Политическият октомври донесе не разместване на пластовете, а разширяване и втвърдяване на разлома в обществото. Влиза се в парадокса: кризата се стабилизира. Проектобюджетът за 2014 г. е първа стъпка – след четири години – към леко „разхлабване на колана”. Бюджетната прогноза е направена с умерен оптимизъм и със сериозна предпазливост. Фондът „Икономически растеж и региони” е важна иновация. Критиката на либералните икономисти е не толкова срещу самия бюджет, колкото срещу неспособността на кабинета да го изпълни.
Парадоксът на политическия октомври: кризата се стабилизира

Студентската окупация е нов етап от протеста, който му дава енергия и перспектива. Младежта обаче този път не е авангард на промяната, а идва след изчерпване на възможностите на улицата, и попада в контекста на конфронтацията ГЕРБ-БСП. Партийните употреби на протеста не закъсняват. Ескалацията на напрежението достига до равнището на студена гражданска война.

Президентът се утвърди като полюс в политическия живот, като вече открито използва всички средства за противопоставяне на управлението.

Мораториумът върху земята е груба политическа грешка, която за първи път от 2007 г. насам реално дистанцира страната от ЕС. Предпоставките на това решение са дълбокият провинциализъм на масовия българин и ниското качество на политическия елит. Основните политически сили загубиха от този ход, „Атака” спечели дивиденти, Реформаторският блок не съумя да се възползва.

Единствените парламентарни групи, които в пълен състав гласуваха за мораториума, са на „Атака” и ГЕРБ. Пропагандното внушение за „тройна коалиция” олекна. Единствената парламентарна група, която единодушно се обяви срещу мораториума, е на ДПС. Следва да се приеме, че или (а) това е най-проевропейската партия, или (б) партията, чиито депутати са най-сигурни в електоралната подкрепа.

Изявленията на пловдивския кмет напомнят, че ГЕРБ продължава да управлява (в София, Пловдив, Варна, Бургас…) и хвърлят светлина върху задкулисието на опозицията: активни мероприятия с цел да се компрометира управлението и да се „нахъсват” партийните членове и функционери.

Страната попада в гранична ситуация. Дискусията около приемането на бюджета ще покаже дали ще се намери в задънената улица на институционално блокиране или ще се върви към нормализация чрез политическа рационалност.

                   Проблемните възли - бюджетът: незабелязаното нововъведение

Внасянето на проектобюджета за 2014 г. бележи етап в работата на настоящото управление, който открива нови перспективи и поражда нови рискове. На кабинета се дава възможност да работи със свой бюджет, със свои приоритети и виждане за разпределение на разходите, а не в границите на Дянковския бюджет, дори в светлината на актуализацията му.

Нещо повече, бюджетът винаги е повод за управляващите да определят по-релефно политическия си профил, реалните си послания към гражданите и политиките, които смятат да следват, обединени в една цялостна рамка. Спрямо досегашната работа на правителството дори добронамерени наблюдатели критикуваха, че се работи на парче, че в многообразието от мерки не се чувства политиката. Бюджетът е отговор на тези критики и тепърва предстои да се види убедителен ли е или не.

Опровергани бяха мненията, че с идването на социалисти на власт в кризисно време ще настане „развързване на кесията”, рискуващо устоите на финансовата стабилност. Самото участие на премиера Орешарски в създаването му е гаранция за по-скоро консервативни параметри, които отчитат възможни неблагоприятни последици.

Показателни в този смисъл са изявленията на десни икономисти, които намериха много малко места за икономическа критика и заложиха почти изцяло на политическата – бюджетът не е лош, но това бандитско управление не може да го изпълни. Фондът „Икономически растеж и региони” е голямата новина, защото за първи път позволява програмно финансиране на идеите за развитие на българската икономика извън усмотрението на отделните администрации.

Мерките за съживяване атакуват един от най-споменаваните в последно време проблеми, административните бариери и спънки пред бизнеса. Полагат се усилия за намаляване на регионалните диспропорции чрез насърчаване на инвестирането и откриването на работни места в области с най-ниски доходи и най-висока безработица.

