Маурицио Лазарато: Производителната сила на капитализма е войната

Лазарато е известен френско-италиански философ с важен принос в теорията за „икономика на знанието“. Той е един от първите социални учени, обърнали внимание на моралната природа на дълга и отношенията с властта възникващи на тази основа.

- От публикуването на вашата знаменита статия „Нематериалният труд“ изминаха почти 20 години. Категорията за нематериалния труд изигра ключова роля в концепцията за когнативния капитализъм, който през 90-те години се занимаваше с постоперизационизма (марксистко понятие въведено в Италия през 60-те години, в превод от италианската дума operaio-работник, б. пр.), течение в италианския марксизъм. Основната теза на тази концепция опростено може да формулираме в смисъл, че от 70-те години капиталистическият начин на производство навлезе в „третия“ етап от своето развитие. В производството на стойност сега вече централна роля играят скритото знание, общественото коопериране и всеобщият интелект на масите. А на мястото на прекия контрол върху трудовия процес дойдоха „гъвкавите“ режими на труд. Днес натрупването на капитал става не в промишлената фабрика, а чрез стартъпите от Силициевата долина. Вие придържате ли се към хипотезата за когнитивния капитализъм? А появата на нови цифрови платформи променя ли вашите предишни представи за спецификата на нематериалния труд?

- Аз много рано се отказах от категорията за нематериалния труд и никога не съм използвал концепцията за когнитивния капитализъм, защото тези две категории ми се струват много близки до „новия икономизъм“ (склонност да се обясняват всички явления с икономиката, б.пр.). Производството, работата и работникът предполагат насилствена „апроприация“ и външноикономическа експроприация, които разпределят властта по новому и служат за база на „начина на производство“. Първоначалното натрупване, в което държавата и външноикономическото насилие играят водеща роля не става веднъж завинаги. Първоначалното натрупване трябва да става при всяка промяна в „начина на производство“, даже при прехода от фордизма (форма на производство, характерна за периода след Първата световна война. Тази форма се налага през1960-те и 1970-те години на ХХ век, като реакция на кризата в кейсианското регулиране на икономиката и началото на неолибералната вълна, б.пр.) до неолиберализма.

Теорията за когнитивния капитализъм игнорира властта и войната, като се фокусира само върху производството, производителността и изобретенията. Но властта на управляващата класа е не просто резултат от нейната икономическа и политическа мощ, от разпределянето на собствеността или от преобразуване на производствената система. Подтекстът на властта е историческият триумф в борбата с низшите класи. Труд без революция, това практически е „икономизъм“. Трябва да се направи критично връщане не само към Маркс, а и към Ленин по въпроса за революцията. Ако целта не се състои просто в това да се анализира отново капитализма, но и да се създаде теория на революцията, то тогава е необходимо по друг начин да се разглежда концепцията за труда.

Революционното действие е разрушаване на отношенията в капиталистическата власт, които се пораждат едновременно от началника и работниците. Но постоперизационизмът залага на противното. Той забравя за стратегиите от революционните години и превъзнася „производителните сили“, изключвайки каквато и да било негативна възможност в действията на работната сила. Според тази гледна точка, историческото поражение на работническата класа би довело в действителност до победа на работната сила, защото капиталистическите предприятия вече няма да бъдат в състояние да централизират производителните сили и да интегрират работната сила, както правеха по времето на голямата индустрия.

- Философът Паоло Вирно нарече постфордизма „комунизъм на капитала“. Съгласни ли сте с това, че съвременният капитализъм съдържа в себе си елементи, които имат много общо с комунизма? Например, отвореното програмно обезпечаване (open-source software) и възможността безплатно да се произвеждат и разпространяват цифрови продукти в интернет. Могат ли подобни елементи да променят капитализма отвътре?

