Александър Симов: Може да има съюз БСП-АБВ, но без Първанов и Калфин

- Поводът за това интервю е ясен – какво става в лявото. Но за да не „хващам бика за рогата”, както тези дни държавнически по някакъв повод се изрази премиерът ни, ще започна с молба да поясните мисълта си от ваш пост във Фейсбук, съвсем скорошен:

„По различни стени от една седмица насам забелязвам тежки, драматични и екзистенциални спорове за носталгията по соца... Как така носталгията придоби толкова огромна сила в нашето общество, откъде се появи тя? Носталгията всъщност е нещо като контракултура, съпротива срещу историческото безумие, срещу опитите за подмяна. Вижте дори как са го казали в рекламата: „Кренвирши от онова време”. Онова. Забраненото време. Сатанизираното. Времето, което се помни напук. Времето, за което спомените днес са дисидентство. Ето това е култовата ирония на цялата ситуация. Аз я намирам за забавна.”

Забавна?

- Да, именно забавна. Това е част от голямата подмяна, в която живеем. Днес тези, които до утре ще ви убеждават какви проповедници на свободата, демокрацията и евроатлантическите ценности са, се опитват със страстта на цензори да преследват всеки, който се осмели да си спомни миналото по неконфликтен начин.

Пред очите ни се извършва един грандиозен опит епохата на социализма да бъде сатанизирана докрай. И заради това носталгията днес е дисидентство. Това не е обикновен блян по младостта, носталгията тук е алтернативна памет.

Хората бяха притиснати до стената и с нацистка страст им се казва, че трябва да изличат всеки спомен за нормален живот преди от себе си, а ето че те отказват да се примирят с това.

Търговците първи го усетиха. Носталгията носи енергия, това не е търсене на изгубения рай в набовския смисъл на думата, а опит за съпротива. Заради това рекламите за „онова време” имат дори бунтарски характер.

Носталгията е бунт срещу статуквото, срещу постмодерните лакирани писатели, които направиха много пари, паразитирайки върху миналото, гаврейки се с него. И когато днес някой от дежурните папагали се изправи и почне да къса косите си в пиянско кресчендо как комунизмът не бил изучен по обективен начин докрай, това всъщност не е порив за истината, а хълцане по нова диктатура.

За пореден път България живее в епоха, в която миналото е неудобно и в която паметта е основен начин за съпротива срещу безумието.

Та темата за носталгията според мен съвсем не е толкова проста и едноизмерна. Това е темата за провала на този преход. Единствената легитимност на новите елити бе в това, че те трябваше да осигурят по-добър живот, просперитет и хоризонт за бъдеще.

Днес България е в историческа дупка. Живеем в смазваща бедност, в патологично неравенство, в медийна истеризация и непрекъснат срив. Пълен провал.

Заради това носталгията се превърна в такъв фактор. Тя е последната памет за това, че един друг свят е възможен. Пък бил той и битово несъвършен и без банани по магазините. И тази памет хвърля в ужас много хора.

Защото в миналото сегашните сатанизатори и цензори са били в основната си част безгръбначни кариеристи, дечица на номенклатурата, която живее с елитарното съзнание, че трябва да контролира този прост и носталгичен народ. Не им се получава.

- Във вторник БСП и АБВ дадоха да се разбере, че тръгват към съюз за общ кандидат-президент. Това – след драматична раздяла и всеки по пътя си. Правилно ли тълкувам думите на Корнелия Нинова: „С АБВ се обединихме около целта да променим модела на президентската институция, наложена от ГЕРБ, спечелвайки изборите”.

- БСП и АБВ все още не тръгват към общ съюз. Двете партии просто седнаха да преговарят, за да видят дали има допирни точки между тях.

Вижте, ако говорим за електорати, то аз съм убеден, че между избирателите на АБВ и на БСП не съществуват никаква съществени различия. И едните, и другите са от най-пострадалите от прехода, вълнуват се от едни и същи неща, ядосват се на едни и същи хора.

Виж, в лидерските висини съществува проблем. Ето вчера след преговорите видях, че една агенция цитира ето тези думи на Първанов: „Общата кандидатура зависи от характера на номинациите и преговорите за личността на бъдещия държавен глава”.

