К. С. Луис: Наблюдение върху една скръб

К. С. Луис: Наблюдение върху една скръб
Клайв Стейпълс Луис пише книгата си “Наблюдение върху една скръб” след смъртта на съпругата си Джой Давидман. Тя е американска писателка от еврейски произход, бивша комунистка и атеистка, приела християнството. В началото на късния им брак Джой е диагностицирана с рак на костите. Следва ремисия на болестта и четири години семейно щастие. Джой Давидман умира през 1960 година. Луис отглежда двамата си доведени сина. Книгата му “Наблюдение върху една скръб” описва болката от тежката загуба, толкова лично и пронизващо, че Луис първоначално я издава под псевдонима Н.У. Клърк, за да не го свързват с нея читателите и скрива името на съпругата си, като я нарича Х. По ирония, много приятели на Луис му я препоръчват, като начин да се справи със собствената си тъга. Авторството му е обявено публично след неговата смърт от изпълнителя на завещанието. През 1993 г. Ричард Атънбъро заснема филма “Земя на сенките” с Антъни Хопкинс и Дебра Уингър, който е посветен на любовта между К. С. Луис и Джой Давидман. К.С. Луис е познат на българските читатели от всички поколения – "Хрониките на Нарния", "Космическата трилогия", "Писмата на душевадеца", "Проблемът Болка", "Обикновено християнство" и др. Във всички негови творби се разпознава стилът, характерен за този високоерудиран, задълбочен, чувствителен и проницателен изследовател на душата в нейната свръзаност с Бога. Луис започва да върви в пътя на християнството на сравнително късна възраст от живота си, като за огромна радост взима нас, благодарните читатели, за свои спътници. С безкомпромисна точност, но едновременно и с голяма боязън и нежност споделя най-интимните душевни преживявания на вярващия, отхвърля и утвърждава, събаря и издига най-тягостните съмнения и най-безутешните въпроси. Предмет на настоящото му наблюдение е загубата. Загубата от смъртта на близък, на любим човек. Онова, с което трябва да се справим след раздялата, която смъртта ни налага. Онази непримиримост между съвсем конкретното и въплътено съвместно битие с любимия, онази смазваща мъка от отсъствието му, онази крехка, уязвена и разпадаща се наша вяра и надежда, след като любовта ни е напуснала. Къде е, как е, какво е сега напусналият ни любим човек. Какво общо има с това Бог, Когото изповядваме и обичаме. Възможно ли е да продължим...

 

 

Клайв Стейпълс Луис

 

Първа глава

 

Никой не ми беше казвал, че скръбта толкова прилича на страха. Не се страхувам, но усещането е като че ме е страх. Същото пърхане в стомаха, същото безпокойство, позиналост. Продължавам да преглъщам.

 

Друг път чувството е като да си леко пиян или да имаш леко мозъчно сътресение. Има нещо като невидимо одеяло между света и мен. Затруднявам се да вниквам в това, което другите казват. Или може би се затруднявам да поискам да вникна. Толкова е безинтересно. И все пак искам другите да са около мен. Боя се от моментите, в които къщата е празна. Само да можеше да говорят помежду си, а не на мен.

 

Има моменти, съвсем неочаквани, когато нещо вътре в мен се опитва да ме убеди, че всъщност не ме интересува кой знае колко, не чак толкова в крайна сметка. Любовта не е всичко в живота на човек. Аз бях щастлив, преди да срещна Х. Имах много „запаси“, както се казва. Хората преодоляват тези неща. Хайде, ще се справя някак. Срамно е да се вслушваш в този глас, но за кратко изглежда смислено. Тогава идва внезапно пробождане от нажежен спомен и целият този „здрав разум“ изчезва като мравка в устата на пещта. При рикошета отиваш към сълзи и патос. Сантиментални сълзи. Почти предпочитам моментите на агония. Те поне са ясни и честни. Но потапянето в самосъжаление, въргалянето, гнусното лепкаво-сладникаво удоволствие, с което му се предаваш – това ме отвращава. И дори когато го правя, знам, че то ме води към невярна представа за самата Х. Дай воля на това чувство и след няколко минути вместо истинската жена ще имаш кукла, за която да цивриш. Слава Богу, споменът за нея е още твърде силен (винаги ли ще бъде твърде силен?), за да успея.

 

Защото Х. изобщо не беше такава. Нейният ум беше лек, бърз и мускулест като леопард. Страст, нежност и болка бяха еднакво безсилни да го неутрализират. Той усещаше първия повей на лицемерие или тиня. И тогава скачаше и те поваляше, преди да си разбрал какво става. Колко мои балончета спука тя! Бързо се научих да не й говоря глупости, освен ако не го правя за едното удоволствие – и ето още едно нажежено пробождане – да се изложа и да ми се присмеят. Никога не съм бил по-глупав, отколкото докато бях възлюбен на Х.

 

И никой не ми беше казвал за мързела на скръбта. Освен на работа – където машината, изглежда, вървеше както обикновено – аз се отвращавах от най-малкото усилие. Не само писането, но дори четенето на писмо беше твърде много. Дори бръсненето. Какво значение има вече дали бузата ми е груба или гладка? Казват, че нещастният човек иска да се разсее – нещо, което да го извади от него самия. Колкото и пребит от умора човек иска допълнително одеяло в студена нощ. По-скоро би лежал, треперейки, отколкото да стане и да си намери одеяло. Лесно е да се разбере как самотникът става занемарен и накрая мръсен и отвратителен.

 

Междувременно, къде е Бог? Това е един от най-обезпокояващите симптоми. Когато си щастлив, толкова щастлив, че не усещаш нужда от Него, толкова щастлив, че се изкушаваш да смяташ Неговите изисквания към теб за досадно безпокоене, ако се опомниш и се обърнеш към Него с благодарност и възхвала, ще бъдеш – или поне такова е чувството – посрещнат с отворени обятия. Но отиди при Него, когато се нуждаеш отчаяно, когато нищо друго не помага, и какво ще намериш? Вратата се затръшва под носа ти и се чува превъртане и още едно превъртане на ключа от вътрешната страна. След това тишина. Най-добре е да си тръгваш. Колкото повече чакаш, толкова по-категорично ще става мълчанието. Прозорците не светят. Изглежда къщата е празна. Била ли е някога обитавана? Някога изглеждаше така. И изглеждаше толкова убедително, колкото и това сега. Какво може да значи това? Защо Той е толкова наличен наставник във време на успех и толкова напълно отсъстващ помощник във време на трудности?

 

Опитах се да изложа някои от тези мисли пред С. този следобед. Той ми напомни, че същото, изглежда, се е случило и с Христос: „Защо си Ме оставил?“. Знам. Това прави ли го по-лесно за разбиране?

 

Не че съществува (мисля си) опасност да спра да вярвам в Бог. Истинската опасност е да повярвам в толкова ужасни неща за Него. Заключението, от което се ужасявам, не е „Значи няма Бог в крайна сметка“, а „Значи това представлява Бог в действителност. Спри вече да се заблуждаваш“.

 

Нашите предци се подчиниха и казаха: „Да бъде Твоята воля“. Колко често горчивото негодувание е било сподавяно от чист страх и делото на любовта – да, във всеки смисъл дело, е служило за негово прикритие?

 

Разбира се, можем лесно да кажем, че Бог изглежда отсъстващ в нашата най-голяма нужда, защото Той е отсъстващ, несъществуващ. Но тогава защо изглежда толкова присъстващ, когато, да го кажем съвсем честно, не Го търсим?

 

Със сигурност бракът направи за мен поне едно нещо. Никога вече не мога да повярвам, че религията е изфабрикувана от нашите подсъзнателни, потиснати желания и служи за заместител на секса. През тези няколко години Х. и аз пирувахме с любов във всичките й видове – тържествена и весела, романтична и реалистична, понякога драматична като гръмотевична буря, понякога удобна и спокойна като мек пантоф. Нито едно ъгълче на сърцето и тялото не остана незадоволено. Ако Бог беше заместител на любовта, ние щяхме да изгубим всякакъв интерес към Него. Кой би се занимавал със заместители, когато има истинското нещо? Но не се случи така. Ние и двамата знаехме, че искаме нещо извън нас – съвсем различно нещо, съвсем различно искане. Все едно да кажеш, че когато влюбените имат един другиго, никога няма да поискат да четат, да ядат или да дишат.

 

След смъртта на приятел преди много години за известно време изпитвах най-живо чувство на сигурност, че животът му продължава. Че дори сега живее още повече. Умолявах да ми бъде дадена поне една стотна от тази увереност за Х. Няма отговор. Само заключената врата, желязна завеса, вакуум, абсолютна нула. „Който много иска, нищо не получава.“ Беше глупаво да искам. Сега, даже и да дойде такова потвърждение, няма да му се доверя. Ще го помисля за самохипнотизиране, предизвикано от молитвите ми.

 

При всички случаи трябва да стоя настрана от спиритуалистите. Обещах на Х., че ще го направя. Тя познаваше тези среди.

 

Да спазваш обещанията си към мъртвите, както и към всички други, е много добре. Но започнах да разбирам, „спазването на желанието на покойния“ е капан. Вчера се удържах точно преди да изрека за някаква дреболия: „Х. не би одобрила това“. Не е честно спрямо другите. Скоро мога да започна да използвам „какво Х. би одобрила“ като инструмент за домашна тирания с нейните предполагаеми одобрения, които все по-бегло да прикриват собствените ми желания.

 

Не мога да говоря на децата за нея. В момента, в който опитам, на лицата им се появява не скръб, не любов, не страх, нито жал, а най-фаталната от всички импулсивни реакции – неудобство. Гледат, сякаш съм извършил нещо непристойно. Копнеят да спра. Чувствах се по същия начин след смъртта на моята майка, когато баща ми я споменаваше. Не мога да ги виня. Момчетата са такива.

 

Понякога си мисля, че срамът, мъчителният, несъзнателен срам, пречи толкова много на добрите постъпки и простичкото щастие, колкото и всеки друг от нашите пороци. И не само в юношеството.

 

Или пък момчетата са прави? Какво би помислила самата Х. за този ужасен малък бележник, към който се връщам отново и отново? Морбидни ли са тези бележки? Веднъж прочетох изречението „Лежах буден цяла нощ със зъбобол, размишлявайки за зъбобола и за лежането буден“. Това е достоверно. Част от всяко страдание, така да се каже, е сянката или отражението на страданието: фактът, че не само страдаш, а трябва да продължаваш да мислиш за факта, че страдаш. Аз не само живея всеки безкраен ден в скръб, а живея всеки ден, мислейки, че живея всеки ден в скръб. Тези записки не утежняват ли положението? Не потвърждават ли само монотонния, празен ход на съзнанието около проблема? Но какво да направя? Трябва да взема някакво лекарство, а четенето не е достатъчно силно лекарство в момента. Като записвам всичко (Всичко? – Не, една мисъл от сто.), имам чувството, че успявам да изляза за малко от това. Така бих се защитил пред Х. Но залагам 10 към 1, че тя би видяла пробойна в защитата.

 

Не става дума само за момчетата. Странно съпътстващо явление на моята загуба, осъзнавам го, е че причинявам неудобство на всеки, с когото се срещна. На работа, в клуба, на улицата срещам хора, които, приближавайки ме, се опитват да решат дали „да кажат нещо за станалото“, или не. Мразя, когато го направят и когато не го направят. Някои изцяло си го спестяват. Р. ме отбягва от седмица. Най-много харесвам добре поддържаните млади мъже, почти момчета, които се приближават към мен, сякаш съм зъболекар, силно се изчервяват, преодоляват го и после се изнизват към бара толкова бързо, колкото им позволява приличието. Може би опечалените трябва да бъдат изолирани на специални места като прокажените.

 

За някои съм по-лошо от неудобен. Аз съм главата на смъртта. Когато срещна щастлива семейна двойка, усещам как и двамата си мислят: „Единият или другият от нас някой ден ще бъде като него сега“.

 

Отначало много се страхувах да ходя на места, където Х. и аз сме били щастливи – любимия ни ресторант, любимата ни гора. Но реших да го направя бързо – като да изпратиш пилот отново в небето възможно най-скоро, след като е катастрофирал. Неочаквано, няма никакво значение. Отсъствието й на тези места не е по-силно, отколкото на всяко друго място. Изобщо не е локално. Предполагам, че ако на човек му е забранена всякаква сол, не би усетил липсата й в една определена храна повече, отколкото в друга. Яденето като цяло ще бъде различно, всеки ден, при всяко хранене. Така е. Самото живеене е изцяло различно. Отсъствието й е като небето, простряно над всичко.

 

Но не, това не е съвсем точно. Има едно място, където нейното отсъствие идва право при мен у дома, и това е място, което не мога да избегна. Имам предвид собственото ми тяло. То имаше съвсем различно значение, когато беше тялото на нейния любим. Сега е като празна къща. Но не бива да се самозаблуждавам. Това тяло би станало отново важно за мен, и то много бързо, ако си помисля, че нещо с него не е наред.

 

Рак и рак и рак. Майка ми, баща ми, жена ми. Чудя се кой е следващият на опашката.

 

Макар че самата Х., умирайки от рак и знаейки добре този факт, каза, че е загубила до голяма степен ужаса си от него. Когато това се случи, името и идеята бяха в някаква степен безвредни. И в един момент разбрах съвсем ясно. Това е важно. Човек не среща Рака, Войната или Нещастието (или Щастието). Човек среща само мига, момента, който идва. Всички възможни пропадания и извисявания. Многото лоши периоди в най-хубавите ни времена, многото добри моменти в най-лошите. Ние никога не понасяме целия удар от „самото нещо“. Тук грешим. Самото нещо са всички тези пропадания и извисявания: останалото е име или идея.