Това въплъщава разбирането, че регионално развитие не значи само пътна инфраструктура. Тревожната тенденция за разделяне на България на няколко големи града и мизерстваща периферия засега има само социални измерения, но в един момент може да придобие и политически, за сметка на цялата политическа система, ако не се потърсят начини за ограничаването й. Социалният вектор е засилен, разбира се, не революционно, но все пак с важното послание, че след четири години замразяване на доходи и пенсии идва макар и минимално размразяване.

Бюджетът на този етап има две икономически и една политическа ахилесови пети.

Предвиденият растеж от 1,8% да не се реализира – било поради недостатъчния вътрешен потенциал на българската икономика, било поради кризисната конюнктура при европейските ни партньори. Идеята за повече приходи при по-висока събираемост да излезе твърде оптимистична заради състоянието на митниците и НАП, а и защото именно настоящата 2013 година маркира ясно проблема с приходите като централен и дори наложи бюджетна актуализация.

И бюджетът в целостта си да не може да се изпълни заради блокажа на институциите, политическата конфронтация и острите обществени сътресения.

Умереността при съставянето на бюджета – като предимство и недостатък – се изтъква от различни места. Част от левите са разочаровани, че твърде много се залага на буферите и не се насърчава по-радикално, ако ще и с дефицити, растежът и потреблението. Част от десните пък възразяват изобщо срещу дефицита и намират по-високите социални разходи за реализация на принципа „на всекиго по нищо”.

И ако бюджетът е формиран така, че да получи, макар и с половин уста, одобрението на едрия бизнес (както пролича на заседанието на НСТС), то реакциите на синдикати и на опозиция са предвидимо отрицателни. След като останаха встрани от зимните протести, българските профсъюзи нямат право да се дистанцират и от сегашното недоволство, ако искат да запазят влияние.

Протестът на медиците е предупредителен в пълния смисъл на думата, защото необнадеждаващите стойности на доверие в управленските институции могат да мобилизират много професионални общности да поставят на масата своите с години трупани проблеми. А вероятността чрез новия бюджет да отпаднат някои от преди съществувалите модели за генериране на печалба, несъмнено се калкулира от бившите управляващи от ГЕРБ.

Тезата, че са необходими незабавни предсрочни избори (афиширана от ГЕРБ публично и чрез дискретни инструкции, споделяна напълно и от Реформаторския блок), се аргументира най-вече с това, че парламент и правителство не работят нормално и се налага избирателят наново да се произнесе. А един бюджет, свързан и с промени в действащото законодателство, трасира обратния път – към нормализация.

Ето защо дискусията по бюджета става решаващ показател за политическата рационалност в българското общество.

Новите дистанции в българската политика

През октомври все повече изпъкна парадоксът на стабилизиращите се обществени нагласи и ескалиращото политическо напрежение. Вече четвърти месец различните социологически агенции мерят сходни стойности на доверие в основните политически сили, сходна подкрепа за правителството и за искане то да подаде оставка. Политическите битки в същото време не само не утихват, а напротив, преминават в нови форми и протичат по нови фронтове.

Протестният потенциал е все така висок, както беше висок и през април и май, когато почти нямаше протести.

Налице е крачка към разтваряне на ножици, към нарастване на дистанции. С решението на НС за удължаване на мораториума, както и да бъде променяно впоследствие, се увеличи дистанцията между България и ЕС както никога от присъединяването ни насам. Това, което постигаме, е само да подхранваме българоскептичните настроения в редица европейски държави.

Увеличи се дистанцията между президента и институциите на законодателната и изпълнителната власт. Вече почти няма изявление на Плевнелиев, което не критикува управлението, а със сезирането на КС той директно се опита да размаха същата тояга „Пеевски”, която ГЕРБ и Реформаторският блок месеци наред използват, за да поддържат огъня на протеста.

С колебливата, недобре организирана и лошо координирана позиция по бежанския въпрос расте дистанцията между управляващите и обществото. Централната и местната власт сякаш изобщо не си говорят по този проблем и никой не знае какво прави другият. Никой не работи с общественото мнение и не се стреми да ограничи опасните последици от два социално-психологически фактора: страховете ОТ бежанците и страховете НА бежанците.