- Идеята за „комунизъм на капитала“ е вариант на концепцията за капитала като революционна сила, каквато той никога не е бил, доколкото сексизмът, расизмът и експлоатацията винаги са били негови техники за власт и производство. Мисля, че за това трябва да се каже нещо в този аспект: капиталът не може да бъде способ за производство, ако в същото време не бъде и способ за разрушаване. Няма никакъв „комунизъм на капитала“, защото капитализмът се трансформира, както стана в периода между войните, в нови форми на фашизъм, за да успее да излезе от задънената улица, в която сам се вкара след финансовия крах през 2008 година.

Съвременният фашизъм е мутация на историческия фашизъм в този смисъл, че той по-скоро е национал-либерален, отколкото национал-социалистически. Политическите движения, появили се след 1968 г., днес са толкова слаби, че даже не си струва да се връщаме отново към техните искания и да ги отхвърляме, както постъпваха с исканията на социалистите, фашистите и нацистите през 1930 година. В онази епоха „социалистът“ изпълняваше именно тази функция, да издига искания, чиято революционна значимост диктатурата отменяше. Нищо подобно няма в съвременния фашизъм, който точно обратното, е ултралиберален. Той е за пазара, за предприемачеството и за индивидуалната инициатива, без оглед на това, че е застъпник за силната държава, за да може от една страна да „усмири“ малцинствата, пришълците или деликвентите и т. н., а от друга страна както ордолибералите (разновидност на неолиберализма, зародила се в края на 20-те години около годишника Ordo акцентираща върху конкуренцията на пазара, б. пр.), в буквален смисъл да конструира пазар, предприятия и частна собственост.

Съвременният фашизъм използва демокрация, която лишена от егалитарния импулс на революцията се превръща в празна опаковка, готова на всякакви авантюри. Парламентарният режим и изборите отлично му пасват, защото при тези условия те са му много изгодни. Расизмът на на съвременния фашизъм има „културен“ характер. В него вече няма нищо „завоевателно“ или империалистическо, както в епохата на колонизацията. Той предпочита да се върне към рамката на националната държава. Той по-скоро е отбранителен, страхлив, разтревожен, съзнаващ, че бъдещето не е на негова страна.

Антисемитизмът отстъпи място на ислямофобията и страха от имигрантите. Съвременният расизъм е мутация на колониалния расизъм и войните срещу колонизираните народи. Черният и мюсюлманинът мигрант сега не са от другата страна на расовата бариера, отделена с море или океан. Те населяват градовете на Севера, най-често заети в най-тежките работи на пазара на труда, с които жителите на Запада не желаят да се ангажират. Капитализмът от момента на завоюването на Северна и Южна Америка се намира под световно управление, чиято главна задача е разделянето на производството и възпроизводството между населението от метрополиите и това от колониите.

„Светът-икономика“ (понятие, въведено от Фернан Бродел за описание на териториална единица с тесни икономически връзки между отделните и части, б. пр.) е бил конструиран, базирайки се на расовото разделение, което е пресичало планетата и е изпълнявало както политически, така и икономически функции. Това драматично разделение под покрова, върху което се конструира европейският ансамбъл на властта и знанията, бе валидно и за работническото движение, което „спечели“ от тази империалистическа стратегия, за което пише и Енгелс в книгата си „Положението на работническата класа в Англия“. Силата и стратегическата роля на това разделение буквално бият на очи от момента, в който то попада под съкрушителните удари на антиколониалните и антиимпериалистически революции.

След своя крах капиталът беше принуден да промени стратегията си, като трансформира разделението между Севера и Юга в конкуренция между цялото население на планетата. Именно този стратегически акт на разполагане на работната сила в рамките на конкуренцията в световен мащаб е глобализацията. В цялата епоха на колонизация миграционните потоци бяха насочени от Европа към останалия свят, за да го експлоатират и експортирайки своето население, да предотвратяват възможността за европейски граждански войни. В днешно време, не особено големият процент на миграционни потоци от Европа е достатъчен, за да дестабилизира Севера. В този смисъл, расовото разделение, чиято жертва са мигрантите, се превръща в средство за контрол на населението на Севера, към което се добавят и предишните сегрегации, които вече претърпяха европейските граждани от „колониален“ произход.