 

Невероятно е колко много щастие, дори колко много радост имахме заедно, след като изгубихме всяка надежда. Колко дълго, колко успокояващо, колко пълно говорихме двамата в тази последна нощ.

 

И все пак не съвсем заедно. Това „една плът“ си има предел. Не можеш в действителност да споделиш слабостта на някой друг или страха или болката. Това, което чувстваш, може да е лошо. То може евентуално да е толкова лошо, колкото и другият чувства, макар че аз не бих се доверил на някого с подобни претенции. Но пак ще е доста различно. Когато говоря за страх, имам предвид чисто животинския страх, отхвърлянето от организма на неговото унищожение; задушаващото чувство; усещането, че си плъх в капан. Не може да бъде предадено. Умът може да съчувства. Тялото – по-малко. По някакъв начин телата на любовниците могат в още по-малка степен. Всичките им любовни моменти са ги тренирали да имат не идентични, но допълващи се, взаимосвързани, дори противоположни чувства едно към друго.

 

И двамата знаехме, че това е така. Аз имах своите страдания, не нейните. Тя имаше нейните, не моите. Краят на нейните щеше да сложи начало на пълнотата на моите. Ние бяхме поели по различни пътища. Тази хладна истина, това ужасно регулиране на трафика („Вие, госпожо – надясно, вие, господине – наляво“) е само начало на раздялата, която е самата смърт.

 

И тази раздяла, предполагам, очаква всички. Мислех за Х. и мен като за особено нещастни поради това, че бяхме разделени. Но вероятно всички любовници са. Веднъж тя ми каза: „Дори и двамата да умрем в един и същи миг, както лежим тук един до друг, ще бъде точно толкова раздяла, колкото тази, от която така се боиш“. Разбира се, тя не знаеше нищо повече от това, което и аз знам. Но тя беше близо до смъртта, достатъчно близо, за да направи добър изстрел. Цитираше „Сам в Самотата“. Казваше, че усещането е подобно. И колко безкрайно невероятно е да бъде другояче. Времето, пространството и телата са онова, което ни е събрало заедно. Те са телефонните кабели, чрез които общуваме. Отрежете един или два от тях едновременно. Според вас не трябва ли това да сложи край на общуването?

 

Освен ако не смятате, че някакви други методи на комуникация – крайно различни, но вършещи същата работа – ще заработят веднага на тяхно място. Но тогава какъв възможен смисъл може да има в прекъсването на старите? Или Бог е клоун, който ви издърпва купичката със супа точно след като ви я е донесъл, и след това ви дава друга купичка със същата супа? Дори и природата не е такъв клоун. Тя никога не свири една и съща мелодия два пъти.

 

Трудно е да бъдеш търпелив с хора, които казват: „Няма смърт“ или: „Смъртта няма значение“. Има смърт. И това има значение. И всичко, което се случва, има последствия. И тя, и те са неоспорими и необратими. По същия начин може да се каже, че раждането няма значение. Гледам към нощното небе. Има ли нещо по-сигурно от това, че в цялото това необятно пространство и време, ако ми беше позволено да ги претърся, никъде няма да намеря лицето й, гласа й, допира й? Тя умря. Мъртва е. Толкова ли е трудно да се научи тази дума?

 

Нямам нито една добра нейна снимка. Дори не мога да видя ясно лицето й във въображението си. Обаче лицето на някой непознат, което съм видял тази сутрин в тълпата, може да изникне като живо пред мен, щом вечерта си затворя очите. Без съмнение, обяснението е съвсем просто. Виждали сме лицата на тези, които познаваме най-добре, по толкова различни начини, от толкова много ъгли, в толкова различни светлини, с толкова различни изражения – ходещи, спящи, смеещи се, плачещи, ядящи, говорещи, мислещи – че всички образи се скупчват в паметта ни и се размиват взаимно. Но гласът й е все още жив. Споменът за гласа – това може по всяко време да ме превърне в хленчещо дете.

 

Втора глава

 

За първи път се връщам назад и поглеждам тези бележки. Те ме ужасиха. От това, което говоря, човек ще реши, че смъртта на Х. има значение основно заради начина, по който засяга мен. Нейната гледна точка е пропусната. Забравил ли съм горчивите моменти, когато тя плачеше, че „има толкова много неща, заради които си заслужава да се живее“? Щастието не дойде при нея по-рано в живота. И хиляда години от него не биха я преситили. Апетитът й за всички радости на чувствата, интелекта и духа беше свеж и непокътнат. Нищо нямаше да бъде пропиляно от нея. Тя харесваше повече неща и ги харесваше повече от всеки друг, когото съм познавал. Благороден глад, дълго неутолен, открил накрая своята истинска храна и почти веднага тази храна е издърпана от него. Съдбата (или каквото е) изпитва удоволствие да произвежда големи способности и след това да ги фрустрира. Бетовен е оглушал. Според нашите критерии – злостна шега. Маймунски трик на злобен имбецил.

 

Трябва да мисля повече за Х. и по-малко за себе си.

 

Да, това звучи много добре. Но има уловка. Аз мисля за нея почти винаги. Мисля за фактите на Х. – нейните истински думи, погледи, смехове, действия. Само че моят ум ги подбира и групира. И вече, по-малко от месец след смъртта й, чувствам бавното, незабележимо начало на процес, който ще превръща Х., за която аз мисля, във все по-въображаема и по-въображаема жена. Това е факт, няма съмнение. Аз няма да добавям нищо подправено (или поне така се надявам). Но няма ли композицията неизбежно да става все повече моя? Реалността вече не е тук, за да ме провери, да ме опровергае, както истинската Х. толкова често правеше така неочаквано, като беше толкова прилежно себе си, а не мен.

 

Най-ценният дар, който получих от брака, беше това постоянно въздействие на нещо много близко и интимно, но през цялото време безпогрешно друго, устойчиво – с една дума, истинско. Цялата тази работа ще изчезне ли? Това, което продължавам да наричам Х., ще потъне ли по ужасен начин, за да се превърне в един от моите ергенски блянове? О, скъпа моя, скъпа моя, върни се за момент и накарай този клет фантом да се махне. О, Боже, Боже, защо положи такова усилие да накараш това създание да излезе от черупката си, ако сега то е обречено да припълзи обратно – да бъде всмукано – в нея?

 

Днес трябваше да се срещна с човек, когото не бях виждал от десет години. И през цялото това време съм си мислел, че го помня добре – как изглежда и говори и какви неща казва. Първите пет минути с реалния човек разбиха напълно представата. Не че той се беше променил. Напротив. Продължавах да си мисля: „Да, разбира се, разбира се. Забравил съм, че той мисли това или не харесва онова, или знае това и това, или отмята главата си назад по този начин“.

 

Знаел съм тези неща преди и ги разпознах веднага, щом ги видях отново. Но те всичките бяха избледнели от мислената ми картина за него и когато бяха заменени от истинското му присъствие, общият ефект беше поразително различен от образа, който бях носил със себе си през тези десет години. Как мога да се надявам, че това няма да се случи с моя спомен за Х.? Че не се случва вече? Бавно, тихо като снежинки, като малките снежинки, които започват да падат, когато ще вали цяла нощ – малки снежинки от мен, от моите впечатления, от моите подбрани спомени се трупат върху нейния образ. Истинската форма ще бъде скрита накрая.

 

Десет минути, десет секунди с истинската Х. могат да поправят това. И въпреки това, дори ако тези десет секунди ми бяха позволени, една секунда по-късно малките снежинки щяха да започнат да падат отново. Здравия, остър, прочистващ дъх на нейната другост го няма.

 

Какво жалко лицемерие е да се каже „Тя ще живее вечно в паметта ми!“. Живее? Точно това тя няма да прави. Със същия успех можете да мислите като древните египтяни, че ще задържите мъртвите, като ги балсамирате. Нищо ли не може да ни убеди, че вече ги няма? Труп, спомен и (в някои версии) призрак. Това са само подигравки и ужасии. Още три начина за произнасяне на думата мъртъв. Аз обичах Х. Не съм искал да се влюбвам в спомена си за нея, в образ от собственото ми съзнание! Това би било един вид инцест.

 

Спомням си, че бях доста ужасѐн една лятна утрин преди доста време, когато един снажен, жизнерадостен работник, носещ мотика и лейка, влезе в двора на нашата църква и дръпвайки вратата зад себе си, се провикна през рамо към двама приятели: „После ще се видим, само да отида да видя мама“. Имаше предвид, че отива да оплеви и да полее и изобщо да почисти нейния гроб. Ужаси ме, защото този вид сантименталност, цялата работа с гробовете в църковния двор, ми беше и ми е просто омразна, дори невъобразима. Но в светлината на мислите ми напоследък, започвам да се питам дали пък, ако човек използва репликата на този мъж (аз не бих могъл), няма да има някакъв смисъл в казаното.

 

Цветна леха с размери 2х4 е станала мама. Това беше неговият символ, връзката му с нея. Грижата за тази леха беше посещение при майка му. Дали това не е по някакъв начин по-добро от съхраняването и обгрижването на образ в паметта? Гробът и образът са в еднаква степен връзки с невъзстановимото и символи на непредставимото. Но образът има допълнителното предимство, че ще прави това, което ти поискаш. Той ще се усмихва или ще се мръщи, ще бъде нежен, весел, циничен или спорещ, или обоснован, точно както твоето настроение изисква. Той е кукла, чиито конци държиш ти. Не съвсем, разбира се. Действителността все още е твърде прясна. Истински и напълно неумишлени спомени все още могат, слава Богу, да връхлетят всеки момент и да изтръгнат конците от ръцете ми. Но фаталната подчиненост на образа, неговата блудкава зависимост от мен са обречени да нарастват. Цветната леха, от друга страна, е упорито, устойчиво, често непокорно късче реалност, точно както мама приживе без съмнение е била. Както Х. беше.

 

Или както Х. е. Мога ли честно да кажа, че вярвам, че тя сега е нещо? Голямото мнозинство от хората, които срещам, да кажем, на работа, със сигурност смятат, че тя не е. Въпреки че, естествено, не биха ми го натяквали. Във всеки случай не точно сега. Какво мисля аз наистина? Винаги съм могъл да се моля за други мъртви, и все още мога, с някаква увереност. Но когато опитам да се моля за Х., се запъвам. Обземат ме объркване и почуда. Изпитвам призрачно чувство за нереалност, усещане, че говоря с някакъв вакуум за нещо несъществуващо.

 

Причината за тази разлика е съвсем обикновена. Никога не знаеш доколко наистина вярваш в нещо, докато неговата истинност или фалшивост не станат въпрос на живот и смърт за теб. Лесно е да се каже, че вярваш, че едно въже е здраво и силно, ако го използваш просто за да завържеш кутия. Но представи си, че трябва да висиш на това въже над пропаст. Няма ли тогава първо да искаш да откриеш доколко наистина му вярваш? Същото е и с хората.

 

В течение на много години бях готов да кажа, че имам пълно доверие на Б. Р. Тогава дойде момент, в който трябваше да реша дали да му доверя една наистина важна тайна. Това хвърли доста различна светлина върху така нареченото ми „доверие“ в него. Открих, че няма такова нещо. Само реален риск може да изпита истинността на вярата. Изглежда вярата – мислех го за вяра – която ми позволява да се моля за други мъртви, е била силна само защото не ме е интересувало истински, отчаяно, дали те съществуват, или не. А мислех, че ме е интересувало.

 

Но има и други трудности. „Къде е тя сега?“ Тоест, на кое място е тя в сегашния момент? Но ако Х. не е тяло – а тялото, което обичах със сигурност вече не е тя – тя не е изобщо на никакво място. А „сегашният момент“ е дата или точка в нашата поредица от време. Все едно тя е била на пътешествие без мен и аз си казвам, гледайки си часовника: „Чудя се дали тя сега е в Юстън?“. Но щом тя не се движи със същата продължителност от шестдесет секунди в минута, с която всички ние, живите хора, пътуваме през нашия срок от време, тогава какво означава сега? Ако мъртвите не са във времето или поне не в нашето понятие за време, когато говорим за тях, има ли някаква ясна разлика между беше, е и ще бъде?

 

Мили хора ми бяха казали: „Тя е с Бог“. В известен смисъл това е доста сигурно. Тя, както и Бог, е непостижима и непредставима.

 

Намирам обаче, че този въпрос, независимо колко важен е сам по себе си, в крайна сметка не е много важен по отношение на скръбта. Да предположим, че земният живот, който тя и аз споделяхме за няколко години, е всъщност само основата или прелюдията, или земното изражение на две невъобразими, суперкосмически, вечни същества. Тези същества могат да се опишат като сфери или глобуси. Там, където планът на Природата ги пресича – което е земният живот – те приличат на два кръга (кръговете са разрези на сфери). Два кръга, които са се докоснали. Но тези два кръга, и най-вече точката, в която са се докоснали, са точно това, за което скърбя, по което имам носталгия, за което копнея.

 

Вие ми казвате „Тя си отиде“. Но сърцето и тялото ми крещят: върни се, върни се. Бъди кръг, докосващ моя кръг в плана на Природата. Но знам, че е невъзможно. Знам, че това, което искам, е точно това, което никога няма да получа. Предишният живот, шегите, питиетата, споровете, любенето, малкото сърцераздирателно ежедневие. Както и да го погледна, да кажа: „Х. умря“, означава да кажа: „Всичко това свърши“. То е част от миналото. А миналото е минало и точно това означава времето, и самото време е още едно от имената на смъртта, а самото Небе е място, където „предишните неща са отминали“.

