Кореспонденция от Пекин
В една лепкава съботна сутрин в Осака двамата най-силни лидери на планетата са в разгара на пазарлък в стая, далеч от погледите. В този 18 юни 2019 г., в разгара на търговската война, президентът Доналд Тръмп се пазари със Си Дзинпин в кулоарите на срещата на върха на Г-20, която се провежда в японския метрополис. Изведнъж китайският президент изненадва противника си. “Внезапно Си възрази, че едно неравностойно споразумение с нас би било “унижение”, достойно за Версайския договор, който подари на Япония Шандунгския полуостров, контролиран дотогава от германците”, разказва Джон Болтън, бивш съветник по националната сигурност на американския президент, един от малцината свидетели на сцената. “Червеният принц” предупреждава, че в Китай ще има “пристъп на патриотична ярост”, ако Вашингтон бъде твърде лаком. “Тръмп очевидно нямаше представа за какво говори Си”, хитро добавя авторът на експлозивната книга “Стаята, където се случи” (The Room Where it Happened), в която разказва за опита си в Белия дом, редом до немирния президент. След 80-минутен разговор, двамата хищници се съгласяват временно да заровят томахавката на търговската война, а Тръмп поздравява събеседника си със смущаващо тържествуване. “Вие сте най-великият китайски лидер от 300 г. насам!”. Съветниците му прошепват на ухото, че китайската история по-скоро се отброява с хилядолетия.
Европейците никога не се извиниха
Този интересен анекдот разкрива все още живите рани в Пекин от този “век на унижение”, когато колониалните сили разпарчетосват залязващата империя на династията Цин чрез неравностойни договори, бележейки най-мрачната глава в бурната история на хилядолетните отношения между Китай и Запада. “Европейците никога не изрекоха и най-малкото извинение за Опиумните войни или ограбването на Летния дворец. Това мълчание отеква и до днес, когато Западът поучава Китай за човешките права”, обяснява Янгвен Дженг, професор в Манчестърския университет.
Колониални атаки
През 1839 г. викторианска Англия поставя началото на артилерийската дипломация, започвайки грабителската “Опиумна война”. “Една нация няма постоянни съюзници, а само интереси”, обявява тогава лорд Палмерстън. Днешните главозамайващи небостъргачи в Хонконг са далечен плод на този морски щурм срещу манджурската династия, погълната от древните си обреди и самодоволство и отнасяща се презрително към европейското дипломатическо отваряне.
Търговията вече е нервът на войната. Лондонските търговци, “изолирани” от императора в южното пристанище Кантон, дават тонове сребро, дошло от Мексико, за да купуват коприна, порцелан и чай от Китай, високо ценени в европейските салони. За да покрият дефицита си, те изнасят контрабандно опиум от Бенгал, където чаят все още е непознат. Това вече не е достатъчно.
С военни средства Англия постига отварянето за търговия на пет китайски пристанища, сред които Шанхай, и легализацията на опиума. Без да забравяме покритата с джунгла скала, разположена стратегически в делтата на Перлената река: Хонконг. Зажаднели за пазари и престиж, Франция, Германия, Русия, САЩ и Япония от епохата Мейджи нахлуват с щикове в “Поднебесната империя”. Последното кощунство е през 1860 г., когато френски и британски войници плячкосват “Летния дворец”, резиденцията на “небесния син”, северно от Пекин, и постигат големи отстъпки в големите метрополиси като Шанхай. Тези удари, дълго прикривани от мандарините от императорския двор, разклащат новите поколения образовани китайци, мнозина които заминават да учат в чужбина рецептите на триумфалния Запад.
Колониалните нападения разрушават една космогонична визия за света, в която Поднебесната империя царства над “всичко, което е под небесата, тъй като нейната цивилизация естествено превъзхожда всяка друга”, смята Чаотиан, историк в голяма университетска институция в Пекин. “Рухването на тази мечта ще роди модерния китайски национализъм”, посочва китайският специалист.
Заличаване на колониалното “унижение”
Както големите Наполеонови войни подхраниха германския национализъм, колониалните трагедии от ХIХ век родиха китайския патриотизъм, олицетворен от покровителствената фигура на Сун Ятсен, основател на партията Гоминдан. Президентът на мимолетната Китайска република, създадена през 1911 г. върху руините на хилядолетната империя, обещава да модернизира ранения гигант, за да “заличи колониалното унижение”. Формулировката, чийто точен произход остава неясен, попада право в целта - младите китайци националисти, за да изобличи компромисите, направени от манджурската империя, на фона на завоеванията на имперска Япония в епохата Мейджи, които глождят Поднебесната империя, след като е погълнала Корея, бившето зависимо кралство.
