“Не казвам нищо интересно в интервютата; моята музика говори много повече от думите”. Освен че е един от най-прочутите пианисти на планетата, след като замести Марта Аргерич през 1996 г. в “Карнеги Хол” в Ню Йорк, Аркадий Володос е и един от най-скромните. Пианистът, който записа през 2019-а Соната № 20 от Шуберт, ще свири Лист и Шуман в “Театр дьо Шанз-Елизе” в Париж на 8 януари. Среща с един поет и изключителен музикант, открил своя дом в мълчанието на Мадридските планини.

 

 

- Осветлението по време на концертите ви е много слабо. Защо?

 

- Нашата епоха е твърде визуална. Поколението ни иска винаги да вижда всичко. Аз моля да намалят осветлението, защото не искам публиката да се разсейва с пианиста. Да може да се съсредоточи върху музиката. Тя е създадена, за да бъде свирена и слушана. Не да бъде гледана. Или да се говори за нея впрочем…

 

- Бягате от светлините и медиите…

 

- Наистина не се радвам много на медийното присъствие. А при великите композитори забелязвам такова духовно ниво, че ми се струва забранено да се прави маркетинг с тяхната музика.

 

- Записвате малко, никога не се оставяте програмата да ви диктува. Трудно ли се постига тази свобода?

 

- За да бъдеш свободен, трябва да се отърсиш от всяка амбиция. Нито една не е здравословна. Да бъдеш звезда и да си музикант нямат нищо общо. Първите са само продукт на маркетинга. Мнозина, музиканти или не, страдат от това: те твърде много искат да успеят. Истинската свобода е вътре в теб самия. 

 

- Значи ключът към успеха, в музиката и в живота, е да следваш собствения си път?

 

- Твърде много компромиси те отдалечават от теб самия. Но е нужно време, за да разбереш кой си и какво искаш. Аз самият не се освободих веднага от всяка принуда. В началото на кариерата ми в САЩ, преди повече от двадесет години, ми отне пет години, за да разбера какво искам. Бях объркал пътя. Лепнаха ми имидж, който не ми подхождаше. Страдах от това. Тогава трябва да можеш да поемеш юздите на живота си. През 2005 г. реших повече да не свиря в някои страни. Особено в САЩ. Може би ще се върна там. Но и днес хората продължават да ме връщат към този болезнен период, говорейки за моята транскрипция на “Турски марш” на Моцарт… Лошо изпълнение с лош вкус, което между другото никога не съм записвал. Мразя го с цялата си душа. 

 

- Били сте в най-големите зали по света. Как гледате на отминалите години?

 

- След двадесетгодишна кариера познаваш градовете, в които си свирил, чак до формата на кранчето на мивката в гримьорните. Изпадам в носталгия, но обичам това чувство. Нашата памет е богатство, което никой не може да ни отнеме. Могат да ни вземат много неща, но не и опита.

 

- Не спирате да напомняте, че основната работа с пианото се извършва с главата, а не с пръстите…

 

- Ако изпълнителят няма тоновете, които търси, в сърцето  или ума си, той няма да ги открие на пианото. Това, което свирим, е само отражение на нашия вътрешен свят. Можем да разберем много впрочем за човека, който свири на пианото. Вземете таланта: той не може да се обясни, да се научи, но веднага се забелязва. 

 

- Как работите?

 

- Мога да стоя дни или месеци без да докосна пианото. Важното в моята работа се случва далеч от клавиатурата, защото това, което ме интересува, е идеята да живея с музиката. Стремя се не толкова да си почивам, колкото да постигна едно мълчаливо състояние, което е нужно за вътрешния ми живот. Когато ставам, мелодиите звучат в главата ми. Тези периоди на преструктуриране са необходими. Когато се връщам към пианото, все едно откривам музикалните произведения за първи път. А когато слушам старите си записи, имам чувството, че това не съм аз, а някой пианист, починал преди десет години. Това е не толкова еволюция, колкото постоянна промяна. 

 

- Ако един музикант трябва да чака, за да узрее музиката в ума му, как разбира, че е готов да я изпълни?

 

- О, никога не сме готови! Можем само да осъзнаем, че има какво да изразим. Младите пианисти често правят грешката да започват да свирят творби, за които духовно не са узрели. Някои музикални произведения, които свиря от началото на кариерата ми, все още не са готови. Животът ми е твърде кратък за една-единствена соната на Шуберт… Помислете какво е композирал за няколко месеца след смъртта на Бетовен (последните три сонати, цикълът “Зимно пътешествие”, двете “Трио за пиано, цигулка и чело” - б.а.). Това е чудо. Трябва да работиш върху музикалните произведения, имайки предвид, че след сто години никой няма да си спомня изпълнителите.

 

- Какво означава това за вас, за вътрешния живот?

 

- Той е съставен от всички преживявания, положителни, както и отрицателни. Времето ни променя, както водата заглажда камъка в реката. Манталитет, светогледът непрекъснато се променят. Музиката ни позволява да общуваме с душите на хората, които са от другата страна. Мястото, където ни отвежда композиторът, обикновено не е достъпно за човека: то е метафизично. Онези, които имат достъп до него, тогава са най-щастливите в света: те могат да живеят с него през целия си живот, без да се нуждаят от нищо повече. 

 

- Живеете в планината, в едно село. Никога ли не ви  липсва градската шумотевица?

 

- Вече съм на 47 г. и повече не ми липсва. Но обичам да слизам вечер в града, когато се е поуспокоил. В нашия свят липсва тишина. Хората се страхуват от самотата. Те смятат, че това означава, че другите отсъстват. Не, в самотата отсъства само един човек: ти самият. 

 

- През 2020 г. ще отбележим 250-та годишнина от рождението на Бетовен. Ще се потопите ли в неговия репертоар?

 

- Не обичам да имам задължения, това ме дразни… И мисля, че подобна мания може да навреди на музиката. Но със сигурност бих искал да се върна към Бетовен. Нужно е време за това!

 

- Какво ще правите преди концерта на 8 януари?

 

- Ще се опитам да не се уморявам. Ще прекарам няколко часа да подготвя пианото, да избера мястото, където ще бъде поставено, за да разбера как ще звучи вечерта. Но няма да свиря. После имам нужда от тишина. 

 

- А след рецитала?

 

- Това е празнота. Животът ми е свършил. Всеки концерт е една малка смърт.

 

 

 

 

Превод от френски: Галя Дачкова

 

 

 

 

Още от категорията

1 коментар/a

хамалин на 04.01.2020 в 14:44
АВ го имам. (музиката,която притежавам, е строго подбрана) (днес,почти всички световни пианисти,са обявени за гениални изпълнители,както и цигулари,виолончилисти и т.н.):Володос е повече от обикновен,ненафукан и преувеличен отъ разбирачи до уаау някой "гений",но за моето ухо е рядък вълшебник

Напиши коментар