 

Говорете ми за истинността на религията и ще слушам с удоволствие. Говорете ми за дълга на религията и ще слушам смирено. Но не идвайте да ми говорите за утехата на религията, защото ще заподозра, че не разбирате.

 

Освен, разбира се, ако не вярвате буквално на всички тези работи за събирането на семействата „на отвъдния бряг“, обрисувани с изцяло земни представи. Всичко това не е от Писанието, взето е от лоши химни и литографии. Нищо подобно не пише в Библията. И звучи фалшиво. Ние знаем, че не би могло да е така. Реалността никога не се повтаря. Никога едно и също нещо не се отнема и не се връща обратно. Колко добре спиритуалистите са клъвнали кукичката! „Нещата от тази страна не са много по-различни в крайна сметка.“ В рая има пури. Защото това би харесало на всички ни. Възстановяване на щастливото минало.

 

Това, точно това е, за което аз крещя с болезнени среднощни нежни думи и настойчиви молби, отправени към празното пространство.

 

А горкият С. ми цитира: „Не скърбете като онези, които нямат надежда“. Изумява ме това, че сме приканени да приложим към себе си думи, които така очевидно са адресирани към по-добри от нас. Думите на апостол Павел могат да утешат тези, които обичат Господ повече от мъртвия, а мъртвия повече от себе си. Ако майката скърби не за това, което тя е загубила, а за това, което мъртвото й дете е загубило, е утешение да вярва, че детето не е загубило края, за който е било създадено. И е утеха да вярва, че самата тя, изгубвайки основното или единственото си естествено щастие, не е загубила по-велико нещо и още може да се надява да „слави Бога и да се радва с Него вечно“. Утеха за богоотдадения, вечен дух вътре в нея. Но не за нейното майчинство. Конкретно майчинското щастие трябва да бъде отписано. Никога, в никое място или време, тя няма да вземе сина си на скута си, да го изкъпе, да му разкаже приказка, да планира бъдещето му или да види внуците си.

 

Казват ми, че Х. е щастлива сега. Че Х. е намерила покой. Какво ги прави толкова уверени? Нямам предвид, че се боя от най-лошото. Почти последните й думи бяха: „Аз съм в мир с Господ“. Невинаги е била. И никога не лъжеше. И не се мамеше лесно, най-малко пък в своя полза. Нямам предвид това. Но как са толкова уверени, че цялото страдание свършва със смъртта? Повече от половината от християнския свят и милиони на Изток вярват в обратното. Как така те знаят, че тя е „в покой“? Защо трябва раздялата (ако не нищо друго), от която така агонизира останалият любим, да бъде безболезнена за отишлия си?

 

„Защото тя е в Божиите ръце.“ Но ако е така, тя беше в Божиите ръце през цялото време и аз видях какво сториха те с нея тук. Стават ли те изведнъж по-нежни към нас, когато излезем от телата си? И ако е така, защо? Ако Божията благост е несъвместима с нашето страдание, тогава или Бог не е благ, или Бог не съществува – защото в единствения живот, който познаваме, Той ни дава страдания, надминаващи най-лошите ни страхове и надхвърлящи всичко, което можем да си представим. Ако е последователен, Той може да ни накара да страдаме след смъртта толкова непоносимо, колкото и преди нея.

 

Понякога е трудно да не се каже: „Господи, прости на Господ“. Понякога е трудно да се каже толкова много. Но ако вярата ни е истинна, Той не Му е простил. Разпънал Го е.

 

Хайде, какво печелим от увъртания? Ние сме в голяма беда и няма мърдане. Реалността, направо казано, е непоносима. И как или защо такава реалност процъфтява (или загнива) тук и там в ужасяващия феномен, наречен съзнание? Защо тя произвежда неща като нас, които могат да я видят и виждайки я, да отстъпят с отвращение? Кой (все още непривикнал) иска да я види и да понесе страдания, за да я открие, дори когато никаква нужда не го кара и дори когато гледката причинява нелечими язви в сърцето? Хора като самата Х., които искат истината, независимо от цената.

 

Ако Х. „не е“, значи никога не е била. Погрешно съм смятал облак от атоми за личност. Няма и не е имало никакви хора. Само смъртта разкрива празнотата, която винаги е съществувала. Тези, които наричаме живи, са само такива, които още не са демаскирани. Всички са еднакво несъстоятелни, но някои все още са необявени.

 

Това трябва да е нонсенс. Празнота, разкрита пред кого? Пред други кутии с фойерверки или облаци от атоми. Никога няма да повярвам – и по-точно не мога да повярвам – че една серия от физически събития може да бъде или да предизвика грешка за други серии.

 

Не, истинският ми страх не е от материализма. Ако той беше верен, ние – или това, което погрешно смятаме за „ние“ – бихме могли да се отървем, да излезем от бедата. Една свръхдоза приспивателни би могла да помогне. Повече се боя, че ние наистина сме плъхове в капан. Или още по-лошо, плъхове в лаборатория. Някой беше казал, струва ми се, „Бог винаги прави геометрия“. А ако си представим, че в действителност „Бог винаги прави вивисекция“?

 

Рано или късно трябва да се изправя пред въпроса на прост език. Какво основание имаме освен собственото си отчаяно желание да вярваме, че Бог е според критериите, които можем да си представим, „добър“? Не подсказват ли всички prima facie доказателства точно обратното? Имаме ли какво да им противопоставим?

 

Противопоставяме им Христос. Но как, ако Той е бил объркан? Почти последните Му думи може би имат кристално ясно значение. Той е открил, че съществото, което нарича Отец, е ужасяващо и безкрайно различно от това, което е предполагал. Капанът, така дълго и внимателно подготвян и така неусетно заложен, най-сетне щраква, на кръста. Подлата и груба шега е успяла.

 

Това, което задушава всяка молитва и всяка надежда, е споменът за всички молитви, които Х. и аз отправихме, и всички напразни надежди, които имахме. Не надежди, породени просто от нашето заместително мислене, а надежди, поощрявани и дори налагани ни от фалшиви диагнози, от рентгенови снимки, от странни ремисии, от едно временно възстановяване, което можеше да се оцени и като чудо. Стъпка след стъпка ние бяхме подхлъзвани по наклона. Бавно и постепенно, докато изглеждаше най-милостив, Той всъщност приготвяше следващото мъчение.

 

Написах това снощи. Беше по-скоро крясък, отколкото размисъл. Нека пак се опитам. Рационално ли е да се вярва в лош Бог? Или в Бог, който може да допусне това? Космическият Садист, злобният имбецил?

 

Мисля че това е, ако не друго, твърде антропоморфно. Ако започнеш да мислиш това, то е далеч по-антропоморфно от представата за Него като стар строг цар с дълга брада. Този образ е архетип от Юнг. Той свързва Бог с всички мъдри стари царе от приказките, с пророците, мъдреците, магьосниците. Въпреки че е образ (формално) на мъж, той предполага нещо повече от човечност. Най-малкото води до идеята за нещо по-древно от теб самия, нещо, което знае повече, нещо, което не можеш да проумееш. То запазва тайнственост. И поради това оставя място за надежда. И поради това – място за благоговение или страхопочитание вместо чист страх от злините на зъл владетел.

 

Но образът, който аз градих снощи, е просто образ на човек като С. К. – който сядаше до мен на вечеря и ми разказваше какво е правил на котките този следобед. Същество като С. К., колкото и да го преувеличим, не би могло да измисли, да създаде или да управлява каквото и да е. Той би могъл да залага капани и да се опитва да ги привежда в действие. Но никога не би могъл да използва примамки от рода на любов, смях, нарциси или залез в мразовит ден. Да създаде свят? Той не би могъл да създаде дори шега, поздрав, извинение или приятелство.

 

Може ли някой сериозно да предположи идеята за лош Бог, тайно действащ с методи, подобни на екстремния калвинизъм? Може да се каже, че ние сме паднали и повредени. Ние сме толкова повредени, че нашата представа за добро не струва нищо. Или по-лошо от нищо – самият факт, че мислим нещо за добро, представлява доказателство, че то е наистина лошо. Тогава Бог в действителност има – най-лошите ни страхове са верни – всички качества, които смятаме за лоши: неразумност, суета, отмъстителност, несправедливост, жестокост. Но всички тези черни точки (каквито ни изглеждат) са всъщност бели. Само поради нашата повреда ние ги виждаме като черни.

 

И какво от това? Това от всяка практическа (и спекулативна) гледна точка представя един съвсем нов Бог. Думата добър, отнесена към Него, става безсмислена като абракадабра. Нямаме мотив да Му се подчиняваме. Дори и от страх. Вярно е, че имаме заплахите и обещанията Му. Но защо трябва да им вярваме? Ако жестокостта за Него е нещо „добро“, лъжата може би също е „добра“. Дори и да са верни, какво от това? Ако Неговите идеи за „добро“ са толкова различни от нашите, това, което Той нарича рай, може би ние бихме нарекли ад, и обратното. В крайна сметка, ако реалността в самата си основа е толкова безсмислена за нас – или обратното, ако ние сме такива пълни имбецили – какъв е смисълът да се опитваме да мислим за Бог или за каквото и да е друго. Възелът става непоправим, когато го стегнеш.

 

Защо допускам такава кир и такива безсмислици в съзнанието си? Дали се надявам, че ако чувството се престори на мисъл, ще започна да чувствам по-малко? Не са ли всички тези бележки безсмислени писания на човек, който отказва да приеме факта, че нищо не можем да направим за страданието, освен да го изстрадаме? Който все още мисли, че има някакво устройство (само да можеше да го намери), което ще направи болката да не боли. Всъщност няма значение дали стискаш дръжките на зъболекарския стол, или просто отпускаш ръцете си спокойни в скута. Машината продължава да пробива.

 

И скръбта все още се усеща като страх. Може би по-точно като напрежение. Или като чакане. Просто размотаване и чакане нещо да се случи. Това дава на живота постоянно усещане за временност. Сякаш не си струва да се започва каквото и да е. Не мога да се отпусна. Прозявам се, суетя се, пуша прекалено много. Досега винаги съм имал много малко време. Сега няма нищо друго освен време. Почти чисто време, празна последователност.

 

Една плът. Или, ако предпочитате, един кораб. Десният двигател замина. Аз, левият двигател, трябва да докретам някак, за да стигна до пристанище. Или по-скоро, докато пътуването свърши. Как бих могъл да очаквам пристанище? Наветрен бряг по-скоро, черна нощ, бурен вятър, огромна вълна – и спасителна група, която вероятно се е отказала да подава светлини откъм брега. Така Х. видя сушата. Така я видя и майка ми. Не казвам пристигнаха, видяха сушата.

 

Трета глава

 

Не е вярно, че винаги мисля за Х. Работата и разговорите правят това невъзможно. Но времето, в което не мисля за нея, като че ли е най-лошото. Защото тогава, въпреки че съм забравил причината, върху всичко се разпростира силно усещане за погрешност, за нещо невярно. Като в онези сънища, в които не се случва нищо страшно – нищо, което да звучи дори впечатляващо, ако го разкажеш на закуска – но атмосферата, вкусът на цялото е смъртоносен. Така е и с това. Виждам плодовете на калината да червенеят и за един момент не знам защо тъкмо те са депресиращи. Чувам часовника да бие и някакво качество на звука, което винаги преди го е имало, сега отсъства. Какво се е случило, че светът изглежда толкова плосък, опърпан и износен? Тогава си спомням.

 

Това е едно от нещата, от които се боя. Агониите, безумните среднощни моменти трябва, по силата на природните закони, да отмрат. Но какво ще последва? Само тази апатия, тази мъртвешка равност? Ще дойде ли време, когато няма да питам защо светът прилича на бедняшки квартал, защото ще съм приел мизерията за нещо нормално? Преминава ли накрая скръбта в скука с привкус на леко неразположение?

 

Чувства и чувства и чувства. Нека се опитам да помисля вместо това. От рационална гледна точка, какъв нов фактор е внесла смъртта на Х. в проблема за вселената? Какви основания ми е дала тя да се съмнявам във всичко, в което вярвам? Вече знаех, че тези неща, и по-лоши, се случват ежедневно. Бих казал, че са били взети предвид. Бях предупреден – предупредих сам себе си – да не разчитам на световно щастие. На нас дори ни е обещано страдание. То е част от програмата. На нас дори ни е казано: „Блажени плачещите“ и аз го приемах. Не съм получил нещо, което не е било част от сделката.

 

Разбира се, различно е, когато нещо ти се случи на теб, а не на другите, и се случи наистина, не във въображението. Да. Но трябва ли – за разумен човек – разликата да е чак толкова голяма? Не. И тя не би била за човек, който е имал истинска вяра и истинска съпричастност към скърбите на другите. Случаят е съвсем обикновен. Ако кулата ми се е срутила от едно духване, това е, защото е била кула от карти. Вярата, която „е взела тези неща предвид“, не е била вяра, а въображение. Взимането им предвид не е било истинско съчувствие.

 

Ако наистина ме е било грижа, както мислех, че е, за скърбите на света, нямаше да бъда така погълнат от собствената си скръб, когато тя дойде. Било е въображаема вяра, която си играе с безопасни пулове, наречени Болест, Болка, Смърти Самота. Мислех, че въжето е надеждно, докато не стана въпрос дали ще ме издържи. Сега стана и открих, че не е.

