- 10 Sep 2020
- 140
- 10
Една година след Леон Даниел оттук си тръгна вторият от Режисьорите, за които Театърът бе опит да се прозре живота. Другият от малкото останали театрални фигури на българския ХХ век, които не позволиха на новия век да ги завихри в постмодерните си бръщолевения и останаха в дълбокото – при автора, героите, отношенията, чувствата. При идеите. Един от последните, за когото сцената бе място на свещенодействие, а режисьорът този, който води службата, предлага на миряните причастие и отмерва паузи, в които да се чуе преминаването на ангел. Един от последните, за които Играта бе повече от сериозна – беше свръхотговорност. И повече живот от Живота.
<p><strong>„Но...“-то на Азарян</strong><br /><br />Последната му, трета през годините, „Вишнева градина“ – труден, неравен, на пресекулки издишан спектакъл, извърши чудо с мен.<br /><br />Откакто се помня, малък пилигрим в многолюдното човешко шествие по дирите на Чехов, винаги когато съм го чела, гледала, преживявала, винаги и докрай съм била на/от страната на онези негови герои – прекрасните, фините, страдащите, те, дето носят истинските ценности, аристократите по произход и по дух, които грубото време и място изхвърля като апендикс – излишен лукс за историческото тяло.<br />Затова и постановки, в които тези Чехови сестри, вуйчовци, писатели, артисти, доктори са бивали радикално осмени, направо подиграни от режисьорски решения, са ме изпълвали с гняв – чувствала съм подиграни себе си, приятелите си, всички „готини хора“ тук и навсякъде.<br /><br />На премиерата на 31 октомври (деня, в който публиката на Народния театър някак си знаеше, че вижда Коко за последен път, и се сбогува с него и му благодари с ръкопляскания за всичко направено, за самия него, за начина му да бъде) цялата ми „идентификация“ – моя и групова, се преобърна. За пръв път постановчик на Чехов ме принуди по най-тънък и фин начин да сменя оптиката си към тези хора, хората на Антон Павлович – да, те са прекрасни, умни, талантливи, чисти, но....<br /><br />Това „но“ той изследва може би от години, това „но“ не му дава мира. Към това „но“ приканва и нас, помолва ни да пристъпим. И ако имаме смелост, да го погледнем в очите. Не защото има време или възможност да се променим. (И едва ли някога е имало.) А за да разберем. И да се помирим. Защото с цялата си прелестност, всички те (ние?) са останали в детската стая. Там, където светът е красив, любящ и сигурен. А през прозореца се ливва великолепието на вишневата градина. В този детски свят за красотата и хляба се грижат други – те поддържат градината, обработват я, бранят я от слана и вредители и разменят плодовете й срещу други блага. В детската стая часовникът не тиктака. Уютно, безгрижно и нежно е в тази Аркадия на извънвремепространството. На кого му се излиза навън? На кого му се губи време и сили с материалното, с реализацията, с практическото? Останал си в детската стая – разбирам те, казва Коко, но недей се гневи. Помири се! Навън животът тече, сменят се епохи, идват с новите си ценности, с новите си герои, с новите си ориентации. И Лопахин, някогашният сополив син на крепостен (върхово постижение на Деян Донков!) не е простакът новобогаташ, воден единствено от социалния си реваншизъм, но този, който стои не в света на идеите, а в света на „реалността“, както често бива наричан битът. Този, който действа, работи и гради. Дали ще постигне щастие? Той не се пита. Той е в деня, не в екзистенцията. И остава. Другите – влакът на времето ги отнася.<br />Като мъдър и страдал човек, Азарян никого не съди. Достатъчно слабо и несъвършено е човешкото същество, за да бъде обстрелвано с нови упреци и изисквания. Той описва и рисува, Рисува, за да разбере. И докато описва и рисува, се усмихва. Ъгълчетата на тази усмивка са някак извити – преди нея сякаш лицето му е било свито от болка. Важна е обаче последната гримаса. И тя е усмивка – усмивката, която помирява човека със съдбата и земята с небето.