Расизмът, като правителствена техника на пазара на труда, ще продължи да играе не по-малко фундаментална роля в политическото управление, където той представлява един от мощните механизми за субективация на националистическата идентичност. Въпреки всички модерни концепции за капитала, ако той не може да разпределя „свободния труд“ и „принудителния труд“, в съответствие с разделението между колонии и метрополии, то той ще се опита да възпроизведе това разделение вътре в самите метрополии. Именно поради тази причина прекарната заетост приема форма на „робски труд“ и година след година обхваща все нови и нови слоеве от традиционния наемен труд.

- След избора на Доналд Тръмп и гласуването за Брекзит станахме свидетели на множество дискусии за опасността от популизма. Някои теоретици обаче твърдят, че популизмът е просто демократична форма на изказ. Други казват, че самото значение на думата „популизъм“ окончателно се е заличило и няма никакво съдържание. Каква е вашата позиция? Може ли популизмът да бъде прогресивен? 

- Изборът на Болсанаро за президент на Бразилия ознаменува радикализацията на неофашистката, расистка и сексистка вълна, обхванала планетата. Единствената заслуга на тази радикализация е в това, че тя проясни политическия смисъл на новата вълна. Наричат я „популистка“ или „неолиберално-авторитарна“, като начин да прикрият истинското й лице. Победата на Болсонаро е толкова впечатляваща, защото пряко препраща към акта на политическото раждане на неолиберализма, към Чили, към времето на Пиночет. Правителството на Бразилия, с генерали на ключовите постове и ултралиберален министър на икономиката и финансите, възпитаник на „чикагските момчета“ (Chicago boys e група от около 25 чилийски икономисти от 70-те години, получили образование във Висшия колеж по икономика при Папския католически институт. Работят при управлението на Пиночет с цел построяването на децентрализирана икономика на свободния пазар, б. пр.), е мутация на неолибералните експерименти, провеждани някога върху труповете на хиляди въоръжени комунистически и социалистически активисти в Чили и цяла Латинска Америка.

Милтън Фридман, лидерът на „чикагските момчета“, се среща с Пиночет през 1975 г., а Хайек, певецът на „свободата“, е приет в Чили през 1977 година. Той заявява, че диктатурата понякога е необходима и „лична свобода“ има повече при Пиночет, отколкото при Алиенде. Изводът, който може да се направи от тези твърдения е, че в „преходните периоди“, когато съществува правото да се убиват тези, които не се подчиняват на свободата на пазара, е, че „някой неизбежно трябва да има абсолютни пълномощия, за да избегне и ограничи появата на каквато и да било абсолютна власт в бъдеще“. Базирайки се на тези заключения, в продължение на десетилетие (1975-1986 г.) неолибералните икономисти извличат изгоди от предоставените им „идеални“ условия за експерименти, прилагайки рецептите си, защото след като удавиха в кръв революцията, бяха отстранени всички конфликти, цялата опозиция и цялата критика.

Що е касае до левия популизъм, това е политическа катастрофа. Отговорите, дадени за кризата от 2008 г., за „арабската пролет“, за движението „Окупирай Уолстрийт“, за събитията от юни 2013 г. в Бразилия и за други по-слаби движения, които продължават да търсят и експериментират, не успяха да намерят реална стратегия. Тази задънена улица не може по никакъв начин да бъде преодоляна с помощта на „левия популизъм“, практикуван от „Подемос“ в Испания. Тяхната стратегия всъщност вече довършва ликвидацията на революцията започната в периода след 1968 г. от множество марксисти, чиито възгледи се оказаха неудачни.