 

Бриджорите ми обясняват, че трябва да се играе на пари, защото „иначе хората не го взимат на сериозно“. Явно е така. Твоят залог – за Бог или липсата на Бог, за добър Бог или за Космически Садист, за вечен живот или за небитие – няма да бъде сериозен, ако не е заложено нещо значимо. И няма никога да откриеш дали е сериозен, докато залозите не бъдат вдигнати ужасно високо и не откриеш, че играеш не за чипове или за пари, а за последната една стотинка, която ти е останала на този свят. Нищо по-малко няма да отърси човека – или поне човек като мен – от неговото чисто вербално мислене и неговите чисто понятийни вярвания. Той трябва да бъде зашеметен от бой, за да дойде на себе си. Само мъчението ще изтръгне истината. Само чрез мъчение той самият ще разбере истината.

 

И трябва със сигурност да призная – Х. щеше да ме принуди да призная с няколко хода – че ако моята кула е била кула от карти, колкото по-рано се е срутила, толкова по-добре. И само страданието би могло да го направи. Но тогава Космическият Садист и Вечният Вивисектор стават ненужни хипотези.

 

Тази последна бележка знак ли е, че съм неизлечим, че когато реалността разбие мечтите ми на късчета, аз унивам и се смотавам, докато трае първият удар, и след това търпеливо, идиотски започвам да сглобявам отново парчетата? И така до безкрай? Колкото и често да се срутва кулата от карти, аз ще започвам да я строя отново? Това ли правя сега?

 

Наистина е много вероятно това, което бих нарекъл „възстановяване на вярата“, да се окаже просто още една кула от карти, ако изобщо се случи. И няма да знам дали е така или не, докато не дойде следващото подухване – когато например в тялото ми бъде открита фатална болест или избухне война, или съм съсипал себе си с някоя неприятна грешка. Но тук има два въпроса. В кой смисъл това би било кула от карти? Защото нещата, в които вярвам, са само мечти, или защото само мечтая, че вярвам в тях?

 

Колкото до самите неща, защо трябва размишленията, които имах преди седмица, да са по-достоверни от по-добрите размишления, които имам сега? Със сигурност като цяло съм по-здравомислещ човек, отколкото бях тогава. Защо трябва отчаяните фантазии на един зашеметен човек – както казах, приличаше на мозъчно сътресение – да бъдат особено достоверни?

 

Защото в тях не е имало заместително мислене? Защото бяха толкова ужасни, че това увеличава вероятността да са по-верни? Съществуват обаче и самоизпълващи се страхове, както има самоизпълващи се мечти. А бяха ли те изцяло отблъскващи? Не. По някакъв начин ги харесвах. Дори чувствам известна съпротива да приема противоположните мисли.

 

Цялото това нещо за Космическия Садист беше не толкова израз на някаква мисъл, колкото на омраза. Изпитах от него единственото удоволствие, което един изтерзан човек може да изпита. Удоволствието да отвърнеш на удара. Беше наистина просто грубиянщина – чиста обида. „Да кажа на Господ какво си мисля за Него.“ И разбира се, както е винаги при грубиянския език, „това, което казвам“, не е това, което наистина мисля. То е само това, което мислех, че най-много би засегнало Него (и почитателите Му). Подобни неща никога не са казани без известно удоволствие. Изтръгва ти се от гърдите. Чувстваш се по-добре за момент.

 

Но настроението не е доказателство. Котката ще фучи и ще плюе срещу оператора и ще го ухапе, ако успее. Но истинският въпрос е дали той е ветеринар, или е вивисектор. Нейното грубиянско поведение не хвърля светлина върху това по никакъв начин.

 

Мога да повярвам, че Той е ветеринар, когато става въпрос за собственото ми страдание. По-трудно е, когато мисля за нейното. Какво е скръбта в сравнение с физическото страдание? Каквото и да казват глупците, тялото може да страда двайсет пъти по-силно от ума. Умът винаги има някаква сила за бягство. В най-лошия случай непоносимата мисъл просто се връща отново и отново, но физическото страдание може да бъде абсолютно непрекъснато. Скръбта е като бомбардировач, който кръжи наоколо и хвърля своите бомби всеки път, когато мине отгоре. Физическата болка е като неподвижен насип на траншея от Първата световна война, на който стоиш с часове без нито миг отдих. Мисълта никога не е неподвижна. Болката често е.

 

Какъв любовник съм аз, щом мисля толкова много за собствената си злочестина и толкова малко за нейната? Дори безумният вик „Върни се“ е само заради моята изгода. Никога не съм си задавал въпроса дали едно завръщане, ако беше възможно, щеше да е добро за нея. Исках я обратно като необходима съставка за възстановяване на моето минало. Бих ли могъл да й желая нещо по-лошо? Да се върне, след като е преминала през смъртта, за да може в някой следващ момент да претърпи отново умирането си? Наричат Стефан първия мъченик. Участта на Лазар не е ли по-лоша?

 

Започвам да разбирам. Любовта ми към Х. беше със същото качество като моята вяра в Господ. Няма да преувеличавам обаче. Дали във вярата е имало нещо повече от въображение и нещо повече от егоизъм в любовта, Бог знае. Аз не. Може и да е имало нещо малко повече. Особено в любовта ми към Х. Но нито едно от двете не беше това, което мислех, че е. Кула от карти в много голяма степен и в двата случая.

 

Какво значение има как се развива тази моя скръб или какво правя аз с нея? Какво значение има как си я спомням и дали изобщо си я спомням? Нито един от тези варианти няма да облекчи или да засили преживяния от нея ужас.

 

Преживеният от нея ужас. Откъде знам, че нейният ужас е преживян? Никога преди не съм вярвал – смятах го за безкрайно невероятно – че и най-вярващата душа може да скочи направо в съвършенството и покоя в момента, в който смъртта изхърка в гърлото. Би било изцяло заместително мислене да възприема това убеждение сега. Х. беше чудесно нещо. Тя беше права, бляскава и калена като меч душа. Но не съвършена светица. Грешна жена, омъжена за грешен мъж. Двама от пациентите на Бог, все още неизлекувани. Знам, че има не само още сълзи за пресушаване, но и петна за почистване. Мечът ще бъде направен още по-блестящ.

 

Но, о, Господи, по-нежно, по-нежно. Месец след месец и седмица след седмица Ти счупи костите на тялото й, докато тя все още го ползваше. Не е ли достатъчно?

 

Най-ужасното е, че един съвършено добър Бог в това отношение е почти толкова страховит, колкото и един Космически Садист. Колкото повече вярваме, че Бог наранява само за да лекува, толкова по-малко можем да вярваме, че има някаква полза да молим за милост. Един жесток човек може да бъде подкупен, може да се измори от зловещия си спорт, може да получи моментен пристъп на милост, както алкохолиците имат пристъпи на трезвеност. Но представете си, че това, срещу което сте изправени, е хирург, чиито намерения са изцяло добри. Колкото по-добър и загрижен е той, толкова по-непреклонен ще бъде в рязането. Ако отстъпи пред вашите молби, ако спре, преди да е извършил операцията, цялата преживяна до този момент болка ще бъде безсмислена. Но вероятно ли е подобни крайности на страданието да са нужни за нас? Е, вие избирайте. Страданията се случват. Ако те са ненужни, то тогава значи няма Бог или пък има лош такъв. Ако има добър Бог, тогава тези страдания са необходими. Защото дори и умерено добро Същество не би могло да ги причини или да ги допусне, ако не бяха.

 

И в двата случая ние ще страдаме.

 

Какво имат предвид хората, когато казват: „Не ме е страх от Господ, защото знам, че Той е добър“? Никога ли не са ходили поне на зъболекар?

 

Но това вече е нетърпимо – някои бръщолевят: „Само ако можеше аз да понеса най-тежкото страдание или поне част от него вместо нея“. Никой не може да каже колко е сериозен този залог, защото всъщност нищо не е заложено. Ако това изведнъж стане реална възможност, тогава за първи път ще открием колко сериозно сме го мислели. Но съществуват ли изобщо подобни възможности?

 

Такава възможност е била дадена на Един, както е известно, и сега разбирам, че мога отново да повярвам, че Той е понесъл чуждото страдание в пълната мяра, в която това може да бъде направено. Той отговаря на нашите брътвежи – „Вие не можете и не дръзвайте. Аз можех и дръзнах“.

 

Нещо съвсем неочаквано се случи. Това стана рано тази сутрин. Поради различни причини, които не са тайнствени сами по себе си, сърцето ми е по-леко, отколкото беше седмици наред. Едно е сигурно, мисля, че се възстановявам физически от доста силното изтощение. И предишния ден имах много изморителни, но здравословни дванадесет часа, след които непробудно спах цялата нощ. И след десет дена ниско надвиснало сиво небе и неподвижна топла влага слънцето грееше и имаше лек бриз. И внезапно, точно когато най-малко досега скърбях за Х., аз си я припомних най-добре. Наистина, това беше нещо (почти) по-добро от спомен. Мигновено, необяснимо чувство. Ако кажа, че беше като среща, ще отида твърде далеч. Макар че имаше нещо, което ме изкушава да използвам тези думи. Сякаш вдигането на тъгата премахна някаква бариера.

 

Защо никой не ми е казал тези неща? Колко лесно може да съм осъдил човек в подобна ситуация? Може да съм казал: „Той вече го е преживял. Забравил е жена си“, докато истината е била: „Той си я спомня по-добре, защото отчасти го е преживял“.

 

Това беше факт. И вярвам, че това има смисъл за мен. Не можеш да видиш нищо ясно, докато очите ти са замъглени от сълзи. Не можеш в повечето случаи да получиш това, което искаш, докато го искаш отчаяно, или поне не получаваш най-доброто. „Сега! Нека наистина хубаво да си поговорим!“ кара всички да потънат в мълчание. „Довечера трябва хубаво да се наспя!“ предшества безсънни часове. Загуба е да се дава изискана напитка на силно прежаднял човек. Дали по подобен начин самата настойчивост на копнежа не дръпва желязната завеса и не предизвиква чувството, че се взираме във вакуум, когато мислим за своя покоен? „Който много иска“ (при това особено настойчиво иска), нищо не получава. Вероятно и не може.

 

По същия начин може би и с Бог. Постепенно започнах да усещам, че вратата вече не е затръшната и заключена. Моята неистова нужда ли я затръшна под носа ми? Когато в душата ти няма абсолютно нищо друго освен вик за помощ, може би точно тогава Бог не може да ти я окаже – ти си като удавник, на когото не може да се помогне, защото сграбчва и стиска. Може би твоите непрекъснати викове заглушават гласа, който се надяваш да чуеш.

 

От друга страна, „Чукайте и ще ви се отвори“. Но чукане означава ли блъскане и ритане по вратата като някой маниак? А също и „Който има, нему ще се даде“. В крайна сметка, трябва да имаш способността да приемеш, защото иначе дори Всемогъщият не може да ти даде. Може би собственото ти страстно желание временно унищожава тази способност.

 

Защото всякакви грешки са възможни, когато става дума за Него. Много отдавна, преди да се оженим, Х. била изцяло обзета, докато отивала на работа една сутрин, от смътното усещане за Бог, стоящ непосредствено до нея и изискващ нейното внимание. И разбира се, тъй като не беше съвършена светица, тя изпитала усещането, че ще й зададе въпрос, както обикновено става, за някой неизповядан грях или за някое досадно задължение. Най-накрая се предала – знам как човек се съпротивлява – и се изправила срещу Него. Но съобщението било: „Искам да ти дам нещо“ и мигновено тя изпитала радост.

 

Мисля, че започвам да разбирам защо скръбта се усеща като напрежение. Това идва от неудовлетвореността на толкова много импулси, които са станали обичайни. Мисъл след мисъл, чувство след чувство, действие след действие имат Х. за свой обект. Сега целта им си е отишла. Продължавам по навик да прикрепям стрелата към тетивата, тогава си спомням и трябва да оставя лъка. Толкова много пътища водят мисълта към Х. Аз тръгнах по един от тях. Но сега има граничен пост, през който не може да се премине. Толкова много пътища преди. Сега толкова много тупици.

 

Защото добрата съпруга има толкова много образи в себе си. Какво не беше Х. за мен? Тя беше моя дъщеря и моя майка, моя ученичка и учителка, мой поданик и мой суверен. И винаги, оставайки всички тези неща, мой доверен другар, приятел, екипаж, съратник. Моя любовница. Но в същото време и всичко останало, което мъжете приятели (а аз имам добри) някога са били за мен. Може би и повече. И да не се бяхме влюбили, ние пак щяхме да бъдем винаги заедно и да създадем скандал. Това имах предвид, когато веднъж я похвалих за „мъжките й качества“. Но тя бързо сложи край на това, като ме попита дали ми харесва да бъда хвален за моите женски. Беше добро париране, скъпа. Имаше обаче и нещо от амазонките, от Пентезилея и Камила. И ти, както и аз, бяхме доволни, че е така. Ти беше доволна, трябва да призная.

 

Соломон нарича невестата си Сестро. Може ли жена да бъде съвършената невеста, освен ако за момент, по един специален начин, мъжът не се почувства почти склонен да я нарече Братко?

 

„Беше твърде хубаво, за да продължи“, това се изкушавам да кажа за нашия брак. Но то може да се разбира по два начина. Може да бъде мрачно песимистично – сякаш веднага щом Бог е видял две от Своите създания щастливи, го е прекратил („Да ги нямаме такива!“). Сякаш е домакиня на шери парти, която разделя двама гости веднага щом види признаци, че са захванали сериозен разговор. Но може също да значи и „Това достигна собственото си съвършенство. То изцяло изпълни себе си. Поради това, разбира се, не може да продължава“. Сякаш Бог каза: „Добре. Вие овладяхте това упражнение. Много съм доволен. А сега сте готови да продължите със следващото“. Когато се научиш да решаваш квадратни уравнения и започне да ти харесва да ги решаваш, те няма вече да ти бъдат давани. Учителят ще те накара да преминеш нататък.

