- Автор: Йожени Бастие, “Фигаро”
- 18 Окт 2021
- 2572
- 22
Ерик Марти е писател, професор по френска литература в Университета “Париж Дидро - Париж 7”. Автор е на книгата «Le Sexe des Modernes. Pensée du Neutre et théorie du genre» (Полът на модерните. Мисълта за неутралното и теорията за джендъра).
- “Джендър теорията не съществува”, каза министърката Нажат Вало-Белкасем в отговор на движението “Демонстрация за всички”, което популяризира това понятие, за да го заклейми. И така, съществува или не?
- Може да се изненадаме от отричането, че не съществува теория, а само джендър изследвания (gender studies). За поддръжниците на “джендъра” той несъмнено трябва да остане неуловим, в положение на привидно многообразие, но все пак има много устойчиви аксиоми, особено отказът от натуралистичен възглед за пола, хипотезата за променлива джендър идентичност и т.н. Това е показателно за начина, по който това движение използва стратегия, която минава през много радикален дискурс и същевременно форма на измъкване.
- Вие разграничавате концепцията за неутралното, разработена от мислителите от Френската школа (и особено Барт), от тази “джендър теория”. Каква е разликата?
- Мисълта за неутралното е специфична за Франция, тя е разработена през 60-70-те г. на ХХ век, по-специално от Барт, Дельоз и Дерида, и е мисъл за деконструкция на идентичностите и сексуалните различия, за чието застиване допринесе психоанализата, докато ги изясняваше (напр. Едиповият комплекс). Тя има за цел да въведе елементи на нарушение, на разклащане на закона. Неутралното е пространство на преустановяване на мъжкото и женското, но и на общоприетото. Това са сложни, много творчески подходи, които не са имали предвид войнстващ сценарий. Целта е да бъде изиграно общоприетото, да се утвърди различие.
- Именно там, където неутралното премахва разликата мъж-жена, джендър теорията създава етикети ЛГБТИК+… Не са ли безбройните категории на половата идентичност нова форма на затваряне?
- Поразителното в ЛГБТ движението е постоянното етикетиране, за да бъде определена сексуалната идентичност или ориентация. Лесбийката ще се определя като “буч” (butch) или “фем” (fem). Разкриването (coming out) върви в посока на това почти маниакално словесно изразяване на сексуалността. Това е част от един идеал за овладяване и ефективност. Бътлър упреква Фуко, че никога не е признал публично хомосексуалността си, че не е преживял своя “момент на изповед” (confessional moment), думата изповед е много показателна. Фуко наистина отказваше да го направи, но не от срам, а защото самата форма на “признание” го отвращаваше. Можем впрочем да забележим логиката на власт и контрол в повелята за саморазкриване.
- Защо казвате, че джендърът е “последното голямо идеологическо послание на Запада към останалия свят”?
- Точно това ме подтикна да напиша тази книга. Бях изумен от бързината, с която понятието “джендър” нахлу на планетата и във всички сфери на социалния живот, от административните документи до маркетинга на големите мултинационални компании. И то само за тридесетина години, тъй като основополагащата книга на Джудит Бътлър, “Безпокойствата около родовия пол”, бе публикувана през 1990 г.
- Не е ли теорията за джендъра щафетата на марксизма в колективното въображаемо, като хоризонт вече не на колективната, а на индивидуалната еманципация?
- Теорията за джендъра поема щафетата, след марксизма или Просвещението, на големите еманципационни послания, които Западът си е определил за мисия да изпраща на света. Това е изключително ефективна реч, защото за разлика от класовата борба, тя може да намери отзвук във всеки индивид. Буржоазията, въпреки патриархата, с който я свързват, бързо стана важна посредническа група на джендър революцията и я интегрира в собствената си историческа, културна и икономическа динамика. Затова не бива да се учудваме, че големите международни марки допринасят за нейното разширяване. Дискурсът за “джендъра” говори непосредствено на всеки един и предава в световен мащаб посланието за “self making”, за създаването на себе си, за самооценката: тялото ми може да не се подчинява на социалните предписания, които получава.
- С какво тази мисъл е типично американска според вас?
- Самата Джудът Бътлър прокарва много американски стереотипи - известно зле прикрито пуританство, реч, наситена с акроними (като се започне с ЛГБТИК…), дълбоко прагматична визия за езика, хипотезата за почти неограничена гъвкавост на идентичностите, идеологията за “self making”, което тя нарича “agency” (деятелност) или “empowerment” (овластяване”), които са инструменти на “личностното развитие”, специфични за американското общество. Много показателно е, че Бътлър упреква френските мислители Лакан, Фуко, Дерида, че са “романтици”: в нейните очи те са белязани от увлечение по неуспеха.
Всъщност първите елементи на психоанализата са лапсусът, пропуснатият акт и тя развива песимистичен възглед за сексуалността, съставена от неврози от перверзиите, от неуспехите, прекосявана от влечението към смъртта, винаги присъстващо в човешкото поведение. Бътлър е ужасена от този песимизъм и залага на позитивното. Там, където европейската мисъл разглежда сексуалността като област, в която царува трагичното, неразрешимото, непрозрачността на субекта за самия себе си, теорията за джендъра проповядва позитивност и способност на субекта да се самоопредели в конструктивистка визия за опита.
- Упреквате определен ЛГБТИК активизъм, че са е превърнал във въоръжено крило на нов господстващ морал и, най-големият парадокс, че “надзирава и наказва”. Защо?
- На пръв поглед това е изключително любопитно, защото в началото куиър движението е анархистично, маргинално, денди. Промяната настъпва на прага на нашия нов век с днешната много авторитарна, твърда ориентация, с този нов активизъм на “полицейщината” или надзора, чийто мишени са странно разнообразни, като се започне от “педофила” до това, което наричат WbW (womyn-born womyn), т.е. жена, родена жена, която следователно вярва в своята “природа” на жена.
В тази мутация на ЛГБТ движението можем да видим влиянието на един закон, което видяхме и в комунистическия опит, според който радикалните дискурси за еманципация са обречени да се превръщат в своята противоположност. Колкото по-абстрактен и чист е идеалът, към който се стреми еманципацията, толкова повече тя се стреми да прочисти обществото и да изолира пречките, реалните или въображаемите противници, които могат да се превърнат в паразити на програмата. Още повече, че редом с противниците, които надзирават, се работи за популяризирането на примерните жертви, на които трябва да се осигури видимост.
Динамиката на надзора се удвоява тогава с друго, по-непредсказуемо насилие: конкурирането на жертвите и малцинствата. Така че след като са изиграли положителна роля - да ни направят чувствителни към условния характер на белезите на мъжественост и женственост - “джендърите” попадат днес в катастрофален капан. По този начин нарастващото място на жертвата завършва с тази интерсекционалност, която не се задоволява с пресичането на расовото господство с джендър господството, но в крайна сметка стига до йерархизация на това господство. Бътлър застава на тази позиция, съжалявайки, че е отделила толкова голямо място на въпроса за джендъра в ущърб на въпроса за “расата”. И много бързо приема тоталитарната реторика на подозрението, която превръща феминизма в съучастник на бялото господство, целящ да прикрие зад потисничеството на жената едно по-решително, по-расово потисничество, главно това на чернокожите.
Превод от френски: Галя Дачкова