Демокрацията, като място на конфликти и субективации, замени капитализма и революцията точно в момента, когато машината на капитала буквално поглъщаше „демократичното представителство“. Изявлението на Клод Льофор (френски философ, един от теоретиците на либертарния социализъм, б. пр.), че „при демокрацията, мястото на властта е празно“ бе опровергано в началото на 70-те години на миналия век, когато това място бе заето от „суверена“ sui generis, каквато роля играеше капитала. Нито една партия вече не може да функционира, освен ако не е „доверено лице“ на капитала. Мнозина осмиваха марксисткото „опростяване“, но то беше изцяло въплътено, макар и в карикатурен вид, в сегашния президент на Франция Еманюел Макрон. Левият популизъм даде нов живот на това, което вече не съществуваше. Представителството и парламентът нямат никаква власт. Тя напълно е съсредоточена в изпълнителните органи, които при неолиберализма не изпълняват „заповедите“ на народа или нуждите от общи интереси, а следват интересите на капитала и собствеността.

- Може ли да кажем, че принципите на постоперизационизма се извеждат от „Очерци по критика на политическата икономия“ на Маркс, където той пише за „всеобщия интелект“ (general intellect)? И колко важни бяха неговите текстове за вас?

- Да, това е така, но трябва да отбележим, че съвременният „всеобщ интелект“ няма нищо общо с това, което описва Маркс, защото той е създаден от войната. Кибер-технологиите и голямата наука не са чужди на войната. Напротив, войната е била тяхната люлка. Кибернетиката и голямата наука бяха обмислени, тествани и приложени в тоталните войни. Тяхното развитие по време и след Втората световна война беше работа на военните в САЩ, като най-крупният, най-богатият и най-иновационният предприемач, който някога е познавал капитализмът. Властта на този държавен предприемач е непропорционална на властта, която има шумпетерианското предприятие през ХХ век изчезването, което сега оплакват. Формулата за „творческото разрушение“ (опит да се обясни същността на капитализма чрез постоянното генериране на иновации, които разрушават старите способи на организация на икономиката. Понятието е популяризирано от австрийския икономист и социолог Йозеф Шумпетер, б. пр.), е приложима към това разрушение почти изцяло, при условие, че използваме малка инверсия на тази формула, защото тук изначално, цел на съзиданието е самото разрушение.

Американската армия въплъщава обратимостта на разрушение и съзидание, на икономика и война и на насилие над хората и вещите. Това е констативната дуалност на съвременната власт. По време на Втората световна война именно американските военни и държавата положиха основите на това, което италианските марксисти нарекоха „всеобщ интелект“, заимствайки този израз от Маркс. Да се направи капиталистическото производство по-малко зависимо от работното време, отколкото от развитието на науката, техниката и комуникациите. Такава е била целта, преследвана посредством създаването на големи лаборатории, които са обединявали различни дисциплини и научни функции. Този процес е започнал по време на първата тотална война, която е изисквала пряк контрол на държавата и капитала над научното производство. Изследванията излизали от университетите „за решаване на организационни проблеми поставени от военнопромишлените структури. За първи път в историята на Европа военнотехническото прилагане на науката изисква от държавата непосредствено управление на изследванията“.

Управлението, необходимо за производството на атомни бомби, е изисквало много по-голям държавен контрол върху научното производство. Държавната машина в състояние на война, за да разработи технически нови военни изделия, модулира и моделира нов тип изследователи и организира нови методи за продуктивно сътрудничество, които впоследствие, по време на Студената война, са усъвършенствани и засилени. „Радарите и другото атомно оръжие не са били разработени от професионалисти в тази област. Тези технологии са били формирани на съвещания на междудисциплинарни групи, състоящи се от учени, инженери и мениджъри“.

Организационните методи, които Болтански и Кяпело (известни френски социолози, които в книгата си „Новият дух на капитализма“ показват как капитализмът след майските събития през 1968 г. абсорбира социалната критика и се обновява под нейното влияние, б. пр.) приписват на изобретателността на капиталистите след 1968 г., а теоретиците на когнативния капитализъм, който свързват с властта на труда и кооперациите от когнативни работници, всъщност са били изобретени от американската армия. „Макар че тези екипи са приютени и финансирани от преобладаващата държавна бюрокрация, те не работят по критериите на статуса или ранга, а напротив, те действат в рамките на социална структура, в която няма реална йерархия. Тази структура е била специално разработена поради необходимостта да се адаптира глобалният системен подход към разработката на нови оръжия. Това е структура, която може да представи хората и машините като двойка елементи от безпрецедентния боен апарат“.