 

Защото ние наистина научихме и постигнахме нещо. Съществува, прибран или изваден, остър нож между половете, докато пълното съчетаване в брак не ги помири. Арогантност е от наша страна да наричаме честността, откритостта и кавалерството „мъжки“, когато ги срещнем у жена. Арогантност от тяхна страна е да наричат чувствителността, такта или нежността „женски“. Но и колко жалка, извратена човечност притежават повечето чисти мъже и чисти жени, за да бъде възможно намесването на подобна арогантност. Бракът лекува това. Съчетани, двамата стават цял човек. „По Божи образ ги сътвори.“ Така, парадоксално, този карнавал на сексуалността ни води отвъд половете ни.

 

И после единият или другият умира. И ние мислим това като прекъсване на любовта. Като танц, спрян по средата на стъпката, или цвете, чиято глава печално е откъсната – нещо отрязано и по този начин изгубило присъщата си форма. Питам се. Ако, както не мога да спра да подозирам, мъртвите също изпитват болката от раздялата (и това може да е едно от очистителните им страдания), тогава и за двамата възлюбени, и за всички влюбени двойки без изключение, тежката загуба е универсална и неразделна част от нашето преживяване на любовта.

 

Тя идва след брака, така както бракът идва след ухажването или както есента идва след лятото. Това не е отрязване на процеса, а е една от фазите му. Не е прекъсване на танца, а е следващата му фигура. Ние сме „извадени от себе си“ и сме в любимия, докато той е тук. След това идва трагичната фигура на танца, когато трябва да се научим да продължаваме да сме извън себе си, макар телесното му присъствие да е отнето, и да обичаме самия любим, а не да се влюбваме в миналото си, в спомените си, в скръбта си, в облекчението си от скръбта или в нашата собствена любов.

 

Поглеждайки назад, разбирам, че до съвсем скоро бях силно разтревожен за спомена си за Х. и за това, че той може да стане фалшив. По някаква причина – милостивият Божи промисъл е единствената, за която мога да се сетя – спрях да се притеснявам за това. И забележителното е, че след като спрях да се притеснявам, тя сякаш ме среща навсякъде. Среща е прекалено силна дума. Нямам предвид нищо, което дори бегло наподобява появяване или глас. Нямам предвид също и някакво поразително емоционално преживяване в някакъв определен момент. По-скоро някакво ненатрапчиво, но мощно усещане, че тя е – точно толкова, колкото винаги е била – факт, който трябва да бъде отчитан.

 

„Да бъде отчитан“ е може би неподходящ начин да бъде изразено. Звучи като че ли тя е била заядлива жена. Как да го кажа по-добре? „Моментно реална“ или „упорито реална“ става ли? Това е сякаш опитът ми казва: „Ти, изглежда, си изключително доволен, че Х. все още е факт. Но запомни, че тя щеше да бъде факт, независимо дали на теб ти харесва, или не. Твоите предпочитания не бяха взети предвид“.

 

Колко далеч стигнах? Точно толкова далеч, колкото и някой друг тип вдовец, който би спрял и облягайки се на своята лопата, би казал в отговор на нашето разследване: „Благодарско. Стига хленчене. Тя наистина страшно ми липсва. Но разправят, че тези неща ни се пращат за изпитание“. Ние стигнахме до същия извод. Той, с неговата лопата, и аз, който сега не съм много добър в копаенето със собствения си инструмент. Разбира се, „пращат ни се за изпитание“ трябва да се разбере правилно.

 

Бог не си прави експеримент с моята вяра или любов, за да изпита тяхното качество. Той вече го е знаел. Аз не съм. В този опит Той ни кара да застанем на подсъдимата скамейка, на свидетелската банка и на съдийската катедра едновременно. Той през цялото време е знаел, че моят храм е кула от карти. Единственият начин да ме накара и аз да осъзная този факт, е бил да я срути.

 

Възстановяваш се толкова скоро? Думите са двусмислени. Да кажеш, че пациентът се възстановява след операция от апендицит, е едно нещо. След като са му ампутирали крак, е друго нещо. След такава операция или отрязаният чукан заздравява, или човекът умира. Ако заздравее, ужасната продължителна болка ще спре. По-нататък той ще си възвърне силата и ще бъде в състояние да куцука наоколо с дървения си крак. Ще се възстанови. Но може би ще има периодични болки в чукана до края на живота си, и може би те ще са доста силни. И винаги ще бъде еднокрак. Едва ли ще има момент, в който да го забрави.

 

Къпането, обличането, сядането, изправянето, дори лежането в леглото, всичко ще бъде различно. Целият му начин на живот ще бъде променен. Всички възможни удоволствия и дейности, които някога е смятал за естествени, ще бъдат отписани. Задълженията също. Понастоящем аз се уча да се изправям на патерици. Може би скоро ще ми дадат дървен крак. Но никога вече няма да съм двуног.

 

Все пак не мога да отрека, че в някакъв смисъл „се чувствам по-добре“, и с това веднага идват известен срам и усещане, че човек някак си е задължен да храни, разпалва и удължава нещастието си. Чел съм за това в книгите, но никога не съм и сънувал, че ще го изпитам сам. Сигурен съм, че Х. не би го одобрила. Щеше да ми каже да не ставам глупак. Същото, почти съм сигурен, щеше да ми каже и Бог. Какво се крие в това?

 

Отчасти, без съмнение, суета. Искаме да докажем на себе си, че сме любовници от голям мащаб, трагични герои. Не просто обикновени редници в огромната армия от опечалени, които се бъхтят да се справят по възможно най-добрия начин. Но това не е цялото обяснение.

 

Мисля, че има и объркване. Ние не можем да искаме действително скръбта с първоначалните й агонии да се удължава: никой не би могъл. Но искаме нещо друго, чийто обичаен симптом е скръбта, и след това започваме да бъркаме симптома с това друго нещо. Написах миналата нощ, че загубата не е отсичане на брачната любов, а една от нормалните й фази – като медения месец. Това, което искаме, е да преживеем брака си добре и вярно и в тази му фаза. Ако боли (а със сигурност ще е така), ние приемаме болката като необходима част от тази фаза. Не искаме да си я спестим с цената на изоставяне или развод. Да убием мъртвия за втори път. Ние бяхме една плът.

 

Сега, когато тя е разрязана на две, не искаме да се преструваме, че е цяла и завършена. Ще продължим да сме женени, да се обичаме. Следователно ще продължи да ни боли. Но ние изобщо – ако разбираме себе си – не търсим болката заради самата нея. Колкото по-малко болка има, толкова по-добре, стига бракът да се съхрани. И колкото повече радост може да има в брака между мъртвец и жив, толкова по-добре.

 

По-добре във всеки смисъл. Защото, както открих, страстната скръб не ни свързва с мъртвия, а ни отделя от него. Това става все по-ясно и по-ясно. Точно в моментите, когато изпитвам най-малко мъка – влизането в банята сутрин е един от тях – точно тогава Х. нахлува в ума ми в своята пълна реалност, в своята другост. Не каквато е в най-лошите ми моменти – смалена, патетизирана, официализирана от моите страдания, а каквато е самата тя. Това е хубаво и тонизиращо.

 

Изглежда си спомням – въпреки че не бих могъл да цитирам нито една в момента – всички видове балади и народни приказки, в които мъртвите ни казват, че нашата скръб им вреди. Те ни молят да престанем. В това може да има много повече дълбочина, отколкото си мислех. Ако е така, поколението на нашите дядовци е отишло много далеч напред. Целият този (понякога продължаващ цял живот) ритуал на скръбта – посещаване на гробове, спазване на годишнини, поддържане на празната спалня точно както „отишлият си“ я е оставил, споменаване на покойния винаги със специален глас или изобщо по никакъв начин, или дори (като кралица Виктория) вадене на дрехите на покойника всяка вечер за вечеря – това е било мумифициране. Това е правело мъртвия още по-мъртъв.

 

Или пък такава (несъзнателно) е била и целта? Тук трябва да има нещо много примитивно. Да поддържаш мъртвите старателно мъртви, да си сигурен, че те няма да се върнат и да се промъкнат между живите, е основно престараване на примитивното съзнание. На всяка цена да ги накараме да „мируват“. Със сигурност тези ритуали всъщност засилват тяхната мъртвост. Може би този резултат не е наистина съвсем нежелан, невинаги, както ритуалистите вярват.

 

Но на мен не ми е работа да ги съдя. Само предположения. По-добре да си пазя въздуха, за да духам собствената си каша. За мен при всички случаи програмата е проста. Ще се обръщам към нея колкото е възможно по-често с радост. Ще я приветствам дори със смях. Колкото по-малко я оплаквам, толкова по-близо до нея се усещам.

 

Възхитителна програма. За жалост не може да бъде изпълнена. Снощи целият ад на ранната скръб се отвори отново. Побърканите думи, горчивото негодувание, пърхането в стомаха, кошмарната нереалност, сподавените сълзи. Защото в скръбта нищо не „мирува“. Излизаш от фазата, но тя отново се връща. Повтаря се отново и отново. Всичко се повтаря. В кръг ли се движа, или, ако смея да се надявам, съм в спирала?

 

Но ако е спирала, нагоре ли вървя, или надолу по нея?

 

Колко често – завинаги ли? – колко често безкрайната празнота ще ме поразява като абсолютна новина и ще ме кара да казвам: „До този момент не бях осъзнал загубата си“? Един и същи крак е отрязван още веднъж и още веднъж. Първото влизане на ножа в плътта е изпитвано отново и отново.

 

Казват: „Страхливецът умира много пъти“. Същото е и за влюбения. Не къса ли орелът всеки път нов дроб от Прометей, за да вечеря?

 

Четвърта глава

 

Това е четвъртият – и последен – празен бележник, който намирам в къщата. Или поне почти празен, защото има няколко страници с много стари сметки на Дж. накрая. Решавам да оставя това да ограничи моите драсканици. Няма да започна да купувам бележници за тази цел. Доколкото това водене на записки беше защита от тотален срив, отдушник, то принесе полза. Другият край, който имах предвид, се оказа базиран на недоразумение.

 

Мислех, че мога да опиша състояние. Да направя карта на мъката. Мъката обаче се оказва не състояние, а процес. Тя има нужда не от карта, а от история, и ако аз не спра да пиша тази история в някой спокоен, компромисен момент, няма причина да спирам изобщо. Всеки ден има нещо ново, което да бъде вписано в хрониката. Скръбта е като обширна долина, криволичеща долина, където всеки завой може да разкрие напълно нов пейзаж. Както вече забелязах, не всеки завой го прави. Понякога изненадата идва от точно обратното. Пред теб се открива абсолютно същата гледка, която мислиш, че си отминал преди много мили. И тогава се чудиш дали долината не е кръгъл окоп. Но не е. Има частични повторения, но последователността е различна.

 

Тук например има нова фаза, нова загуба. Ходя колкото мога повече, защото бих бил глупак да си легна в леглото, без да съм уморен. Днес посетих отново стари обиталища, мотаейки се възможно най-дълго, което ме правеше много щастлив през ергенските години. И този път лицето на природата не беше изпразнено от красотата си и светът не изглеждаше (както се оплаках преди няколко дни) като опасна улица. Обратното, всеки хоризонт, всяка форма или група дървета ме потапяха в предишния вид щастие, моето пред-Х. щастие. Но поканата ми се струваше ужасна. Щастието, към което ме канеше, беше блудкаво. Открих, че не искам да се връщам отново и да бъда щастлив по този начин.

 

Плаши ме мисълта, че самото връщане назад изобщо е възможно. Тази съдба ми се струва най-лошата от всички – да достигна състояние, в което моите години на любов и брак да изглеждат като очарователен спомен, като ваканция, която за кратко е прекъснала моя безкраен живот, след което отново да се върна към нормалното състояние, непроменен. И след това ще започне да изглежда нереално – нещо съвсем чуждо на обичайната материя на моята история, за което почти ще повярвам, че се е случило на някой друг. По този начин Х. би умряла за мен за втори път. По-ужасна раздяла от първата. Само не и това.

 

Имаше ли изобщо представа, скъпа, колко много ми отне, когато си тръгна? Лиши ме дори от миналото ми, дори от нещата, които никога не сме споделяли. Сбърках, като казах, че чуканчето се възстановява от болката след ампутацията. Заблудих се, защото има толкова много начини, по които ме боли, че ги откривам един по един.

 

Все пак има две огромни ползи – сега познавам себе си твърде добре, за да ги нарека „вечни“. Обръщайки се към Бог, съзнанието ми вече не стои пред онази заключена врата. Обръщайки се към Х., то вече не среща онзи вакуум, нито цялата суматоха от мислената ми представа за нея. Моите драсканици показват нещо от този процес, но не толкова, колкото се надявах. Може би и двете промени наистина не са проследими. Нямаше момент на внезапна, поразяваща и емоционална промяна. Като затоплянето на стая или настъпването на деня. Когато си дадеш сметка за тях, те вече са се случили от известно време.

 

Бележките са били за мен и за Х. и за Бог. В този ред. Редът и пропорциите, в които те трябваше да бъдат. И виждам, че никъде не съм изпаднал в разсъждения, които могат да бъдат наречени възхвала на някое от тези неща. Макар че това щеше да е най-добро за мен. Възхвалата е вид любов, който винаги съдържа елемент на радост в себе си. Възхвала в дължимия ред. Към Него като Даряващ, към нея като дар. Нима във възхвалата не се радваме на това, което възхваляваме, колкото и далеч да сме от него?