С решението по казуса „Пеевски” рязко нарасна дистанцията между Конституционния съд и общественото мнение. С неблаговидното съучастие на политици и медии започна кампания, в която Конституционният съд спира да бъде представян като последна инстанция по правилата на държавния живот и се разглежда изцяло като партиен орган, чиито решения нямат стойност, освен ако не са „обществено и политически приемливи”.

Дистанция можеше да се забележи и след управляващите

БСП и ДПС показаха, че могат да бъдат на различни позиции, а вицепремиер заяви, че правителството не би изпълнило парламентарно решение. БСП на няколко пъти не реагира монолитно като парламентарна група. „Атака” два пъти гласува с основния си враг ГЕРБ и поиска оставката на вътрешния министър Цветлин Йовчев, с което за първи път изрази персонално несъгласие с това правителство. З

а първи път се чуха по-остри критики срещу досега общо взето консенсусната фигура на вицепрезидента Маргарита Попова. Заради ролята си в бежанския проблем еврокомисарят Кристалина Георгиева бе нееднократно атакувана, също за първи път след избора й в Брюксел.

Самата контрапротестна позиция за първи път показа вътрешни дистанции – ако преди беше еднозначно свързана с БСП и ДПС, там вече активно присъства и Николай Бареков и неговата инициатива „България без цензура”. Поляризацията роди нова дистанция на недоволството – между новото издание на „Град на истината” пред Президентството и новото издание на „студентската окупация” в Софийския университет.

Изводът е донякъде парадоксален – развитието на събитията застрашава не толкова правителството, колкото функционирането на държавата.

Свидетели сме на стъпка надолу в процеса на срив на доверието в институциите. Този месец „беше ред” на (основно) Конституционния съд и (отчасти) на президента, но цялостната обстановка крие в себе си риска от политическа безизходица, която може да прерасне в национална безизходица. Не бива да забравяме, че през летните протести, независимо от цялото напрежение, институциите и социалните системи на държавата работиха. Евентуалното блокиране на дейността им днес е опасен сценарий, който не бива да се изключва, ако не искаме да осъмнем изненадани и неподготвени.

Студентският протест: (инструментален) бунт или (ценностна) революция?

Окупацията на Ректората на Софийския университет е нов етап от протеста, нов импулс, чието значение не трябва да се подценява. Студентите са носители на големи политически промени в новата история на Европа, а и на света. Но и характерът, и последиците от тяхната активност са твърде различни.

През 1968 г. вълна от студентски бунтове, започнала от един френски университет, надхвърли националните граници и предизвика най-голямото политическо сътресение в западните страни след Втората световна война. През 1966 г. студенти и ученици излизат на сцената на най-голямата страна в света и стават главното действащо лице във „Великата пролетарска културна революция”, която не просто разтърсва, а разорава китайското общество. След като събитията отшумяват, страстите улягат и резултатите са видими идва ред при равносметката.

Бунтът, иницииран от студентите в Нантьор, изпъква като „Великата революция от 1968 г.”, която според социолог от ранга на Иманюъл Уолърстийн маркира края на един етап от развитието на капиталистическия свят-система. От друга страна, става ясно, че китайските студенти и ученици са употребени като политически инструмент от председателя Мао, с който той сваля от власт президента Лю Шаоци и други свои партийно-политически съперници. Не можем да се съмняваме, че студентите и учениците са били искрено въодушевени като център на общественото внимание, когато разобличават китайските „каппътисти” или провъзгласяват края на конфуцианските традиции. Това не променя реалната роля, която им възлага сценарият.

Какъв е българския случай?

„Ранобудните студенти” всъщност се събуждат 15 дни след решението на Конституционния съд.

Първият въпрос е: доколко спонтанна е реакция, която съзрява и се подготвя толкова дълго, а след това се осъществява на видимо премислени „счьотове”. Веднага можем да си представим за сравнение какво би се получило, ако протестът срещу назначаването на Пеевски беше 15 дни след решението на парламента.

