- Автор: Гласове
- 10 Sep 2020
- 8533
- 63
О С О Б Е Н О М Н Е Н И Е
на съдията Филип Димитров по к.д. № 3/2018 г.
Не съм съгласен с решението по конституционно дело № 3/2018 г., с изводите на мнозинството, както и подхода към тях, по следните съображения:
Конституционният съд би следвало да разгледа искането за обявяване на противоконституционност в следните насоки:
1. Съществува ли текст или принцип в българската Конституция, който да се намира в противоречие с целите, обсега или конкретни разпоредби на Конвенцията;
2. Съществуват ли вече, като част от Българската правна система, други актове, които съответствуват на съдържанието на Конвенцията
и
3. До какво се свежда отговорността, поета от правителството, респ. от парламента, за да се установи има ли и какви рискове от бъдещи действия, които биха могли да застрашат конституционния ред.
Разглеждайки искането без да разграничи отчетливо тези елементи, мнозинството попадна в объркване и в контекста на особено шумна политическа кампания (която Конституционния съд разбира се не може да пренебрегва, но трябва да оценява с подобаващата му прецизност), стигна до постановеното решение.
Конвенцията определя целите и обхвата си в чл.1 и 2 изключително в рамките на насилието над жени и домашното насилие. Обстоятелството, че тази проблематика е третирана в други законодателни и ратифицирани от България международни актове (подробно изброени в решението) ни най-малко не отменя правото на правителството да подпише нов международен акт, който създава допълнителни гаранции за международно сътрудничество при спазването на тези норми. (Тъкмо това е и новото в Конвенцията – ангажимент за по-разгърнати мерки за защита срещу насилието над жени и домашното насилие. Дали обаче България не трябва поради бедност да откаже закрила на пребивани жени не е конституционен въпрос, а въпрос на изпълнителната и донякъде на законодателната власт.)
Мнозинството избра като основен аргумент за мотивиране на решението си приемането, че с позоваването на пола в неговото социално измерение (употребата на термините „gender” или “genre”) се изразявала„идеята, че социалното измерение на пола е независимо от биологичното“.
Така мнозинството, макар и формално да посочва неразривната връзка между биологичната и социалната характеристика на пола, всъщност имплицитно е възприело тезата, развита в становището на президента, че полът (и като даденост, и като поведение) по българската Конституция бил само биологично определен. Тази теза е съвършено несъстоятелна. Цитирайки чл.47, ал.2 от Конституцията, мнозинството изтъква, че е употребен „терминът жени, който е несъмнено основан върху биологичното разбиране за пола“.
По силата именно на чл.47, ал.2 защитата на жената е свързана с нейната социална роля точно толкова, колкото и с биологичната. (При това майчинството съвсем не е задължително да е „биологично“.) Тъкмо това има предвид и Конвенцията, а не измисляне на някакъв „небиологичен“ пол. Такова разбиране съвпада с поддържаното в края на мотивите към настоящето решение и е удивително, че мнозинството не е успяло да долови това съвпадане.
Мнозинството е отделило твърде много внимание на преводаческите усилия във връзка с понятието „gender” или “genre” – усилия напълно излишни, защото преводът е въпрос само на улеснение и изясняване за ратифициращите страни. Единствените меродавни за приложението на Конвенцията (включително и като част от националното законодателство) са текстовете на двата езика – английски и френски, така че всеки термин може да бъде превеждан и описателно, стига това да изяснява смисъла му. В езиците, в които типичната дума за пол, “sex” има двойнствено звучене, терминът „gender” или “genre” освобождава понятието от еротичното му звучене, което на български думата „пол“ постига успешно, но в никой език на тези думи не се придава „небиологично“ значение.
В мотивите към решението са изброени изчерпателно всички случаи, в които е употребено понятието за пол, натоварено със социалните му характеристики („gender” или “genre”) и в нито един от тези случаи не се говори за трети пол или за нещо друго освен жени и мъже. Напротив отхвърляйки насилието над жени, изрично се споменава, че има нестереотипни полови роли т.е. има хора, чието социално полово поведение е „особено“, (т.е. отклонява се от типичното за съответните полове, „gender” или “genre”, които си остават два).