 

Трябва по-често да го правя. Загубил съм удовлетворението, което някога изпитвах от Х. И съм много, много далеч в долината на моята отдалеченост от удовлетворението, което, ако Неговите милости са безкрайни, бих могъл понякога да имам от Бог. Но чрез възхвалата мога все още, в някаква степен, да се радвам на нея и вече, в някаква степен, да се радвам на Него. По-добре от нищо.

 

Но може би пропускам дара. Виждам, че съм описал Х., сякаш е меч. Това е напълно вярно. Но в крайна сметка неадекватно само по себе си и подвеждащо. Трябваше да го балансирам. Трябваше да кажа: „Но също и като градина. Като гнездо от градини, стена в стената, леха в лехата, по-тайнствена, по-изпълнена с ухание и плодороден живот, колкото по-навътре в нея навлизаш“.

 

И после трябваше да кажа за нея и за всяко сътворено нещо, което възхвалявам: „По някакъв начин, по свой собствен начин, подобно на Този, Който го е сътворил“.

 

По този начин, от градината към Градинаря, от меча към Ковача. Към животворящия Живот и Красотата, която твори красота.

 

„Тя е в Божиите ръце.“ Това придобива нова енергия, когато мисля за нея като за меч. Може би земният живот, който споделях с нея, е бил само част от каляването. Сега може би Той стиска дръжката. Изпитва новото оръжие. Разсича с него светкавици във въздуха. „Праведното острие на Йерусалим.“*

 

Един момент от предишната нощ може да бъде описан с метафора. Иначе не би се поместил в езика изобщо.

 

Представете си човек в пълен мрак. Той мисли, че е в мазе или тъмница. И тогава се чува звук. Той мисли, че може би идва отдалече – вълни, или дървета, разлюлени от вятър, или пък стадо на половин миля. Това означава, че той не е в мазе, а е на свобода, навън. Или може да е много по-слаб звук, до рамото му, леко подсмихване. Това означава, че до него има приятел в тъмното. И в двата случая добър, добър звук. Не съм достатъчно побъркан, че да приема подобен опит за каквото и да е доказателство. Това е просто скок във въображаемото движение на една идея, която винаги теоретично съм приемал – идеята, че аз или всеки смъртен по всяко време може да изпадне в крайна заблуда за ситуацията, в която в действителност се намира.

 

Пет сетива. Неизлечимо абстрактен интелект. Случайно избирателна памет. Набор от постановки и предположения, толкова безкрайни, че никога не бих могъл да изследвам дори и малка част от тях, нито дори да осъзная всичките. Каква част от истинската реалност може да възприеме подобен апарат?

 

Аз няма, дори и да можех, да прегърна нито широколистното, нито бодливото дърво. Две твърде различни убеждения притискат все повече ума ми. Едното е, че Вечният Ветеринар е дори още по-неумолим и възможните операции са дори още по-болезнени, отколкото нашите най-жестоки представи могат да предвидят. Но другото е, че „всичко ще бъде наред, всичко ще бъде наред и всички неща ще бъдат наред.“ (Т. С. Елиът)

 

Няма значение, че всички снимки на Х. са лоши. Няма значение – не голямо – че моите спомени за нея са несъвършени. Образите, независимо на хартия или в ума, не са важни сами по себе си. Просто връзки. Направете паралел с една безкрайно по-висша сфера. Утре сутрин свещеникът ще ми даде малка кръгла, тънка, студена безвкусна вафла. Недостатък ли е – не е ли по някакъв начин предимство – че тя няма и най-малка прилика с това, с което ме свързва?

 

Аз имам нужда от Христос, не от нещо, което прилича на Него. Аз искам Х., не нещо, което е като нея. Една наистина хубава снимка може в крайна сметка да стане примка, ужас и пречка.

 

Образите, предполагам, имат своето предназначение, иначе не биха били толкова популярни. (Няма особено значение дали те са снимки или статуи извън ума, или въображаеми конструкции вътре в него.) За мен обаче тяхната опасност е по-очевидна. Изображенията на Свещеното лесно стават свещени изображения – неприкосновени. Моята идея за Бог не е божествена идея. Тя трябва да бъде разбивана отново и отново. Той се разбива в Себе Си. Той е Великият Иконоборец. Не бихме ли могли да кажем, че това разбиване е един от белезите за Неговото присъствие? Въплъщението е върховният пример. То оставя всички предишни идеи за Месия в разруха. А мнозина са „обидени“ от иконоборството. Блажени са тези, които не са. Същото нещо обаче се случва в нашите частни молитви.

 

Цялата реалност е иконоборческа. Възлюбената дори в този живот непрестанно триумфира над твоята идея за нея. И ти искаш тя да го прави. Ти я искаш с всичките й съпротиви, всичките й грешки, всичките й неочакваности. Ще рече, в нейната недвусмислена и независима реалност. И това, а не някакъв образ или спомен е, което аз все още обичам, след като тя е мъртва.

 

Но „това“ сега е непредставимо. В това отношение Х. и всички мъртви са като Бог. В това отношение да я обичам е същото, в своята степен, като да обичам Него. И в двата случая трябва да протегна ръцете и дланите на любовта – нейните очи не могат да бъдат използвани – към реалността, през и отвъд цялата променлива фантасмагория на моите мисли, страсти и видения. Не трябва да сядам доволен със самата фантасмагория и да я почитам, сякаш е Той, или да я обичам, сякаш е тя.

 

Не моята идея за Бог, а Бог. Не моята идея за Х., а Х. Да, и също така не моята идея за съседа, а съседът. Защото нима не правим същата грешка и спрямо хората, които са още живи, които са с нас, в една и съща стая? Говорейки и действайки не със самия човек, а с образа – почти обобщение – който сме създали за него в ума си? И той трябва да се отдалечи от образа на голямо разстояние, за да можем изобщо да забележим този факт. В реалния живот – това е едно нещо, по което той се отличава от романите – думите и действията на този човек, ако се вгледаме отблизо, рядко отговарят на „характера“ му, поне не на това, което ние смятаме за негов характер. В неговите ръце винаги има карта, за която не сме знаели.

 

Причината да предполагам, че правя това с други хора, е, че много често откривам, че и те по очевиден начин го правят с мен. Всички ние си мислим, че сме се уловили едни други.

 

През цялото това време може отново да съм се съграждал от карти. И ако съм, Той отново ще срине сградата. Той ще я срива колкото пъти е необходимо. Освен ако накрая не бъда приет за безнадежден случай и не бъда оставен да градя паянтови кули в ада завинаги. „Хвърлен между мъртвите“ (Пс. 87:6).

 

Дали не се промъквам обратно към Бог, понеже разбирам, че ако има някакъв път към Х., той минава през Него? Но аз много добре знам, че Той не може да бъде използван като път. Ако подхождаш към Него не като цел, а като път, не като край, а като средство, ти всъщност изобщо не подхождаш към Него. Това е наистина погрешното при всички тези картини на щастливи събирания „на отвъдния бряг“. Не простодушните и твърде земни образи, а фактът, че превръщат в Край това, което можем да приемем единствено като страничен продукт на истинския Край.

 

Господи, това ли са твоите действителни условия? Ще срещна ли Х. отново само ако се науча да те обичам толкова много, че да няма значение дали ще я срещна или не? Разбери, Господи, как ни изглежда това на нас. Какво ще си помисли някой за мен, ако кажа на момчетата: „Сега няма да получите карамелче. Но когато пораснете и вече не искате карамелче, ще получите колкото си искате карамелчета“?

 

Ако знаех, че да бъда завинаги разделен от Х. и завинаги забравен от нея, ще достави велика радост и удоволствие на нейното същество, разбира се, бих казал „Пълен напред“. Точно както и на земята, ако бих могъл да излекувам нейния рак, като не я виждам никога повече. Щях. Всеки достоен човек щеше. Но това е доста по-различно. Това не е ситуацията, в която съм.

 

Когато положа тези въпроси пред Бог, не получавам отговор. По-скоро някакъв специален вид липса на отговор. Не е затворената врата. По-скоро е мълчалив, със сигурност не несъстрадателен взор. Сякаш Той е поклатил глава не в знак на отказ, а за да отпрати въпроса. Като „Мирувай, дете. Ти не разбираш“.

 

Може ли смъртен да задава въпроси, които Бог смята за безответни? Доста лесно, мисля си. Всички безсмислени въпроси са безответни. Колко часа има в една миля? Жълтото квадратно ли е, или кръгло? Може би половината въпроси, които задаваме – половината от най-големите ни богословски и метафизични проблеми – са такива.

 

И сега, като се замислям за това, пред мен няма никакъв практически проблем. Знам двете велики заповеди и най-добре ще е да ги изпълнявам. Действително смъртта на Х. сложи край на практическия проблем. Докато тя беше жива, аз бих могъл на практика да я поставя преди Бог. Бих могъл да правя това, което тя иска, вместо това, което Той иска. Ако би имало такъв конфликт. Това, което остана сега, не е проблем пред нищо, което бих могъл да направя. То касае тежестите на чувствата и мотивите и подобен род неща. Това е проблем, в който аз се поставям. Изобщо не вярвам, че Бог ме е поставил в него.

 

Постигането на Бог. Събирането с мъртвия. Тези неща не могат да присъстват в мисленето ми освен като пулове. Празни чекове. Моята идея – ако може да се нарече идея – за първото е огромна, рискована екстраполация от много малкия и кратък опит тук на земята. Може би не толкова стойностен опит, колкото аз си мисля. Може би с много по-малка стойност от други опити, за които не си давам сметка. Идеята ми за второто е също екстраполация. Реалността на което и да е от двете, осребряването на който и да е от двата чека вероятно ще взриви идеите ни и за двете (и още повече идеите ни за връзката помежду им) на парченца.

 

Мистичният съюз, от една страна. Възкресението на тялото, от друга. Не мога да достигна до сянка от образ, формула или дори чувство, което ги съчетава. Но реалността, която ни е дадено да разберем, го прави. Небето ще реши нашите проблеми, но – мисля си – не като ни покаже деликатно помирение на всички наши видимо противоречиви понятия. Всичките понятия ще бъдат изритани изпод нозете ни. Ще видим, че никога не е имало никакъв проблем.

 

И неведнъж това впечатление, което не мога да опиша по друг начин, освен че е като подсмихване в тъмното. Усещането, че някаква разбиваща и обезоръжаваща простота е истинският отговор.

 

Често се смята, че мъртвите ни виждат. И ние предполагаме, основателно или не, че ако те изобщо ни виждат, ни виждат по-ясно от преди. Х. вижда ли сега точно колко пяна и фалш имаше в това, която тя наричаше и което аз наричам, моя любов? Така да бъде. Хубаво се вгледай, мила. Няма да крия, дори да можех. Ние не се идеализирахме един друг. Опитвахме се да нямаме тайни. Ти вече знаеше повечето от гнилите места у мен. Ако сега виждаш нещо по-лошо, мога да го понеса. Ти също. Укор, обяснение, подигравка, прошка. Защото това е едно от чудесата на любовта. Тя дава – и на двамата, но може би най-вече на жената – силата да вижда отвъд собствената си очарованост и все пак да не бъде разочарована.

 

Да вижда в някаква степен като Бог. Неговата любов и Неговото познание не се различават едно от друго, нито от Него. Ние почти можем да кажем, че Той вижда, защото обича и следователно обича независимо от това, че вижда.

 

Понякога, Господи, човек се изкушава да каже, че ако си искал да се държим като полските кринове, си могъл да ни дадеш устройство, което е подобно на тяхното. Но точно това, предполагам, е Твоят велик експеримент. Или не. Не е експеримент, защото Ти нямаш нужда да откриваш нещата. По-скоро Твоето велико начинание. Да направиш организъм, който е също и дух. Да направиш този ужасен оксиморон, „духовно животно“. Да вземеш бедния примат, звяр с нервни окончания навсякъде по себе си, създание със стомах, който иска да бъде пълен, чифтосващо се животно, което иска своя партньор, и да кажеш „Сега преодолей това. Стани бог“.

 

Казах няколко бележника по-рано, че дори и да получех нещо подобно на уверение за присъствието на Х., нямаше да му повярвам. Лесно е да се говори. Дори и сега не бих разглеждал нещо от този порядък като доказателство. Но качеството на преживяното снощи – не това, което то доказва, а това, което беше – това си заслужава да се отбележи. Беше невероятно неемоционално. Чувството, че нейният разум за момент срещна моя. Разум, не „душа“, както понякога сме склонни да мислим за душата.

 

Със сигурност противоположното на това, което се нарича „прочувствено“. Съвсем не като възторжено събиране на любовници. Много повече като телефонно обаждане от нея относно някаква практическа организация. Не че имаше някакво „съобщение“ – само интелект и внимание. Нито следа от радост или печал. Нито дори любов в нашия обичаен смисъл. Нито не-любов. Никога не съм си представял ни най-малко, че мъртвите са толкова, ами да – толкова делови. И все пак имаше много силна и радостна близост. Близост, която не преминаваше през чувствата или емоциите.

 

Ако това беше подхвърлено от моето подсъзнание, то моето подсъзнание трябва да е далеч по-интересна област от дълбините, които психолозите ме подвеждаха да очаквам. Най-малкото, не изглежда толкова примитивно, колкото съзнанието ми.