В трансгрессията (термин от некласическата философия, фиксиращ феномена на преход на непреходима граница. Преди всичко на границата между възможното и невъзможното, б. пр.) между дисциплинарните и професионални бариери се крие тайната на този метод. Това, което Маркс не успя да предвиди и което марксистите на „всеобщия интелект“ и до днес не виждат е, че развитието на науката, техниката, комуникациите и информацията имат същата цел каквото има и производството, т.е. да разрушават. Техниката и науката са само компоненти от военната машина, която от началото на ХХ век съчетава необратимо в себе си капитала и войната, производството и разрушаването. Макар това и да не е йерархично сътрудничество между военни, учени и предприемачи, то продължава да съществува в непринудена и дружеска атмосфера. Американската армия благодарение на плодовете на това сътрудничество устройваше масови убийства в Корея и Виетнам, организира убийството на Алиенде, а десетки хиляди южноамерикански въоръжени активисти бяха избити по време на десетгодишната гражданска война под ръководството на военния престъпник Хенри Кисинджър.

- В една от своите работи вие пишете, че капитализмът перманентно поражда войни, много от които са скрити или не се квалифицират като война. Такива, например, като класовата война, расовите войни, войната между половете и т. н. Какво ни дава основание да свързваме тези войни именно с капитализма?

- Войната, едновременно като производителна сила и сила за политически трансформации на капитализма, е търпяла в продължение на целия ХХ век дълбоки преобразования, които критиците на капитализма, считайки, че тя не е част от капиталистическата организация, напълно са пренебрегвали. Започвайки от края на 70-те години, движенията, зародили се през 1968 г., престанаха да подлагат на съмнение и да поставят проблема за войната, за гражданската война и революцията.

Концепциите за войните и революциите  бяха напълно „победени“ и като че ли войната беше интегрирана и умиротворена без остатък в производството, демокрацията и потреблението, а революцията можеше да бъде отнесена само към технологиите (автомобилната, компютъра и т. н.). „Мирът“ го бъркаха с историческата победа на капитализма, а „края“ на войните с поражението на революциите. Но не е възможно да разбереш промените във функционирането на капитализма, неговия неолиберален вариант и възникването на нови форми на фашизъм, без да анализираш темата за победите и пораженията през ХХ век, защото това са „триумфи“ в междукласовата борба, открили възможностите за тези преобразования.

Ако, както аз предполагам, под политическото поражение на рубежа на 60-те и 70-те години се подразбира също така и теоретично поражение, то негова първа жертва стана марксизмът, който снабди със своите основни политически и теоретични инструменти века на революциите. Появата на политически проблеми, които трудно могат да се идентифицират с работническата класа (в частност движенията за деколонизация и феминистките движения), разклатиха концепцията за революционния субект, присъща на европейския марксизъм. Но причините за неговия бърз крах през 70-те години трябва преди всичко да се търсят в тоталните войни. Първата световна война стана повод за превземането на властта от болшевиките, но също така и за радикални промени във функционирането на капитализма, които продължиха и по време на Втората световна война и на Студената война след това. Това бяха огромни сътресения, които марксизмът, за разлика от капитализма, не беше в състояние да осмисли.

Двете тотални войни повлияха дълбоко на марксистката категория за производството, като основание за революционен разрив, който поражда субекта способен да го реализира. Производството излезе радикално различно от тоталните войни, в сравнение с това как го определяше Маркс (а заедно с производството той определяше и субектите на революцията). То стана част от циркулация в няколко отношения. От началото на Студената война производството не беше нищо повече от момент на движение на стока (логистика), а от началото на неолиберализма стана момент на движение на пари (финанси) и информация (медии и цифрова индустрия). Като цяло, както изтъкват феминистките теории, производството сега е само част от „социалното възпроизводство“. То е подчинено на възможността и способността да възпроизвежда и контролира съвкупността от доминанти и характерните за тях стратегически конфронтации.