Вторият въпрос е: защо студентите влизат в необичайната роля на ариергард, вместо да бъдат авангард на протестите, такива каквито бяха техните предшественици през 1990 и 1997 г. Тези два въпроса, особено вторият, аргументират хипотезата, че окупацията на университетите е ultima ratio на политическата сила, която през септември се ангажира пряко с уличния протест и с това го обезцени.

Разбира се, не можем да се съмняваме, че мнозинството, ако не всички, „окупатори” е водено от искрени чувства, че действително, а не поръчково се възмущава от статуквото и от политическия морал, който го прави възможно и трудно преодолимо. Искането за „нов морал” е понятно за обществото и широката подкрепа на протеста не е случайна. Тук възниква трети въпрос.

Защо най-мислещата част на младежта не прави опит да дефинира новия морал и пътищата към него.

Отговорът ни изправя пред пореден парадокс. Наред с поощряването на бунта бие на очи неговото лимитиране. Не се допускаше и не се поощряват протестиращите да имат ясни лидери, да обсъждат идеи и програми. Достатъчно е да се иска „оставка”. След това ще се мисли, казват теоретици–идеалисти.

Ще мислят онези, в чиито ръце попадне властта след оставката. В политическата реалност това означава да се запазят шансовете на партиите от днешната опозиция в и вън от парламента. Главната от тях е ГЕРБ. Няма особено значение, че го зачеркват или че скандират пред централата му. Ако има незабавни нови избори, възможността ГЕРБ да бъде първата или втората партия е напълно реална. Гръмкото искане за „нов морал” фактически дава шансове тъкмо на партията, която тъпчеше и деформираше политическия морал.

Има един сигурен начин протестиращите студенти да опровергаят подозренията, че волно или неволно играят за политическите интереси на бившите управляващи: да докажат моралните си стремежи, като поискат едновременно с оставката на Орешарски и оттеглянето от политическия живот на Борисов и Цветанов.

ГЕРБ: „Лъвът се готви за скок”?

Значителна част от месеца бе белязана с инициативите на бившите управляващи. Два вота на недоверие и едно искане за оставка на парламентарния шеф заеха съществен дял от парламентарната дейност и общественото внимание.

Странната позиция по темата за мораториума също трябваше да покаже умението на Борисов да обяснява виртуозно собствените ходове с чужда вина. След като ПГ до последния човек гласува „за” удължаване на мораториума, той успя да обвини Станишев и Местан, които гласуваха „против”.

Линията на противопоставяне на парламента, на разкриване на неговата бутафорност и незначителност, която споменахме в предния анализ, продължава ясно да присъства. ГЕРБ все повече има нужда от скорошно връщане във властта, за да задържа позициите на партията по места.

Не е без значение, че на освобождаваните от държавната администрация кадри на ГЕРБ се търси преназначаване в общините с мнозинство от тази партия. Но това усилие да се задържат лоялните хора ще се сблъска с ограничения капацитет на местните власти.

Записите на пловдивския кмет Иван Тотев разкриват онова, което наблюдателите отдавна посочват – че без нови избори и управление положението едва ли ще може дълго да бъде удържано. Борисов повтаря неуспешния си опит от лятото: да се „сниши” и да не се опитва да диктува открито на протеста, за да не бъде припознат като част от статуквото, и така протестът да свърши неговата работа по сваляне на правителството.

БСП: между примката на популизма и европейската идентичност

Една трета от депутатите на БСП гласуваха срещу мораториума; не е като ГЕРБ, но е твърде недостатъчно за партия, чиито лидер е лице на европейска политическа сила. Вероятното обяснение: конюнктурен популизъм; депутати пряко се позоваха на мнението на избирателите си.

Макар че не е с тежестта на органичен популизъм, симптомът трябва да тревожи партийното ръководство. Напрежението на политическото противостоене тепърва ще дава поводи парламентаристите да се снишават до равнището на избирателите си тогава, когато следва да ги издигат до равнището на стратегически решения.