 

Откъдето и да беше дошло, то направи някакъв вид пролетно почистване на ума ми. Мъртвите могат да бъдат такива. Чист интелект. Един гръцки философ не би бил изненадан от преживяване като моето. Той би очаквал, че ако нещо от нас остава след смъртта, то ще бъде точно това. До този момент това винаги ми се е струвала най-сухата и плашеща идея. Липсата на емоция ме отблъскваше. Но в този контакт (независимо дали беше реален или въображаем) не стана нищо подобно. Нямаше нужда от емоция. Близостта беше пълна – остро освежаваща и също възстановяваща – и без нея. Може ли тази близост да бъде самата любов – винаги придружавана от емоции в този живот не защото тя самата е емоция или се нуждае от придружаваща емоция, а защото нашите животински души, нашите нервни системи, нашите представи трябва да й отговорят по този начин?

 

Ако е така, колко много предубеждения трябва да изхвърля! Общност, общество от чисти интелекти, няма да бъде студено, мрачно и безутешно. От друга страна, то няма да прилича много на това, което хората обикновено имат предвид, когато използват думи като духовно, мистично или свято. Би било, ако съм получил бегла представа – е, добре, почти се плаша от прилагателните, които бих използвал. Оживено? Жизнерадостно? Отдадено? Бдително? Наситено? Будно? Преди всичко солидно. Крайно надеждно. Здраво. По отношение на мъртвите няма неяснота.

 

Когато казвам „интелект“, включвам и волята. Вниманието е акт на волята. Разумът в действителност е воля par excellence. Това, което ме срещна, беше изпълнено с решителност.

 

Веднъж, съвсем малко преди края, казах: „Ако можеш – ако е позволено – ела при мен, когато и аз съм на смъртния си одър“. „Позволено! – каза тя. – На Небето ще му е трудно да ме спре. А колкото до Ада, ще го разбия на парченца.“ Тя знаеше, че говори на някакъв митологичен език, дори с елемент на комедия в него. В очите й имаше блясък, както и сълзи. Но нямаше мит и нямаше шега във волята, по-дълбока от всяко чувство, която просветна през нея.

 

И ако съм започнал по-малко да не разбирам какво може да бъде чистият разум, това не бива да ме кара да се осланям твърде много на него. Съществува също, каквото и да значи това, и възкресението на телата. Не можем да разберем. Най-доброто е може би това, което най-малко разбираме.

 

Не бяха ли спорили веднъж едни хора дали пълното разбиране за Бога е повече акт на разума или на любовта? Това може би е още един от безсмислените въпроси.

 

Колко извратено би било, ако можехме да върнем мъртвите обратно! Тя каза не на мен, а на свещеника: „Аз съм в мир с Господ“. Усмихна се, но не на мен.

 

Край

 

--------

Poi si torno all’ eterna fontana. (Последните думи на Божествена комедия на Данте.)

* По Дж. Бъниан, Пътешественикът. Б.пр.

 

Превод и встъпителна бележка: Екатерина Грънчарова

 

------------

 

Предисловие към книгата от Мадлейн Л’Енгъл

 

Когато "Наблюдение върху една скръб" беше публикувана за първи път под псевдонима Н. У. Клърк, един приятел ми я даде и аз я прочетох с голям интерес и значителна дистанцираност. Бях по средата на собствения си брак, с три малки деца и въпреки че изпитах голямо съчувствие към К. С. Луис и неговата скръб от смъртта на съпругата му, по онова време бях толкова далече от подобен опит, че не бях истински развълнувана.

 

Много години по-късно, след смъртта на моя съпруг, друг приятел ми изпрати Наблюдение върху една скръб и аз я прочетох, очаквайки да бъда много по-непосредствено съпричастна, отколкото при първия прочит. Някои части от книгата ме развълнуваха дълбоко, но като цяло моето преживяване на скръбта и това на Луис бяха много различни. По една причина, че когато К.С. Луис се жени за Джой Дейвидман, тя е в болница. Той е знаел, че се жени за жена, която умира от рак. И въпреки че е имало неочаквана ремисия и няколко благодатни години на помилване, неговото преживяване на брака е само вкусване в сравнение с моя четиридесетгодишен брак. Той е бил поканен на голям сватбен банкет и пиршеството е било грубо прекъснато, след като едва е успял да опита ордьоврите.

 

И при Луис тази внезапна загуба довежда до временна загуба на вярата. „Къде е Бог?... Отиди при Него, когато се нуждаеш отчаяно, когато нищо друго не помага, и какво ще намериш? Вратата се затръшва под носа ти.“

 

Смъртта на съпруг след дълъг и пълноценен брак е доста по-различно нещо. Може би никога не съм изпитвала така ясно силата на Божието присъствие, както през месеците, в които моят съпруг умираше и след смъртта му. То не изтри скръбта. Смъртта на любим човек е ампутация. Но когато двама души се женят, всеки от тях трябва да приеме, че единият ще умре преди другия. Когато К.С. Луис се жени за Джой Дейвидман, с много голяма сигурност се е предполагало, че тя ще умре първа, освен ако не се случи непредвиден инцидент. Той е влязъл в един брак с надвиснало очакване за смърт, като необикновено доказателство за любов, смелост и лична саможертва. Докато смъртта, която идва след дълъг брак и след прилично дълъг живот, е част от цялото това изумително нещо с раждането, обичането, живеенето и умирането.

 

Четейки "Наблюдение върху една скръб" по време на моята собствена скръб, разбрах, че всяко нейно преживяване е уникално. Винаги има някои основни прилики: Луис споменава странното чувство на страх, нуждата от преглъщане, забравянето. Може би всички вярващи хора, подобно на Луис, изпитват ужас от онези, които казват за всяка трагедия „Да бъде Твоята воля“, като че ли Бог на любовта никога не пожелава нищо друго освен доброто на своите създания. Той проявява раздразнение към онези, които претендират, че смъртта е маловажна за вярващия, раздразнение, което повечето от нас изпитват, независимо колко е силна вярата ни. К. С. Луис и аз споделяме също и страха от загубата на спомена. Нито един фотограф не може наистина да възстанови усмивката на любимия. Понякога зърването на човек, който върви по улицата, жив, ходещ, движещ се, предизвиква болезнен спазъм на истинско припомняне. Но нашите спомени, макар и толкова скъпоценни, изтичат като през решето.

 

И аз като Луис водех дневник, продължавайки един навик, който започна, когато бях на осем години. Няма нищо лошо в това да потънеш в нечий дневник; това е начин да се отървеш от самосъжалението, самооправданието и егоцентризма. Ние не показваме на близки и приятели това, което пишем в дневниците си. И съм благодарна на Луис за честността на неговия дневник на скръбта, защото той дава да се разбере ясно, че на човешките същества е позволено да скърбят, че това е нормално, че е правилно и че на християните не е отказан този нормален отговор на загубата. И Луис задава въпроси, които ние всички задаваме: къде отиват тези, които обичаме, когато умрат?

 

Луис пише: „Винаги съм можел да се моля за мъртвите и все още мога, с известна убеденост. Но когато се опитам да се моля за Х. (така той нарича Джой Дейвидман в дневника), се запъвам“. Много добре разбирам това чувство. Любимият е до такава степен част от нас самите, че ние нямаме перспективата на дистанцията. Как се молим за нещо, което е част от собственото ни сърце?

 

Нямаме утвърдени отговори. Църквата е все още в предкоперникова епоха в своето отношение към смъртта. Средновековната картина на рая и ада не е заменена от нещо по-реалистично или по-милостиво. Може би за онези, които са убедени, че само християните се спасяват и ще отидат на небето, старите идеи са все още адекватни. Но за повечето от нас, които познават един Бог на много по-велика и всеобхватна любов вместо племенен бог, грижещ се само за своята групичка, е нужно нещо повече. И това нещо е устрем на вярата, уверение, че това, което е създадено с любов, няма да бъде изоставено. Любовта не създава, за да унищожи след това. Но къде е Джой Дейвидман сега или къде е моят съпруг, нито един свещеник, пастор или теолог не може да разположи в ограничената рамка на доказуемите факти. „Не ми говори за утешението на вярата –  пише Луис – или ще заподозра, че не разбираш.“

 

Защото истинската подкрепа на вярата не е цветя и рози, а е подкрепа в собствения смисъл на тази дума под-крепа, крепост, сила. Силата да продължим да живеем и да вярваме, че от каквото и да има нужда Джой или от каквото и да има нужда някой починал любим човек, ще бъде удовлетворено от тази Любов, която създаде всичко. Луис с право отхвърля онези, които благочестиво му казват, че Джой сега е щастлива, че е намерила покой. Ние не знаем какво става след смъртта, но предполагам, че имаме още много да учим и това няма да е непременно лесно. Юнг казва, че никой не може да влезе в живота без болка и може би същото важи и за това, което става с нас след смъртта. Важното е, че ние не знаем. Не е в сферата на доказателствата, а е в сферата на любовта.

 

Благодарна съм на Луис и за смелостта му да крещи, да оспорва, да рита срещу Бог с ярост. Това е част от здравословната скръб, която най-често не се насърчава. Наистина е от помощ, че К. С. Луис, който винаги е бил така успешен апологет на християнството, е имал смелостта да изрази съмнение към това, което така убедено е утвърждавал. Това ни позволява да признаем и нашите собствени съмнения, гнева и страховете си, и да знаем, че те са част от израстването на душата.

 

Луис споделя собственото си израстване и прозренията си. „Загубата на любимия не е отсичане на брачната любов, а една от нормалните й фази – като медения месец. Това, което искаме, е да преживеем брака си добре и вярно и в тази му фаза.“ Да, това се иска от съпруга или съпругата, след като другият умре.

 

Имам снимки на съпруга си в студиото, в спалнята, сега, след смъртта му, както ги имах, докато беше жив, но те са икони, не идоли. Малки проблясъци на спомена, нищожни сами по себе си и както казва Луис, понякога блокиращи вместо помагащи на паметта. „Всяка реалност е иконоборческа – пише той. – Възлюбената, дори в този живот, непрестанно триумфира над твоята идея за нея. И ти искаш тя да го прави. Ти я искаш с всичките й съпротиви, всичките й грешки, всичките й неочакваности... И това, а не някакъв образ или спомен е което аз все още обичам, след като тя е мъртва.“

 

И това е по-важно, отколкото дали мъртвият те посещава, въпреки че Луис оспорва подобна възможност. В крайна сметка, това, което струи от последните страници на неговия дневник на скръбта, е утвърждаване на любовта, неговата към Джой и нейната към него, и тази любов е в контекста на Божията любов.

 

Не се предвиждат лесни или сантиментални утешения, защото висшето предназначение, което Бог е отредил за всяко човешко създание, е любовта. Четенето на Наблюдение върху една скръб е споделяне не само на скръбта на К. С. Луис, но и на неговото разбиране за любовта, а това наистина е богатство.

 

Мадлейн Л’Енгъл, Кросуикс, август 1988

 

----------

 

Встъпление от Дъглас Х. Грешъм, доведен син на К.С.Луис

 

"Наблюдение върху една скръб" не е обикновена книга. В някакъв смисъл изобщо не е книга. По-скоро е проникновен резултат, получен след като един смел човек застава с лице към своята агония и я изследва, за да разбере какво се изисква от нас, за да живеем този живот, в който трябва да очакваме болката и мъката от загубата на любимите ни. Ще е вярно, ако кажем, че малко хора биха могли да напишат тази книга, и още по-вярно, че още по-малко хора биха я написали, дори да можеха, и само малцина биха я публикували, дори и да я бяха написали.

 

Доведеният ми баща К. С. Луис е писал и преди по темата за болката (Проблемът болка, 1940) и болката не е непознато за него преживяване. Срещал е скръбта като дете: изгубва майка си, когато е деветгодишен. Скърбил е за приятели, които е губил през годините, някои в битки през Първата световна война, други в болести.

 

Писал е също и за великите поети и техните песни за любовта, но някак си нито наученото, нито преживяното са го подготвили за съчетанието на голямата любов и пълната й противоположност – голямата загуба. Възвишената радост от намирането и спечелването на половинката, която Бог е приготвил за нас, и загубата, смазващият удар, с който сатаната унищожава великия дар да обичаш и да бъдеш обичан.

 

Споменавайки тази книга в разговор, човек често изпуска, било непреднамерено, било от леност, неопределителния член в началото на заглавието. Не бива да допускаме това, тъй като заглавието изцяло и напълно описва какво представлява тази книга, изразявайки много точно нейната стойност. Заглавие от сорта на „Наблюдение върху скръбта“ би било толкова общо и неопределено, както и академично в подхода си, че би имало малко полза за някого, преживяващ тежка загуба.

 

Тази книга, от друга страна, е неподправен разказ за целенасочените опити на един човек да се бори и в крайна сметка да победи емоционалната парализа от най-разтърсващата скръб в своя живот.

 

Това, което прави Наблюдение върху една скръб още по-забележителна книга, е, че нейният автор беше изключителен мъж, а жената, която той оплаква, изключителна жена. И двамата бяха писатели, и двамата имаха академични дарби, и двамата бяха отдадени християни, но тук приликите свършват. Изумен съм как понякога Бог събира хора, които са толкова далеч и толкова различни един от друг, и ги съчетава в духовно общение, каквото е бракът.

 

Джак (К. С. Луис) беше човек, отчужден от повечето хора, поради изключителните си образованост и интелектуални способности. Имаше няколко души измежду неговите приближени, които можеха да му партнират в дебати или дискусии, и те почти по неизбежност се озоваха въвлечени заедно в малка сплотена група, която стана известна като „Инклингите“ и която ни остави голямо литературно наследство. Дж. Р. Р. Толкин, Джон Уейн, Роджър Ланселин-Грийн и Невил Когил бяха част от хората, които посещаваха тези неформални събирания.

 

Хелън Джой Грешъм (родена Дейвидман), наричана Х. в тази книга, беше вероятно единствената жена, която Джак е срещал, равна на него в интелектуално отношение и също толкова начетена и широко образована. Те споделяха и още нещо общо: и двамата имаха абсолютна памет. Джак никога не е забравял нещо, което е прочел, нито пък тя.

