Изглежда, че сегашната ситуация в света ще се запази необичайно дълго – поне що се отнася до политическите играчи. Водещата роля на световната сцена ще играят вече известните герои – днешните лидери. Путин – още шест години, Меркел – почти четири, Макрон – по-дълго, Си Дзи Пин – колкото поиска, Ердоган – също дълго, а в САЩ мнозина от експертите предричат на Доналд Тръмп втори президентски мандат.

 

 

Основните роли са вече разпределени, актьорите са на сцената, но сюжетът на пиесата все по-трудно се разбира.

 

Защо? Защото елементарното предсказание, че светът отново ще се разцепи на две половини (САЩ и Европа срещу Китай и Русия) губи своята актуалност. Оптиката на „нова Студена война“ не минава. Тя не обяснява ключовите факти, не позволява да се правят адекватни прогнози. В тази изкривена оптика Тръмп изглежда клоун, Путин – агресор, Си Дзи Пин – скрита заплаха, Макрон и Меркел безпомощно се блъскат за дреболии, въпреки че корабът вече потъва, а Ердоган свети на хоризонта като допълнителна опасност. 

 

Тази изкривена оптика се появява в резултат на събития с десетилетна давност – след приписаната със задна дата „победа“ на Америка в Студената война. Макар и в кавички, тази „победа“ неизбежно издигна Съединените щати в позицията на глобален лидер (както това се случва в древния Рим след унищожаването на Картаген). В резултат у цяло поколение западни политици се формира убеждението, че Русия и Китай се стремят към реванш чрез нова спирала на конфронтация. По принцип тази оптика би могла и да сработи, но в света настъпи период на кардинална трансформация. Светът стана по-глобален, отколкото предполагаха даже най-ярките привърженици на икономическата глобализация (1). Възникна и получи глобално присъствие една нова представа за суверенитет (в смисъл, че той се базира на признанието на една държава от другите държави и вече не се основава върху сила. Освен това (2) се образува безпрецедентно общо разбиране на природата (никой днес не поставя под въпрос естеството на атома или на ДНК), а също така (3) възникна консенсус във връзка с това, че мирът е нормалното състояние на човечеството. И най-сетне (4) светът глобално се отказа от търсене на универсална, „правилна“ идеология, религия, доктрина. Мигновеният неограничен достъп до информация, който в момента има всеки човек, превръща в нищо не само нашите обичайни понятия за време и пространство, но в известен смисъл – и самата реалност. Всичко това не са просто „нови явления“, те противоречат на цялата досегашна практика на човечеството. 

 

„Досега за технологически пробив, който промени историята, можеше да бъде смятано изнамирането на печатарската преса през ХV век… Просвещението предостави традиционните истини на свободния и склонен към анализ човешки разум… [Днес] когнитивните способности на човека губят своя личностен характер. Индивидът се превръща в набор от данни и тези данни започват да доминират. Истината става относителна. Информацията застрашава да пресили разума“ – пише Хенри Кисинджър.

 

Политическа регионализация

 

На глобалната икономика не съответства глобална политическа регулация; и резултат на това несъответствие започват опитите на националните елити да създадат регионални мрежи. В света се формират макрорегиони – не по географски, а по социално-политически признаци. Тоест, главен политически резултат от глобализацията става регионализацията. Това е особено видимо в случая с Европа, но аналогично процеси наблюдаваме и в арабския свят, и в Южна Америка, и даже в Далечния Изток. А през последната година и половина – и в Съединените щати, които също могат да бъдат смятани за макрорегион. По този начин новата политика на САЩ е преход от роля на глобален лидер към роля на водещ регион. 

 

Ако тези предположения са справедливи, възниква важен въпрос: как хората възприемат новата ситуация? Как хората мислят тези нови региони, тези нови обединения. 