- Днешните дискусии за изкуствения интелект и неговото влияние върху пазара на труда и неравенството се въртят около въпроса за квалификацията. Икономистите най-често прогнозират, че непропорционално високи изгоди от изкуствения интелект ще получат високообразованите и квалифицирани специалисти. На този фон се възобновяват започналите в началото на ХХ век дискусии за „новата класа“ и за нейната амбивалентна роля във възпроизводството на капитализма. Например, на берлинския симпозиум през миналата година, по случай двестагодишнината от раждането на Маркс, Марион Фуркад говореше за появата на artificially intelligent classes. Съгласни ли сте с постановката, че днес въпросът за квалификацията действително е централен и вероятно има смисъл да се говори за появата на своего рода „нова (работническа) аристокрация“? Може ли да очакваме, че разпространението на тези технологии само ще изостри икономическото неравенство, ако  го сравним със съществуващото днес неравенство в достъпа до образование и във влиянието, което класовия произход оказва на академичните постижения?

- Въпросът, който задавате, както и предишния имат икономически и технологичен характер. Тогава би трябвало да се придържам към разглеждането му от стратегическа гледна точка. Тръмп е от новия тип фашисти и расисти, които може да бъдат описани като „киборги“. Неговата консистенция е неотделима от машините (телевизия, интернет, Туитър…), с помощта на които той съществува като „политически субект“. Точно по същия начин неговите избиратели „съществуват“ и се изявяват политически с помощта на тези електронни устройства. Но не хибридизацията му с машините прави неговото ново фашистко „аз“. А това е неговата политическа стратегия и неговата субективация, които създават нова конфигурация и нови функции в електронното асамблиране. Той не беше кандидат нито от класическа медийна система, като телевизия или преса, нито от крупните компании в Силициевата долина, които контролират социалните мрежи. Той победи, защото умееше да се изразява и политически да конструира, базирайки се на социалното и психическо опустошаване, предизвикано от финансистите, от неофашистките, расистките и сексистки субективности. Той даде глас и политически израз на страховете и мъките на човека, обременен с дългове. И този глас се подсилваше и подхранваше от средствата за масова информация, чрез отстраняване на противопоставянето на полето на идентичности, играейки на страната на едната част от населението (белите), против другата (мигрантите, жените, чужденците и всички останали малцинства).

Тръмп привлече субектите, задушени от четиридесетгодишната икономическа политика, която систематично ги водеше към обедняване и информационна политика, която ги презираше като неудачници, съпротивляващи се на всяка модернизация и реформи. В продължение на цялата т. нар. криза с държавния дълг, информацията, която съпровождаше стратегията за спасяване на банковата система вървеше в горния регистъра на: „ред“ („трябва да си плащате дълговете“), „заплахи“ („ако не платите, системата ще рухне и вие заедно с нея“) и „оскърбления“ („вината е ваша, защото сте лениви“). „Ред“, „заплахи“ и „оскърбления“, това бяха характеристиките на медиите, които Тръмп успя да си присвои, използвайки същите понятия и технологични устройства, но насочвайки ги срещу елита, който беше поделил помежду си демократичното управление.

Силата на „умните“ думи и изображения на GAFAM (акроним на най-популярните американски технологични компании: Google, Apple, Facebook, Amazon и Microsoft, б. пр.) и медийните мрежи бяха неутрализирани, защото се сблъскаха с друга стратегия, с друга военна машина, способна със своите супремасистки, расистки и сексистки думи да конструира политики. Информацията на демократичните медии отскачаше от повърхността на неофашисткото „аз“ на Тръмп и по никакъв начин не му влияеше. Управляваните маси, които обичайно би трябвало да действат според „изискванията на правителствения апарат“, отказаха да играят тази игра, излизайки по такъв начин от контрол. Технологичната електроника е неефективни в ситуация на открит конфликт, когато всеки избира своя страна и сам става „информационен партизани“. На крупните цифрови компании не им се удаде да построят консенсусна реалност на демократичното обществено мнение, защото неолибералното управление беше изначално отхвърлено от хората и този отказ беше намерил социална машина за своята реализация. Посланията предавани от „разумното“ свръхмогъщество на Силициевата долина не можеха нищо да направят срещу афекта от страх, разочарование, тъга и желание за мъст, усилени от организираната машина за медийни войни под името Тръмп.

Способността да прогнозират и предвиждат, която милиарди и милиарди данни трябваше да обезпечат се оказа погрешна. Данните можеха да предскажат кога следващия път ще ям пица „Маргарита“, но логически бе невъзможно да планират политическия разрив, даже и ако използваха безкрайна верига от компютри. Данните могат да управляват поведението на тези, които приемат това, което е такова, каквото е, но те не могат да ни предскажат и да управляват поведението на субектите в ситуация на разрив. Затова крайно футуристичната Силициева долина се огъна при появата на „новите фашизми“. Това, което показа политическата слабост на тези компании, разглеждани като модели на икономиката и властта на бъдещето, е операцията на разрив, организирана от крайнодесните. Тя даде старт на битката вътре в капиталистическия елит, която вероятно ще завърши с прегрупиране около различни разновидности на неолибералната политика, която успешно могат да провеждат само неофашистките структури.

Не трябва да подценяваме това, което се случи в Европа и САЩ, защото тази реакционна вълна продължава да се разпространява. В Бразилия също автономията на технологиите претърпя неуспех и с лекота се интегрира във фашистката политическа стратегия. Нарастването на дълговата криза направи видими чрез международната верига от събития през 2011 г., през 2013 г. в Бразилия и през 2015 г. в Гърция възникването на конфликтна субективация в глобален мащаб и възможността за политически разрив. Без оглед на слабостта на новите политически движения, някои от капиталистическите елити предпочетоха да разиграят картата на неофашизма, расизма и ксенофобията. По този начин расизмът стана основен способ за стратегическо управление на войната срещу народа, разделен според принципа на националност или произход, а така също и от всичко, що се отнася до гражданство и пазара на труда. Затова трябва да поставим въпросите не за всемогъществото, а за безсилието на тези гигантски фирми, за техните електронни машини и алгоритми, които уж са длъжни да ни управляват, защото те не могат да проникнат на територията и в мрежите, които би трябвало политически да утвърждават тяхната независимост и политическа автономия. 

Електронната техника е много ефективна, когато въздейства върху отделни лица, които са изолирани, разсеяни, наплашени, подложени на остракизъм от капиталистическата инициатива и свързани помежду си само с помощта на средствата за медийна демокрация. Но когато се сблъскат със социализацията, с обмена на колективни мнения, дори и да са от фашистки характер, те изведнъж стават безсилни. Вместо да прославяме могъществото на компаниите от GAFAM, което еднозначно е признак за нашата безпомощност, ние трябва да започнем да гледаме на тях, както това са правели революционерите от ХХ век по отношение на другите военни машини, тоест като на „хартиени тигри“, чиято слабост има не технически, а политически характер. Безполезно е да правим опити да се конкурираме с тях на тяхното поле. Това би означавало, че сме обречени да загубим. Защото не електронните машини диктуват знанията, властта и автоматизацията, а военната машина. Пиер-Феликс Гатари (френски психоаналитик, философ и политически активист. Един от основателите на антипсихиатрията, б. пр.), на когото дължим тази концепция, напомня, че парната машина е била изобретена в Китай, където са я използвали като невинна играчка за деца. Военната машина пък определя съдбата на парната. Тя може да я направи адски инструмент, може и да я монтира на локомотив и да я използва като образец на прогреса. 

Превод от руски: Никола Стефанов