Да се мисли, че е противоконституционна забраната да се упражнява по тази причина насилие върху тях, е абсурдно.
Създава се обаче едва ли не впечатлението, че тезата на мнозинството по същество обявява за противоконституционна например забраната да се пребиват трансвестити – нещо, което противоречи и на приципите на Конституцията, и на всички действащи анти-дискриминационни и наказателноправни разпоредби.
Друга погрешна интерпретация на мнозинството е свързана с понятието „идентичност, основана на пола“ („gender identity”). Съществуването на хора, които в поведението си се отклоняват от традиционните мъжки или женски роли (и желаят да е така) е житейски, а не нормативен факт и никоя конституция или закон (дори нацистки или комунистически) не може да определи дали тях ги има или не, а само дали могат да бъдат изтребвани (в случая с нацизма), дискриминирани и изселвани (при комунизма) или снабдени с елементарна защита срещу насилие, каквото предвижда конвенцията. Очевидно публичното признаване на един съществуващ факт помага, а не вреди при гарантирането на тази защита. Да се твърди (както в някои от постъпилите становища), че някаква „българска конституционна идентичност“ противоречала на признаването на съществуващи факти от живота е нелепо.
Да се твърди, че Конституцията забранява да се говори за това, понеже то „не цели постигане на равенство между половете, а заличава разликите между тях, с което принципа на равенството загубва смисъла си“ е също необяснимо. Как точно става заличаването на разликата между половете за мен (и вероятно други със също така обикновени възприятия като моето) остава загадка. Но от това се извежда увенчаващата мотивите към решението фраза, че „ако обществото загуби способността да прави разлика между жена и мъж, борбата срещу насилието над жените остава само формален, но неизпълним ангажимент“. Излиза, че според конституционния законодател изясняването на факта, че има лезбийки или трансвестити означава, че мъжете и жените ще станат еднакви. Слава Богу нищо в текста на Конституцията не показва, че конституционния законодател е имал подобни мисли.
Бурната социална реакция на българското общество, макар и подстрекавана от неверни тълкувания и внушаване на фалшиви страхове, очевидно отразява някои реални опасения, свързани с възможността ратификацията на Конвенцията
а) да се окаже способ за проправяне на път към признаване на еднополовия брак
и
б) да открие пътя за екстравагантни неправителствени организации към насаждане по „законен“ начин сред децата на „свръхосвободени“ идеи (като самоназоваващата се така „джендър идеология“ – “gender ideology”).
Първото опасение е неоснователно. Според чл.46, ал.1 от българската Конституция бракът е съюз между мъж и жена. Конституционни изменения не стават чрез конвенции, а единствено по начин, описан в глава IX от Конституцията.
Второто опасение има своите основания. Факт е, че понякога разумни класически либерални идеи се защитават от тесногръди либералфанатици или екстравагантни авантюристи по съответен за манталитета им начин. Конституционният съд не е призван да гадае дали такива ще се втурнат към българските училища и дали някое правителство няма да ги допусне там – нещо, което то има всичката власт да възпре, а при наличие на обратна политическа воля, то би могло да ги допусне със или без обсъжданата Конвенция.
Понятието „джендър идеология“ (с което българското общество се запозна напоследък) е точно толкова популярно, колкото понятията „екофашизъм“ (ecofascism) и „феминистонацистка“ (feminazi). Общото е, че и трите понятия могат да се използват от ентусиазирани интелектуалци, но нямат никаква правна стойност.
Не съществува обаче никакво основание - поради страх от това, че някое правителство няма да си свърши работата или че някои родители се считат неспособни да възпитават децата си – да се обявява за противоконституционна международна конвенция, която не противоречи на никакъв текст или принцип на българската Конституция.
Съдия: Филип Димитров
Източник: Епицентър. бг