 

Ние сме убедени, че е налице гигантска инверсия: Докато „нация“ е нещо, което се мисли през общо минало (обща история и общ език), то „макрорегионът“ се възприема от неговите жители като общо желателно бъдеще, като обща съдба. Това е един нов, неизвестен досега формат на човешкото мислене. Състоянието е необичайно и лошо изучено, но дори мигрантите очевидно пътуват от регион в регион, а не от страна в страна. Нито целят страна („За Германия, Холандия или Франция…“). Нито се схващат като пристигнали от конкретни страни („От Ирак – Афганистан или от Африка?...“).

 

Новата регионалност често се описва като полицентризъм/многополярност на възникващия световен ред, т.е. като загуба на лидерски позиции на Съединените щати. Подобна гледна точка има своите основания, но проблемът е там, че тя ни води обратно в оптиката на Студената война, доколкото от това гледище САЩ губят доминиращата си позиция, т.е. търпят поражение. В действителност Америка нито печели, нито губи, а се трансформира.

 

Една проста историческа аналогия с лекота ще илюстрира погрешността на това мнение за загуба. Губи ли Франция, когато се отказва от колониите си в средата на ХХ век (така изглежда през 60-те години) или пък се освобождава от едно тежко бреме (както е очевидно днес)? А Великобритания? Или Холандия – в Суринам дори стават масови протести при деколонизацията… А Португалия, където избухна революция, един от главните резултати на която беше деколонизацията на Мозамбик и Ангола? Позицията на единствен световен лидер за четвърт век донесе на Съединените щати много спорна слава, а също така значително изоставане в инфраструктурата, отбелязва Збигнев Бжежински в своята последна книга „Стратегическо виждане“ (Strategic Vision). Кое е по-добре: да представляваш водещия регион в света или да бъдеш лидираща държава, когато всички проблеми на света се оказват твои проблеми?

 

Именно затова е погрешно да се описва политиката на президента Тръмп като хаотична траектория на комедиант – зад стила на шоумен този поглед пропуска същината на действията. Но ако се погледне неговата политика през друга призма и се видят опитите му да изведе напред интересите на своя регион – така, както ги разбира, то ще получим една цялостна картина на събитията и ще стане очевидна деловата хватка на бизнесмена. По-просто казано: точната му сметка. Дали това се харесва на някого или не, но в действията на Тръмп има и логика, и последователност, има отказ от неоконсерватизма и възвръщане към класическия консерватизъм от времената на Никсън. 

 

Опонентите на Тръмп разбира се никога няма да се решат публично да критикуват и дори да обсъждат тази логика. Затова възникналата ситуация почти „принуждава“ упоритите адепти на американското глобално лидерство да демонизират Русия като територия на своята борба. „Тръмп е руска марионетка“. Трудно е да се състави по-нелепо изречение. Но то прозвуча, върху него построиха мащабна агресивна кампания. Която беше един мързелив, лесен изход от ситуацията, който изглеждаше „безплатен“ и сигурен.

 

Как кампанията по осмиването на Тръмп и демонизацията на Путин повлия върху целевата си аудитория – т.е. върху общественото мнение и глобалното масово съзнание? Едно неотдавнашно проучване на Gallup International Association, проведено в 58 страни от целия свят, показа че привържениците на политическата глобализация са постигнали обратен резултат, включително, че все повече хора на петте континента биха предпочели да ги управлява Путин. Като имаме предвид и фиаското с „делото Скрипал“ (което вече прилича на водевил), няма нищо чудно, че „фаворит“ на населението на планетата става руският президент.

 

Изследването показа още един парадокс: доверието към правителствата е по-ниско в развитите демокрации, отколкото в развиващите се или в авторитарните държави. Либералният елит, разбира се, има претенциите на ексклузивен дистрибутор на демокрация. Но за ужас на този елит привичното – и „полагащо“ му се – мнозинство (т.е. главното действащо лице на една демокрация) се оказва крайно неприятна изненада. Да цитираме ли тук последните избори в Европа? Или в САЩ?

 

Защо обаче ситуацията протича така? Защо скърца и се разпада толкова дълго работещата либерална политика?