<strong><br /><br />2.</strong> Позволявам си да поместя отново, след 14 години, този текст от в. Култура – защото знам, че проф. Азарян го ценеше като знак, че представлението му е „хванато“ и почувствано. И като повод да върнем чрез думите онези образи и вълнения, които втората негова „Вишнева градина“ от 1995-а във Военния театър будеше у зрители и участници.<strong><br /><br />3.Вишни </strong><br />Театър на Българската армия. Вишнева градина. Затъмнение. Поклон на артистите – жива картина от тела/души? в покой. Някъде се чува влак. Последният през тази вечер/градина/пиеса. На предпоследния героите реагират – телата им се накланят, душите им се заслушват – може би това е Техният? Сега вече знаят, че влакове със спирка "вишнева градина" няма. Копнежът е бебе, удушено с парцал, лъчи пролазват по Чеховите деца/човечество? и осветяват вкаменелост от мечти. Несбъднати/несбъдваеми?<br />Финал. Ръкопляскания. Понечваш да се изправиш. Ти да се поклониш. Някак си е неудобно. Оставаш в покой, физически, удобен да заключи разлюляността вътре. (По-късно "хладно" ще установиш, че вече не можеш да изпитваш естетическо вълне-ние, ако не изпитваш и етическо. ВИТИЗ е далеч в миналото. Повече за добро.) На гости си. Може би това е искал Станиславски – "през ключалката" – забравата, че си чужд. Не ти се тръгва. Той ти е разказал къс от живота си – в кристала се е отразил и твоят собствен. И твоето поколение ли е изгубено? всички поколения ли са изгубени?... Искаш да попиташ. Тези, които може би знаят, със сигурност не са около нас. Отнякъде морно ни се усмихват. Малко ли е?<br />Няма виновни/всички са виновни. Богатите – че са (още) селяни. Аристократите – че са (вече) бедни.<br />Лесно/трудно му е на Ивайло-Христовия Лопахин да бъде палач/разкаян син на Раневская. Лесно/трудно й е на Пламена Гетова да бъде кралица/клетница сред капе-щия вишнев цвят/свят.<br />Окаяно/достойното оцеляване на Стоян-Стоевия Пишчик. Еуфоричната депресия на пияната самотница Шарлота – Меглена Караламбова. Гордата самотност на Варя – Радосвета Василева – прекрасния човек, непожелаваната жена, вечната сестра.<br />Сияйният, чистосърдечният, уж смешноват Петя на Атанас Атанасов – младежът/мъдрец, който вярва, че е "над любовта", а сам целият е вяра, надежда и любов. Към човека и истинските му основания да се нарича такъв. Единственият, който има себе си и не се нуждае от нищо друго. Освен, разбира се, от галошите си и от Аня – Цветана Мирчева. Те са двойка, те са млади, те задават въпроси – тях Чехов не ги лишава от шанс. Без нищо да обещава.<br />Дуняша на Анастасия Ингилизова – прелъстителната, жадна Евичка; бъбречето, което от любов/глупост ще стане майка. (Така ли се създава бъдещият живот?) Бащата, Яша – Камен Донев – простакът/мечтател: "Задушавам се в простотии. Искам Париж". Невинният мръсник, когото животът още не е сплескал. Безобидният Гаев на Илия Добрев, логореецът, чийто ведър оптимизъм не внушава нищо освен тих ужас – у него самия и у семейството му.<br />Зашеметяващият Фирс на Славка Славова с беззъбия й говор – победа на актьорската суета над женската суетност.<br />Неразвързаната торбичка с хирургически инструменти, забравена на стола до т.нар. театровед. Когато отиваш на театър, а се оказваш в нечий/твоя? дом, където: те "опитомяват" не с номера, а с близост; лека-полека те завъртат в танца, изнурителен/пречистващ на взирането в непрогледното небе; чуваш далечни влакове; проблясват елмази; в теб вали през слънце – когато всичко това се случи, дистанцията не е възможна. (И на кого му пука?)<br />Смелостта на режисьора Крикор Азарян да бъде неавангарден. Малцина днес си я позволяват. Малцина днес, както и винаги, успяват да бъдат себе си.<br />Тънко. Тихо. Тъжно. Светло. Представление.<br />Слана попарва вишната.<br />От клоните сълзи роса.<br />Трион прорязва ствола.<br />Потича кървав сок –<br />поетите и Чехов пишат.</p>
<p><em><strong>Аве Иванова, в. „Култура“, бр. 2, 1996г.</strong></em></p>