Консолидацията на партийния електорат е факт, студентските вълнения, отново активизирали възгласа „Червени боклуци” и лозунга „Вън червената мафия!”, ще продължават да помагат за това.

Партията може да се похвали с две неща – успя да постигне съществен социален акцент в проектобюджета за 2014 г., като по този начин може да компенсира отпадането на предизборното обещание за друг тип данъчно облагане, и да се разбере с ДПС отново по бюджетните въпроси, въпреки предварителните индикации за несъгласие, включително по важни теми.

Проблемите също са поне два – на няколко пъти се създава впечатление, че ръководството не може да контролира парламентарната група, и особено в отсъствие на Станишев може да поднесе всякакви изненади в НС, и че липсват ясни партийни позиции по периодично възникващите значими обществени казуси.

Наред с това опозиционното поведение на президента Първанов има своята вътрешнопартийна и обществена подкрепа, макар и негласна, доколкото с обвинението, че партията се управлява от „приятелски и семеен кръг” той назовава гласно притесненията на мнозина социалисти от механизма на вземане на решения на „Позитано”.

ДПС: между амбициите на Пеевски и здравия разум

Партията предпочита в своя познат стил бавно и последователно да налага своите виждания, политики и кадрови решения, без да се превръща в център на парламентарното внимание.

Случаят с мораториума за земята беше подходящ повод ДПС да се утвърди като последователна европейска партия и тя се възползва от този подарък на другите парламентарни формации. Явно е, че оттук нататък те ще се стремят повече да стоят в сянка, като преодоляват стъпка по стъпка съпротивата на БСП по някои теми (частните здравни каси е една от тях), и ще предоставят именно на левицата да бъде основен говорител на управлението, с всички плюсове и минуси, които такава ситуация носи.

Протестната динамика от юни насам доведе значими промени. Ако в началото протестът беше едва ли не повече срещу ДПС (в първите дни имаше лозунги „Турци сте” и колажи на Волен Сидеров и Пеевски с фес), а коментаторите огласиха риска ДПС да изпадне в политическа карантина, то те постепенно се изместиха на „анти-червена” основа и подминават по-малкия парламентарен партньор.

Дори около решението на КС за Пеевски големият спор засягаше близостта на отделни конституционни съдии до БКП в миналото и влиянието на „червената олигархия”, а не политическата принадлежност на нереализирания председател на ДАНС. Вероятно това има и подвеждащ ефект.

Остава неясно какви мотиви карат лидерите на движението да подкрепят и настояват за връщането на Пеевски в парламента.

Не е в полза нито на личността, нито на партията, а за управляващата коалиция може да бъде фатално.

„Атака”: употреба или злоупотреба със „златната акция”?

Появиха се подозрения, че управлението е на път да се срине заради оттеглянето на подкрепата на „Атака”. Значението на двете гласувания на депутатите от „Атака” с ГЕРБ не бива да се надценява. Нито „Атака” е най-слабата брънка от веригата, независимо от изявленията и непредсказуемите си отсъствия от пленарната зала.

Напротив, всичко показва, че партията се готви за дълга битка по преутвърждаване на социално-патриотичния си имидж. Предаванията на Телевизия Алфа, новият безплатен „Вестник за метрото” в София, билбордовете из страната са стъпки в тази посока, които целят да „разкажат” един поделен политически свят, в който „Атака” е единият полюс, а БСП, ГЕРБ и всички останали са статукво, което с мрежите, монополите и купените граждани държи българите в бедност и безперспективност.

Сидеров няма интерес от избори веднага и дори от избори до момента, в който общественото влияние на ГЕРБ не е паднало значително, за да може да си позволи политическо пространство за маневриране. Страхът от невлизане в НС може и да е реален, но едва ли изчерпва ситуацията. „Атака” на два пъти е била почти отписвана месеци преди избори и е съумявала да се възроди.

В настоящия парламентарен формат това също би могло да се случи. Ако Сидеров успее да провали управлението и да доведе до предсрочни избори в някакъв подходящ за него момент (а това при наличието на неговата „златна акция” е реалистично), той ще може в кампанията да се представи именно като национално-отговорен, свалил мафията от власт.