Цял ден търсих хора, които да ми обяснят какво се крие зад този дзен коан. В крайна сметка аз си го преведох така: „Ако аз не съм кандидат, то общ кандидат няма да има”.

Но нека да не продължавам, че върху мен ще увисне отговорността за провала на преговорите. Само ще добавя, че репликата на Корнелия Нинова, която обиди и Калфин, и Първанов, че те не могат да бъдат кандидати за президент, всъщност изразява много автентично отношение в БСП към тях.

И според мен беше съвсем естествено те двамата да се отдръпнат назад, ако искат реален съюз наистина да има.

Иначе аз не виждам нищо лошо в това две леви партии да търсят заедно път за промяна на модела, за изчистване на президентската институция от вредните изпарения на росенплевнелиевщината.

- Приехте да станете член на ръководството на партията, но кажете какво му е нормалното в същото това ръководство да са хора като Георги Гергов. За Костадин Паскалев ми е отделен въпросът – той определено е харизматичен, но според материалното му състояние, придобито неясно как, е далеч от лявото. Или, примерно, Кирил Добрев… Впрочем това е въпрос, който мнозина си задават.

- Надявам се да ми позволите да не влизам в персонални оценки. Мога да го направя, но това ще превърне този разговор в нещо като сапунена опера, защото ще постави тезите ми на личностна основа, което ще ги олекоти.

Да, в Изпълнителното бюро сме хора, които имат разминаващи се, а понякога дори и противоположни възгледи за това как трябва да се развива БСП. Разглеждам това като предизвикателство.

Същевременно хората, за които говорите, кипят от енергия, виждам у тях желание за работа и няма как да пренебрегнем факта, че те също са изразители на определени тенденции в БСП, зад тях стоят симпатизанти.

И ето как стигам до моето участие в Изпълнителното бюро. Приех да вляза там с два мотива – да се уча, защото сега установих, че имам още много да се развивам, за да бъда на висота и за да мога в решителни мигове да не мълча, а да казвам моята лява гледна точка и да се надявам, че тя ще бъде приета и разбрана.

Политиката в БСП днес не може да бъде продукт на една-единствена група, тя се ражда в тежка дискусия, понякога досадно дълга дори. Но след конгреса в БСП има ясно очертани две части, които изпитват подозрения една към друга, а същевременно трябва да родят ярка, силна и социална алтернатива на ГЕРБ. Тоест задачата е достатъчно тежка, за да приема днес и сега да водим персонален спор.

Този спор няма да бъде избегнат и съм убеден, че в БСП той отново ще бъде поставен, но едно е да водиш спор в партия, която е спечелила президентските избори, съвсем друго във формация, която не може да намери пътя към победата.

- Говоря с леви хора – те казват: „Михаил Миков дръпна партията вляво. Сега убиват партията”. Говоря за грамотни и доста ядосани леви хора. Как бихте им отговорили?

- Да, Михаил Миков дръпна партията вляво. Смятам, че неговото политическо наследство е много ценно.

Изобщо идеята за ляв курс беше спасителната инжекция на БСП след драматичните и пълни с грешки 2013 и 2014 година. И понеже виждам, че в БСП има хора, които смятат левия курс за някаква куха фразеология, нека да обясня как разбирам левия курс аз.

Левият курс беше едно грандиозно усилие БСП да бъде поставена наистина на идейни основи. Наскоро срещнах твърдението на един анализатор, че ние живеем в постфактологичния свят. Светът, в който фактите вече не са важни.

Според мен не е напълно прав – ние живеем в постидейния свят. Светът, в който се опитаха да убият всяка идеология, а това е зловещо.

Идеите осигуряват на човека хоризонт за бъдещето и познание за историята. Без идеи съществуването е сведено от ден за ден. Това е светът, в който заглавието във вестника е по-важно от реалното съдържание на политиката.

Светът се разлюля така жестоко днес именно защото остана без идеи, тоест остана без бъдеще. И това е глобален процес, който тепърва ще ни поразява със своята жестокост.

Ето защо аз считам, че всеки опит за връщането на една партия към нейните идейни основи не е път за никъде, а единствен начин за истинско съществуване.