Националното освобождение се превръща в лозунг на генералисимус Чан Кайшъ, ангажиран в схватка с комунистите, за да получи поднебесния мандат. В крайна сметка, печели Мао Дзедун през 1949 г. “Китайският народ се изправи!”, провъзгласява той, издигайки сърп и чук на площад “Тянанмън” и обявявайки, че слага край на “стогодишното унижение”. Но “кормчията” вписва патриотичната си гордост в революционния жест, чийто хоризонт е настъпването на световен комунизъм. Насочен към бъдещето, червен Китай иска да надживее униженията от миналото чрез петгодишни планове и наставление. Това тоталитарно месианство се проваля шумно с Културната революция.
“Китайската мечта за национално възраждане”
Петдесет години по-късно раните са извадени на сцената от възраждащата се втора световна сила, начело със Си Дзинпин, ангажиран в стратегическа схватка с Вашингтон. “Завръщането на Хонконг в родината майка отми едно национално унижение”, заяви най-авторитарният ръководител след Мао на 1 юли 2017 г. пред величествения залив при честването на двадесетата годишнина от връщането на скалата, изтръгната от британците след първата Опиумна война.
Пропагандата и учебниците в училище изтъкват колониалните драми, за прославят по-добре “китайската мечта за национално възраждане” на президента Си, чиято “мисъл” вече е вписана в Конституцията. “Днес Си Дзинпин използва по-националистически дискурс от своя исторически противник Куомингтан”, посочва Янгвен Дженг. Тази инструментализация на миналото отговаря на един жизненоважен политически императив за партията, в търсене на нова легитимност, за да оправдае абсолютния си политически контрол над най-населената страна в света, подкопана от рухването на комунизма.
Този националистически обрат е неотдавнашен и датира от 90-те години, след репресиите на “Тянанмън”, посочват историците. “По онова време партията, обезсърчена от отстъпничеството на младежта, възкреси темата за “века на унижение”, но през антизападна призма, за да организира патриотичното възпитание”, припомня Джон Помфрет, автор на книгата The Beautiful Country and the Middle Kingdom (Красивата страна и средното царство). “Режимът имаше нужда да посочи противник”, добавя бившият кореспондент на “Вашингтон Пост” в Пекин. Две десетилетия по-късно Си Дзинпин бере плодовете от това упорито промиване на мозъци, поставяйки лапите си върху Хонконг, под аплодисментите на континенталните маси, и утвърждавайки Китай като контра-модел на либералната демокрация в световен мащаб.
Разочарование от Запада
И все пак в началото китайският патриотизъм не е бил антизападен. Дълго време през ХIХ век новата интелектуална гвардия гледа на Запада по-скоро като на модел, а не на противник. Противно на разказа на днешната пропаганда, ограбването на Летния дворец се разглежда като навременен удар срещу окупаторската династия Манджу от много просветени интелектуалци, посочва Джон Помфрет. Те дори почитат Джордж Вашингтон за това, че е освободил страната им от една чужда монархия.
Разочарованието от Запада нараства едва в края на ХIХ век, подхранвано от расистките актове и дискриминационни закони в САЩ, като Chinese Exclusion Act през 1882 г., който затваря вратата за китайски мигранти, нещастни герои от завладяването на Запада. В Китай Боксерското въстание през 1901 г., водено от тайни ксенофобски общества, отхвърлящи западното влияние и християнски мисионери, илюстрира това нарастващо напрежение. Първата световна война потвърждава развода. “Отчуждението от Запада датира от Версайския договор. То съвпада с нарастващата популярност на комунизма”, смята Помфрет. Младата Китайска република излиза измамена от преговорите, за сметка на Япония, която разширява завоеванията си. Тогава новите образовани поколения се обръщат към социализма, обкръжен с ореола на Руската революция от 1917 г. През 1921 г. в Шанхай е създадена Китайската комунистическа партия.
Един век по-късно тези обрати на голямата история несъмнено убягват на Доналд Тръмп, но за неговия противник Си Дзинпин дойде часът за възмездието.
Превод от френски: Галя Дачкова