ДЖЕЙМС: Ваймарска Европа?

<p>На настоящия етап всички признават, че Европа има спешна нужда от значителен икономически растеж, ако иска да се справи с дълговите неволи. Но германската тревожност за стабилността &ndash; черпеща основание от своя опит между двете световни войни &ndash; тласка точно в обратната посока. Затова и сега германският опит е на мода.</p> <p>Критиците на Германия отбелязват две неща &ndash; че истинският проблем на Европа е търговският излишък на страната и че германците са обсебени от своето минало.</p> <p>Германският търговски излишък е отдавнашен проблем, предхождащ валутният съюз. От 60-те Германия се утвърди като най-силната и най-динамична европейска икономика благодарение на силния износ. Германските търговски излишъци, получаващи се основно от положителните търговски баланси, появили се за кратко през 50-те, бяха коригирани след валутната обезценка през 1961 и буквално се надигаха като вълна в края на 60-те, в края на 70-те, в края на 80-те и отново след 2000 година.</p> <p>Ако получилите се дисбаланси не бяха финансирани и устойчиви, се появяваше нужда от приспособяване. На постоянни интервали още от 60-те, европейските партньори на Германия, особено Франция, се изправиха пред нуждата от затягане на коланите и пред дефлация, за да могат да се справят с дефицитите. Тази алтернатива беше непопулярна за френския политически елит, понеже спираше растежа и беше силно непопулярна сред избирателите.</p> <p>Французите (и останалите средиземноморски страни) предпочитаха германската монетарна и фискална експанзия, която отслабваше силната експортна ориентация на Германия. Но този курс винаги си оставаше непопулярен сред германците, които, предвид междувоенното наследство, се тревожеха за инфлацията и последиците от нея.</p> <p>Германските политически стратези мислеха, че проблемът ще бъде решен със стартирането на монетарния съюз, облягайки се на сравнението, че никой в Съединените щати не се притеснява за икономическия бум в Калифорния, произвеждаща почти същите излишъци (ако някой все пак се разтревожи за това). Никой не казваше на калифорнийците да успокоят топката и да ходят на плаж, когато времето е хубаво.</p> <p>Втората критика, често повтаряна от носителя на Нобелова награда за икономика Пол Кругман, е, че предполагаемите исторически уроци за Германия са хронологически неверни. Не хиперинфлацията в началото на 20-те е довела до разпада на слабата Ваймарска република в Германия и до възхода на нацистката диктатура. Напротив, демокрацията е била убита десетилетие по-късно, с настъпването на депресията и дефлацията.</p> <p>Съвременните критици пропускат един важен елемент на политическите затруднения на Германия в началото на 30-те. Още преди Голямата депресия Германия е била в капан заради лошите политически решения, взимани преди това. По правилното е, че уроците са дълбоко вкоренени в политическото съзнание на германците.</p> <p>Те са прави да правят паралели между ситуацията в Европа днес и онази в междувоенния период. Приликите се състоят в направения избор за валутния режим, за политическо поведение и за демократичната легитимност.</p> <p>В края на периода на хиперинфлация Германия си налага валутен режим, според международния златен стандарт, който е мислен така, че да не може да се излезе от него. Очакваните последици от това са, че страната възвръща доверието в себе си и става атрактивна за чуждите инвеститори.</p> <p>Понеже стратегията сработва, капиталовите потоци започват да се изливат и върху публичния, и върху частния сектор. Държавните институции започват да финансират политически популярни, но много скъпи инфраструктурни проекти.</p> <p>Но това си има и обратна страна. Икономическият подем, съчетан с предишния опит от инфлацията, води до нарастване на заплатите, несвързано с нарастване на продуктивността и печалбите. В резултат на това Ваймарска Германия губи конкурентоспособността си в края на 20-те, така както се случи и с Южна Европа през 2000. И в двата случая стана ясно, че капиталовите потоци не могат да се изливат вечно, а отслабването на конкурентоспособността приближава страните към ръба на пропастта.</p> <p>Когато настъпва обратът, Германия се срива. Както чужденците, така и германците изтеглят спестяванията си, а банките са докарани до неплатежоспособност и принудени да ликвидират активите си на много по-ниски цени. Правителствата е трябвало да подкрепят фалиралите банки, но самите те са финансирали дефицитите си с банкови заеми. Имайки предвид поетото задължение да се придържат към фиксираните към златото валутни курсове, правителствата е трябвало да вземат доста непопулярни мерки по затягане на бюджетната дисциплина.</p> <p>Всички тези ограничения са довели до безизходица. Взетите тогава незабавни мерки са били сведени до налагане на контрол върху капиталите.</p> <p>Кризата е провал за демокрацията. Отговорът от страна на демократичните партии е бил да избягат от политическа отговорност точно по време на най-големите икономически затруднения. Последното парламентарно управление на Ваймарската република катастрофира през март 1930 под политическата тежест на невъзможната за разрешаване на фискалната дилема. Орязването на разходите кара левицата да се отдръпне, увеличаването на данъците от своя страна разярява десницата.</p> <p>Демократичните партии не възразяват срещу употребата на конституционните възможности за заобикаляне на парламента и прокарване на законодателство под формата на декрети. По този начин демокрацията реално е ерозирана още преди назначаването на Адолф Хитлер за канцлер на Германия през януари 1933.</p> <p>Банковите и бюджетни проблеми, фискалните ограничения и възхода на &bdquo;неполитизираните&rdquo; технократски управления, твърде много напомнят на германците за миналото. Лошите примери от междувоенния опит &ndash; при който увеличаването на фискалните задължения не решава проблемите &ndash; вече са налице в днешна Европа. Но има и положителни примери, които да бъдат дадени, а именно възможността настоящия международен ред да подкрепя, а не да подкопава демократичните режими в момент, в който им се налага да въвеждат непопулярни мерки.</p> <p>Именно това бяха уроците от Ваймар, научени от Конрад Аденауер, първия следвоенен канцлер на Германия и мъжът, който &ndash; като кмет на града с най-големи разходи през 20-те &ndash; изведе Германия от ужасите на войната. Сега, както и тогава Европа &ndash; общност на споделени ценности &ndash; се нуждае от демокрацията и демократичните държави, заплашени от икономическа катастрофа.</p> <p><em>*Харолд Джейм е професор по история и международни отношения в Университета в Принстън, САЩ и професор по история в Изследователския институт на Европейския университет във Флоренция, Италия.</em></p> <p><em>Превод: Георги Киряков</em></p>