 

Глобализация на лицемерието

 

Евроцентристките елити се стремяха да наложат „политически коректното“ мислене не като форма, а като съдържание. Как изобщо е възможно убедително да се доказва, че „милите саудити“ заслужават всеобща похвала, че са разрешили на жените да карат кола? И че китайските комунисти са достойни за аплодисменти за своите постижения, които наистина са направени за сметка на ограничаване на свободите? И че Ким Чен Ун е талантлив и ярък млад човек? И в същото време да се лепят етикети на Путин, който бива представен като нов Дарт Вейдър…

 

Проблематична е самата основна политическа поза на Европа. Позата на глобален първосвещеник. Ако Европа беше човек и ходеше на психоаналитик, неизбежно щеше да получи диагнозата „Маниакално-депресивна психоза“. „Манията“ е широко известна, често се обсъжда и дори осъжда. Същността на претенцията е: „Нашият модел е модел с главно М“. Последна проява на този синдром стана страстното увлечение на Европа по „Арабската пролет“. В резултат рухнаха няколко арабски страни, а трагични последствия ще се „берат“ и от следващи поколения. (Никакъв „истински“  подходящ за трансплантация социален модел ням, както няма универсална социална етика или естетика. Социалните модели винаги се развиват при конкретен исторически контекст. Но, разбира се, самоприспиването е много мощен похват, който може да провокира виждане дори за „край на историята“ – за щастие само при отделни индивиди. 

 

Ние по никакъв начин не приканваме Европа да изгори знамето на Лок-Волтер-Монтескьо. Просто искаме да подчертаем, че износът на модели е сложно и много често фатално мероприятие. Този урок Франция би трябвало да е научила още след един от първите опити да изнесе „свободна държава“ – в Хаити преди повече от 200 години.

 

Синдромът на „депресията“ е много по-сложен случай. Европа страда от прекомерно много консенсуси и остър дефицит на цели. Социалният консенсус и социалната цел си приличат, защото са атрибути на бъдещето. Но между двете има и радикална разлика. Целта описва конкретно бъдеще, но общността на силите, които я поддържат, може да бъде и слаба, и временна. Консенсусът, обратно, описва едно доста неопределено, неясно бъдеще, но общността на неговите привърженици е стабилна и удивително здрава. По същество целта има в ядрото си думата „трябва“, а консенсусът е завързан за думата „не може“. Консенсусът подразбира отказ от определени неща (например насилието). Целта винаги предполага постижение.

 

С други думи, „депресията“ на Европа е обусловена от излишък на „не може“-та и дефицит на „трябва“.

 

Европа е отправила към себе си прекалено много „заповеди“ (в старинния смисъл на думата – забрани). До такава степен, че никой от големите европейски политици не смее публично дори да спомене думата „интереси“, той просто е „задължен“ да доказва всичките си проекти през ценности. (Един вид: Ние никога не целим нищо, освен щастието на всички хора. Такива сме - едни потресаващи хуманисти…) Доскоро това изглеждаше твърда опора, но се оказа, че построеното върху нея потъва, не се държи.

 

Но това не е генетична или фатална особеност. Кризата на либерализма може да бъде интерпретирана и като проява на инстинкта за самосъхранение, като стремеж да се излезе от месианската позиция и свързаното с нея лицемерие. 

 

Политическата регионализация, чийто начален стадий сега наблюдаваме, е естествено основание за отказ от евроцентричното лицемерие на политкоректността. Този отказ неизбежно ще доведе до нарушение на сега очевидни икономически правила, до възраждане на протекционизма и национализма. И процесът, разбира се, съдържа огромен риск. Но много по-голям е рискът отново неправилно да  интерпретираме историята и да игнорираме изводите от нея, като си въобразим черно-бяла картина, с добавка санкции. Санкциите водят само към един-единствен „резултат“ – създаване  на ядрено оръжие. И на балистични ракети за доставка на бойните глави. А напоследък – до създаването на хиперзвуково оръжие.