 

Джак произхождаше от ирландско-английската средна прослойка (той е роден в Белфаст, където баща му е бил адвокат в полицейското дознание) от началото на ХХ век – време, в което понятията за чест и отговорност към дадената дума и основните принципи на кавалерството и добрите обноски са били втълпявани в главите на младите британци със силата на религиозно послушание и дори по-голяма. Книгите на Е. Несбит, сър Уолтър Скот и може би Ръдиард Киплинг са примери за стандартите, с които Джак е индоктриниран като младеж.

 

Майка ми, от друга страна, идва от среда, крайно различна от тази. Дъщеря на двама еврейски емигранти второ поколение, от ниската средна класа, баща й от украински, а майка й от полски произход, тя се ражда и израства в Бронкс, Ню Йорк. Единственото поразяващо съвпадение в ранното им развитие е, че и двамата притежават наистина изумителна интелигентност, съчетана с академичен талант и ярка памет. И двамата стигат до Христос по дългия и труден път от атеизъм през агностицизъм и по-късно теизъм, накрая до християнството, и двамата се радват на забележителен успех в студентските си години. Джак е бил отклонен от университетските занимания поради дълга си към родината през Първата световна война, а майка ми – поради политически активизъм и брак.

 

Много е изписано и под формата на фикция, и на фактология (понякога от единия, представящ се за другия) относно техния живот, срещата и брака им, но най-важният факт от историята, принадлежащ на тази книга, е просто признанието за една голяма любов, растяща между тях, за да се превърне в почти видим пламък. Те сякаш вървяха заедно в светлина, която сами създаваха.

 

За да се разбере дори и малко от агонията, която тази книга съдържа, и смелостта, която изразява, трябва първо да осъзнаем любовта помежду им. Като дете наблюдавах тези двама забележителни хора да вървят заедно, първо като приятели, после с необичайна бързина – като съпрузи, и накрая като възлюбени. Аз бях част от приятелството. Бях присъединен към брака, но стоях настрана от любовта. Като казвам това, нямам предвид, че нарочно съм бил изключен, а по-скоро, че тяхната любов беше нещо, от което аз не трябваше и не бих могъл да бъда част.

 

Дори тогава, в ранните си тийнейджърски години, наблюдавах отстрани как любовта между двамата растеше и бях способен да съм щастлив за тях. Това беше щастие, примесено едновременно с тъга и страх, защото знаех, както и майка ми и Джак, че това най-хубаво време ще бъде кратко и ще завърши с мъка.

 

Трябваше тогава да науча, че всички човешки връзки свършват с болка – това е цената, която поради нашето несъвършенство сатаната изисква да платим за привилегията на любовта.

 

Аз имах младежката издръжливост, на която да се опра, когато майка ми умря. За мен щеше да има още любови, които да открия и без съмнение с времето да загубя или да бъда загубен. Но за Джак това беше краят на толкова много, което животът му беше отказвал толкова дълго и след това за кратко му беше дал като празно обещание. За Джак нямаше нито една от надеждите (колкото и мъгляви да ги виждах аз) за окъпани от слънцето поляни и живителна светлина и смях. Аз имах Джак, на когото да се опра, горкият Джак имаше само мен.

 

Винаги съм искал да имам възможността да обясня едно малко нещо, което е в тази книга и което създава недоразумение. Джак смяташе, че ако спомене майка ми, аз вероятно винаги ще се смущавам, сякаш е казал нещо неприлично. Той не разбра, което е много необичайно за него. Бях на четиринайсет, когато майка ми умря, и бях продукт на почти седемгодишно обучение в британско подготвително училище. Урокът, който най-добре бях научил по онова време, е, че най-срамното, което може да ми се случи, е да се разплача на публично място. Британските момчета не плачат. Но аз знаех, че ако с Джак заговорим за майка ми, ще се разридая неконтролируемо и още по-лошо – той също. Това беше причината за моето смущение. Отне ми почти трийсет години, за да се науча да плача, без да се срамувам.

 

Тази книга е емоционално гол човек в неговата собствена Гетсимания. Тя разказва за агонията и за празнотата на една скръб, каквато малцина от нас се случва да понесат, понеже колкото по-силна е любовта, толкова по-силна е скръбта, и колкото по-голяма е вярата, толкова по-яростно сатаната ще връхлита нейната крепост.

 

Докато Джак се измъчваше в емоционалната болка от загубата, той преживяваше и ментално страдание вследствие на тези три години живеене в непрестанен страх, физическа мъка от напредващата остеопороза и други болести и крайното изтощение от последните няколко седмици на непрестанна грижа за умиращата си съпруга. Неговото съзнание се разтегна в невъобразимо напрежение, далеч отвъд поносимото за нормалния човек.

 

Той започна да записва мислите си и своите реакции към тях, за да се опита да придаде някакъв смисъл на турбулентния хаос, който завземаше ума му. По времето, когато ги записваше, нямаше намерение тези излияния да бъдат публикувани, но препрочитайки ги след известно време, почувства, че могат да бъдат от полза за някой друг, който преживява подобно мъчение всред смута на мислите и чувствата, които скръбта предизвиква у нас. Тази книга беше публикувана за първи път под псевдонима Н. У. Клърк. Със своята удивителна откровеност и обикновена простота тя притежава рядко срещана сила: това е силата на невъзмутимата истина.

 

За да може да се разбере истински дълбочината на неговата скръб, мисля, че е важно да се знае малко повече за обстоятелствата, при които Джак и майка ми се срещат и свързват. Майка ми и баща ми (писателят У. Л. Грешъм) бяха високоинтелигентни и талантливи хора и в техния брак имаше малко конфликти и трудности. Майка ми е отгледана като атеист и стана комунистка.

 

Вродената й интелигентност не й позволи да се заблуждава дълго в тази плитка философия и (по това време омъжена за баща ми) тя е в процес на търсене на нещо с по-малко поза и повече истина. Попадайки сред множеството четива от различни автори на работа на британския писател К. С. Луис, тя осъзнава, че под крехкия външен блясък на организираните църкви по света се крие истина, толкова реална и толкова чиста, че всички философски преструвки, съчинени от човек, се сриват около нея.

 

Тя осъзнава също, че тук има мисъл с безподобна до момента яснота. Както всеки новообръщенец във вярата, и тя имала въпроси, и така тя му писала. Джак забелязал писмата й веднага, понеже и те издавали забележителен ум, и скоро между тях започнала епистоларна дружба.

 

През 1952 година майка ми работела върху книга за Десетте Божи заповеди (Smoke on the Mountain: Westminster Press, 1953) и докато се съвземала от тежко заболяване, заминала за Англия, решена да обсъди книгата си с К. С. Луис. Неговото приятелство и съвети били щедри и безрезервни, както и тези на брат му, У. Х. Луис, историк и сам писател от немалка величина.

 

При връщането си в Америка майка ми (сега пълен англофил), открива, че бракът й с баща ми е свършил, и след развода отлита за Англия с мен и брат ми. Известно време живяхме в Лондон и въпреки размяната на писма Джак не посещаваше дома ни. Той рядко идваше в Лондон, град, към който не беше привързан, и с майка ми бяха чисто интелектуални приятели по онова време, макар че заедно с много други хора ние бяхме облагодетелствани от значителна финансова подкрепа от неговия специален благотворителен фонд.

 

Майка ми установи, че Лондон е потискащо място за живеене, и искаше да бъде по-близо до приятелския си кръг в Оксфорд, който включваше Джак, неговия брат „Уорни“ и хора като Кей и Остин Фарър. Мисля, че би било твърде опростено и твърде хипотетично да се каже, че единственият й мотив да се премести е бил да бъде близо до Джак, но със сигурност този факт е допринесъл.

 

Краткото ни време в Хедингтън, близо до Оксфорд, изглеждаше като начало на нещо, което можеше да бъде прекрасно. Домът ни беше редовно посещаван от добри приятели и беше място на много оживени интелектуални дебати. Това беше и времето, по което връзката между майка ми и Джак започна да се определя по друг начин.

 

Мисля, че Джак удържаше дълбоката емоционална привързаност към майка ми, която започваше да осъзнава, най-вече защото това беше нещо, което той погрешно смяташе за чуждо на своята природа. Тяхното платонично приятелство беше удобно и не предизвикваше вълнения по спокойната повърхност на неговото съществувание. Въпреки това той беше тласнат не само към чисто вътрешна осъзнатост на любовта си към нея, но и към публичното й признаване поради внезапното осъзнаване, че може да я загуби.

 

Изглежда почти жестоко, че смъртта й беше отложена достатъчно дълго, за да може той да израсне до толкова всецяла любов към нея, която изпълваше целия му свят като най-големия от даровете, с които Бог го е дарил, след което да умре и да го остави сам на място, създадено от нейното присъствие в живота му.

 

Това, което мнозина от нас откриват в това мъчително излияние, е, че той много точно знае за какво говори. Ние, които сме изминали същия път или го вървим, докато четем тази книга, откриваме, че не сме толкова сами, колкото си мислим.

 

К. С. Луис, авторът на толкова писания, които са толкова ясни и толкова верни, мислителят, чиито острота на ума и яснота на израза ни позволиха да разберем толкова много, този силен и непоколебим християнин, той също пропадна във водовъртежа на бурни мисли и чувства и опипом търсеше път в тъмната бездна на скръбта. Как бих искал и той да беше благословен с такава книга като тази. Ако не намираме утеха в света около нас и няма утешение, когато плачем на Господ, ако нямаме нищо друго, тази книга ще ни помогне да се изправим пред скръбта си и да „започнем по-малко да не разбираме“.

 

За по-нататъшно четене препоръчвам Джак: К. С. Луис и неговото време от Джордж Сайър (Harper & Row, 1988; Crossway Books) като най-добрата биография на К. С. Луис; биографията на майка ми от Лайл Дорсет И Бог влезе (Macmillan, 1983); и може би малко нескромно, за поглед отвътре върху живота на нашето семейство – моята книга Оскъден живот (Macmillan, 1988, Harper San Francisco, 1994).

 

Превод за "Гласове": Екатерина Грънчарова

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Коментари

  • Достойно ест!

    02 Май 2020 2:01ч.

    Това са едни от най-смислените, човешки и трогателни слова, които съм чел в иначе информационен портал. Благодаря за труда на преводача! Най-важно е да спасим душите си. Слава на Господ Иисус Христос!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Виктор Макаров, преводач

    07 Юли 2020 17:43ч.

    Колега, сърдечно ви благодаря за труда! Като дългогодишен поклонник на Луис, отдавна си мисля, че тази книжка е много нужна в българското литературно пространство (а и във вътрешния свят на много страдащи българи), но улисан в работа, все не смогвах да стигна до този текст. Дано достигне до повече хора. С уважение, В.М.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Joanne Lewsley

    01 Фев 2022 9:44ч.

    Помогнете ми Благодаря на този човек. Джоан Лусли е моето име. Благодарение на д-р Огунделе за възстановяването на брака ми и финансовия ми живот, след 2 години раздяла със съпруга ми, потърсих помощ, но никой не можа да помогне и намерих д-р Огунделе. След любовното му заклинание бракът ми беше възстановен в рамките на 24 часа. Съпругът ми се върна у дома, ако имате нужда от някаква помощ, съветвам ви да се свържете с него, Той е страхотен магьосник, който държи на думата си. Свържете се с него с неговия WhatsApp или Viber чат: +27638836445. Моля, благодаря на д-р Ogundele, че ми помогна с любовните ми проблеми, със съпруга ми и донесе щастие в личния ми живот и моя семеен живот.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Anna Bush

    07 Юни 2022 18:10ч.

    Името ми е Анна Сърцето ми беше разбито. Никога не съм вярвал, че ще си върна любовника отново, до миналата седмица, когато видях данните за контакт на д-р Огунделе и той върна любовника ми за мен в рамките на 24 часа със своите правомощия. Той е надежден за честен човек, свържете се с заклинателя чрез WhatsApp или Viber Chat: +27638836445. Толкова съм щастлив, че си върна любовника.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Erika Casper

    09 Ное 2022 23:34ч.

    МОЯТА ИСТОРИЯ. Казвам се Ерика и имах развод със съпруга си, защото той ми изневеряваше, но все още го обичам толкова много, така че потърсих помощ и намерих д-р Огунделе след няколко лъжци в интернет. Д-р Огунделе направи заклинание за мен и в рамките на 24 часа съпругът ми се върна у дома и ме помоли за прошка, това е много мощно за всеки, който се нуждае от помощ, да се свърже с д-р Огунделе в WhatsApp: +27638836445. Честен и силен човек.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • caraduke

    22 Фев 2023 19:04ч.

    . Искам да споделя свидетелството си с всички, казвам се кара херцог от САЩ, след 4 години брак със съпруга ми, той ме напусна заради друга жена, което ме доведе до разочарование. Направих всичко по силите си, за да го върна, но нищо не помогна, докато една моя стара приятелка не ми каза за храма на любовта Dr.jaja в интернет, който й помогна при подобен проблем, отначало се съмнявах, но реших да му дам опитайте. Свързах се с лекаря (lovetemple0001{@}gmail.com.) той ми помогна в рамките на 48 часа съпругът ми отново се върна у дома при мен. Не мога да спра да благодаря на свещеник Джая. Свържете се с този страхотен д-р за всеки от вашите проблеми, той е способен да осигури трайно решение на всички ваши проблеми: з:lovetemple0001{@}gmail.com: {whats}app}:+{1716}_{503_}7879}

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи