на САЩ през 18-ти и 19-ти век го създадоха именно хората принадлежащи към Истинска Америка. Това бяха предприемчиви,работливи,спестовни и набожни протестанти. Тяхна,а не марксическа е максимата "Който не работи не трябва да яде". Както при всяка империя която се въздига с богатство,и там ги налазиха авантюристи,спекуланти и разбойници от цял свят. И тук им е слабото място - бидейки толерантни към всякяква измет от цял свят,същите основатели на Истинска Америка,днес са само една от съставките на популацията в тая държава.До едно време топящият котел работеше,но колкото повече се увеличаваха расовите и етническити малцинства,толкова огънят в котела загасваше. Днес САЩ не са нация,а още по-малко етнос. Видно от статията е,че и 1/4 от Америка въобще не я брига патриотизмът- те отдавна са станали интернационалисти,космополити,глобалисти и мултикултуралисти. Ненапразно Улянов-Ленин в началото на 20-ти век е написал,че в САЩ в най-голяма степен са налични обективните предпоставки за соц.революция - тогава имаха най-многоброен пролетарият,а днес имат най-шарения карашък от раси,етноси,религии и деноминации и най-са развите суфражетки и ЛГБТ малцинствата - манна небесна за културните марксисти. Теее...,културните марксисти дофтасафа по същиян начин в САЩ,както навремето дофтасаха в Русия да правят Октомврийска революция.

Напиши коментар