 

Регионализацията (отново да подчертаем – съвсем не географска!) – не е нечия идея или проект. Това е обективен процес, който води до няколко неизбежни резултата. Част от тези резултати са:

 

- един принципно нов военен баланс;

- нова формула на световната валута/валути;

- регионализация на цените на работната сила;

- разпадане на единното интернет пространство;

- междурегионално икономическо съперничество;

- и мн.др., в това число появата на регионално и световно обществено мнение.

 

Към междурегионален баланс водят два пътя – един дълъг (през стълкновения и военни конфликти) и един къс – чрез договори от типа на знаменития Вестфалски мир. Да се надяваме, че този път „Вестфалският мир“ няма да бъде предхождан от 30-годишна война…

 

Кънчо Стойчев – Президент на Gallup International Association, Цюрих ( HYPERLINK "http://www.gallup-international.com" www.gallup-international.com)

Андрей Райчев – Директор на Институт по социология „Иван Хаджийски“, София

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

12 коментар/a

observer на 19.07.2018 в 09:49
Демокрацията по западноевропейско-християнски модел се оказа неприложима за арабския свят и тук грешката не е само на силите подкрепили я отвън, но и на местните интелектуалци и младежи, които погубиха и малкото, което имаха дотогава, реда и сигурността, че няма да ги убият. Същото се случи и с комунизма от съветски тип, оказа се приложим единствено за страни, в които почитта към властниците е психологическа необходимост и историческа традиция. За нас беше достатъчно само да разхлабят гайките, за да рухне цялата конструкция, другаде властта на комунистическата партия си остана непокътната дори след обръщането и към капитализма. Оказа се, че производствените отношения са точно толкова определящи, колкото империализмът е последния и загниващ стадий на капитализма.
чугун на 19.07.2018 в 10:15
Идеята за "регионализация" като резултат от глобализацията вече няколко години публично се "озвучава" от Михаил Хазин. Нещо повече, той много по конкретно очертава регионите, ккато и силите, които са заинтересовани от тяхното формиране и функциониране. Силите, които са против, са ясни. Далеч съм от мисълта, че мастити за насшите географски ширини мислители като Стойчев и Райчев плагиатсват от идеите на Хазин, по скоро сега, тепърва, стигат по собствен ( и провинциален) път до тях. И това е нещо...
ниска топка на 19.07.2018 в 10:51
Социолозите не са международници. Всяка жаба да си знае гьола! Много моля! Много моля! И като пълни лаици седат през цялото време в сферата на имагинерното - измислени понятия, които не се отнасят до нищо конкретно. Либерали, консерватори, ценности, дрън-дрън та пляс. Ето ви жокер: решаващи са обективните фактори на средата, гледани в проекция от 50-100 години. Но кои са те - това е за домашно.
Името ми е Червен на 19.07.2018 в 15:03
Струва ми се, че оптимистичното мнение на авторите за възникнал консенсус, че мирът е нормалното състояние на човечеството, е твърде преждевременно.
Уууу, Браво!!! на 19.07.2018 в 16:11
Вчера Атлас изправи рамене - Харизанов, днес тези двамката, голем смях!!!
Helleborus на 19.07.2018 в 16:49
Има глобализация като естествен процес и глобализация като нахлуване в чужди територии на корпорациите или планове за нарочно омешване на хората. Страхуваме се от второто, обаче първото е добро за нас. Това е връзката между всички полезни, добри и отговорни хора по света. Които ще могат да се солидаризират един с друг и да обезсмислят всичко това, което е написано по-горе. Да обезсмислят всички тези планове и кроежи. Ето на, в България се избиват здрави животни, ние не знаем защо, появява се един немски вестник, който помага с информация и документи и казва „защо ще вредим на България“? Това ще бъде новото в бъдещия свят. Това прави незначителни и Борисов и Меркел – ако приемем статията за истина, ползвам я само като пример, не твърдя, че е вярна. Обикновените хора ще могат да се солидаризират един с друг навсякъде по света и да си помагат срещу плановете и кроежите на върхушките. Бъдещите анализи няма да почиват на това някой да се взира дали Тръмп е намигнал и кой колко знамена е поставил и т.н. Бъдещето ще се определя от масите, защото глобализацията ще ги направи много по-силни. И ще им покаже по естествен път, че няма защо да се мразят. Днес едни ще извикат за помощ и други ще се солидаризират, утре колелото ще се завърти. До сега беше лесно да управляващите да правят комбинации, да планират, народите и обществата нямаха такава връзка, за да правят същото. Те лапаха пропагандата като шарани. Когато агаряните завладели България, никой не е искал да помогне – що се отнася до официалната власт. Но ако обикновените хора в Европа знаеха и разбираха какво става, ако имахме връзка, нима много от тях нямаше да искат да ни помогнат? Глобализацията дава възможност за пръв път да се обедини без граници и без злоба една почтена прослойка, на която почиват успехите на всеки народ, един ще повдига въпроси на едно място, ще получава неочаквана помощ от друго място.
OLD на 19.07.2018 в 21:26
Справедливи реплики на : Уууу, Браво!!! на 19.07.2018 в 16:11 и чугун на 19.07.2018 в 10:15 . Да си умен и нестандартен, не винаги помага.
OLD на 19.07.2018 в 21:37
П.П. Изобщо не вземат отношение , по " есето " на Х. Кисинджър, озаглавено : " Как завършва Просвещението ". А то е програмно към човечеството като HS .
Пуликация,достойна за Сорос на 19.07.2018 в 21:50
Андрей Райчев с повод и без повод се хвали с комунистичесто миналото на своя дядо Георги Андрейчин от Белица, Разложко.От това което публиква и учи своите суденти е видно, че никак не може да достигне дядо си камо ли да го продължи: не се гнуси да получава хонорари от соросоидни фондове и да залива публичното пространство със своите "научни" драскания. Дядо му от миньор стига до върха на интелектуалците на САЩ (например другарува с Ч.Чаплин), Европа и СССР. Внукът от преучвне, едва ли може пирон да забие, но вероятно от няма с кой, все соросидни бламачи прелага! Излагаш рода си Райчев! Спри се и не обърквай младите! Съжалявам, че всичко това написано не мога да го кажа очи в очи, но възмущението ми ме застави да го напиша !
„ Да се надяваме, че този път Вестфалският мир няма да бъде предхождан от 30-годишна война…" на 19.07.2018 в 23:13
Няма. Студената война приключи. Европейския съюз загуби е сега е "страната" на победилия го глобализъм. НАТО ще се трансформира в Договор за приятелство, съдействие и взаимопомощ - Нов Варшавски договор, който ще бъде подписан скоро в Букурещ.
сън в лятна нощ на 20.07.2018 в 16:26
Доказано е че тези които си приличат се мразят или поне с неприязън/каква дума!/ Едва ли ще има Вестфалски мир ,но западната част на Европа се размърдва и реагира едва когато онази работа опре отзад, напр. напр. османската империя към 15-16-17в. макар и без концерт като реакции. Сега едва ли лозунга "от Ванкувър до Владивосток е на хоризонта,но от Кале до Владивосток-Сахалин е вероятно.Британците с тяхната т.н. комънуелт-общо богатство!?- канада,Австралия,Н.Зеландия...+ САЩ може би мислят за English speaking nations нещо което Чърчил мечтаеше ,а и Борис Джонсън има такива идеи, макар че Тръмп ако просъществува не е фен на ФД Рузвелт. А къде сме ние, деветата дупка на кавала, ако хипотетично направим една федерация със Сърбия,Македония,Ч.Гора и други части на Югославия едва тогава ще бъдем с авторите и тежестпоне в Европа и за турция, щом Бисмарк до Хитлер успя да обедини немскоговорящите д-ви въпреки протестанти+католици,разликите между тези от БВюрт,баварци и прусаци са по-големи от напр.между сърби и българи, не случайно запада и понякога изтока от векове се стараят да се мразим със сърбохърватите. Такива ми ти работи- сън в лятна нощ.
Данчо Ментата на 09.08.2018 в 06:47
Абе, вие добре ли сте-горните двама коментатори?

Напиши коментар