Реформаторският блок с лице към протеста.

Основното внимание на партиите от Блока е насочено към студентските протести, и това не е случайно. В тях те виждат и своя естествена политическа база. Не може да не прави впечатление, че в случая, за разлика от летните протести, те почти излязоха на преден план, усилват с мегафона на своите партийни позиции практически всяко искане на „Ранобудните студенти”, а видни техни представители редовно присъстват при окупирания Ректорат и дават изявления.

Случващото се ги кара да изоставят временно централния въпрос за отношението си към ГЕРБ и Бойко Борисов или да подхождат към него с недомлъвки, а точно това може да им изиграе лоша шега, ако се окаже, че с активната си съпричастност към студентите всъщност са работили за дипломатично мълчащия бивш премиер.

Друг момент, заслужаващ отбелязване, е повтаряне на някои грешки от миналото, допринесли за дългогодишната ерозия на доверие в тях – склонността към „аристократично” пренебрежение към мнозинството („количеството”) и ограничаване на всички действия до центъра на София – обратно например на онова, което прави Николай Бареков с неспирните си обиколки из страната.

Показателно е, че в социологическите проучвания респондентите продължават да назовават партии от Блока като свое електорално предпочитание, а не самия него като обединение. Присъствието на общата линия на местно равнище продължава да бъде повече от скромно.

Създава се впечатлението, че политическият елит е довел управлението на страната до задънена улица.

Всяка инициатива се блокира от контраинициатива. Институциите не получават шанс да действат. Диалогът в парламента се води с фрапиращо използване на непарламентарен език.

Студентите се отзоваха на поканата за разговор с премиера при условие, че се състои в медийно студио, т.е. ако имат „трибуна за разобличение”. Именно академичната общност по дефиниция би следвало да бъде източник на разум и поле на диалог, а не генератор на нови емоции.

Контекстът обаче доведе и нея до битки за монопола върху истината и морала и неприемане на опонента. Води се политическа игра с нулев резултат, всеки успех на едната страна предпоставя поражение на другата. Или ние, или те. Пред очите ни е déjà-vu: ритуално преповтаряне на събития, процеси и дори мантри от зората на демократичните промени.

„Враговете” са същите, „нашите” средства и „нашата” непоносимост са същите, но се забравя, че обстановката е съвсем различна. Преходът не може да започне отначало, въпреки декларациите на едни и надеждите на други, отговорността за прехода не може едностранно да се припише на една или две политически сили, а крачката напред не може да се направи с подскачане. Предишните механизми и реакции не дават решение на нито един от наболелите днес проблеми с престъпността и корупцията, монополите и неефективния граждански контрол върху политическия живот.

Политическият октомври повдигна завесата и оголи дълбокия провинциализъм на българското мислене: мораториума за земята (в контекста на европейското членство), отношението към бежанците (в контекста на глобалния свят), ограниченията на студентското мислене (в контекста на световното движение „Окупирай!”).

Повече от всякога е необходима крачка към политическа рационалност за сметка на политизираните емоции.

Още от категорията

3 коментар/a

Допълнение към горния коментар на 06.11.2013 в 22:54
България трябва да стигне до "задънката"на Задънената улица по която "върви"вече 24 години,за да разбере че улицата е без изход!!..после ,след малко объркване,да започне да търси улица с изход към нормално бъдеще.
Станимир на 03.12.2013 в 01:19
Студентската окупация е фарс, защото в нея участват не повече от стотина-двеста студенти в цялата страна, студентите масово не я подкрепиха, и да й се приписва ролята на политически фактор е смешна. Политическа криза в България няма, ако се изключат измъчените протести на жълтите павета. Освен това стана ясно, че са внос на протестни модели отвън, включително и свитият юмрукq и същевременно са финансирани от неправителствени организации, спонсорирани и ръководени също отвън, от САЩ. Така, че е време законно избраното правителство да се остави да работи на спокойствие, за да извади страната от блатото, където я натика Герб.
Bidhan на 26.10.2015 в 06:23
If you want to get read, this is how you shloud write.

Напиши коментар