Левият курс е единствената гаранция, че в БСП повече няма да съществува шизофренията – красиви обещания в опозиция/досадна дясна реалност на власт. Тоест идеите на Миков изобщо не бива да бъдат отхвърляни с лека ръка.

С частта за убийството на БСП обаче не съм съгласен. Корнелия Нинова има правото да мине през своите изпитания, политически битки и защита на каузи. Тоест всяко предварително раздаване на оценки е израз на неясна обида, но не и на реален анализ.

Нейният стил е по-различен. Тя е действена, енергична и иска нещата да стават веднага. Това е приятно разнообразие в БСП. Смятам, че истински печелившата комбинация е точно това – партия на идейна основа с кипяща енергия.

- Защо беше нужен този референдум, реален ли е и кой как ще се съобрази с него?

- Допитването беше идея на Корнелия Нинова, която тя разви по време на своята кампания за лидер на БСП. Още като чух за тази идея, тогава тя ми изглеждаше странна, защото според мен допитване за коалиционна формула, а не за личност, звучи прекалено странно.

Нинова спечели конгреса и максимално бързо организира допитването. Обикалях из страната и видях, че то предизвика интерес, събуди енергия, а и активността, която мина 70 на сто, показва, че то е минало успешно.

Това е трето допитване в БСП за 26 години – очевидно е, че партията се опита да покрие дефицита на демокрация. Допитването помогна на БСП да се ориентира с кои партии има мандат да преговоря в опита да бъде сформирана коалиция за изборите.

След като видях резултата, ми стана ясно, че социалистите не са някакви тесногръди сектанти. Те дадоха максимално широк мандат за преговори. И ако цялото проучване трябва да бъде сведено до една формула, тя звучи така – „Широка коалиция – да, но не на всяка цена”.

- „Ние сме се разделили и евентуалната обща работа в тези избори и в много други неща, които не са избори, не означава да се съберем отново. Единодействието, общите действия, съвсем не означават организационно сливане и няма нужда от такова.” Това каза Татяна Дончева след срещата във вторник за общ президент. Как да тълкуваме думите ѝ?

- Татяна Дончева очевидно пази организационната самостоятелност на своята партия. Но БСП не предлага сливане, а общи политически действия. Никой не иска да връща Татяна Дончева на „Позитано”, но аз разбирам нейните опасения.

БСП е голяма партия и остана голяма, въпреки че всякакви недоразумения по време на прехода искаха да я забраняват, закриват, наритват, унищожават и раздробяват.

Но мисля, че след целия този път БСП е научила урока как да уважава достойнството на по-малките от нея партии и да не държи да ги поглъща.

- Не ви питам кой е възможният кандидат-президент на БСП. Но е интересно как след толкова колизии бихте приели АБВ обратно. Проф. Искра Баева в интервю за „Гласове” ми каза в прав тест: „Ако АБВ и БСП се разберат, възниква въпросът защо са се разделили – заради принципи или за постове”.

- Много вярно твърдение на проф. Баева. Но отговора тук го дължи АБВ. Когато АБВ се отдели от БСП, си спомням какви високоморални речи държаха хора, които гравитират край Георги Първанов, какви размахани криви пръсти имаше за коалициите, в които влизала БСП.

Спомням си тогава едно писмо на Ивайло Калфин, който напусна делегацията на българските социалисти в ЕП в началото на януари 2014 година, където каза, че негов основен политически противник остава ГЕРБ.

Само девет месеца по-късно той стана вицепремиер в кабинета на основния си политически противник. Припомням тези неща не от реваншизъм или злоба, а от желанието да се знае кой от какви изходни позиции тръгва.

АБВ дължат знак, че са разбрали своята грешка, иначе наистина въпросът на проф. Баева ще продължава да тежи със силата на мълчаливо обвинение.

- Прогнозата ви като журналист. Каква е спасителната стратегия за България?

- България не успя да изгради своя собствена провинциална утопия, която да съществува извън историческото време.

Снишаването вече не е спасителна стратегия. Превиването на гръбнак вече не е добра възможност за дългогодишна кариера. Изтеглихме късата клечка. Трябваше да се присъединим към клуба на богатите и красивите, а пък светът пак полудя – икономическа криза, геополитическо противопоставяне.

В момента сме в капан. Духат яростни ветрове, а премиерът ни е като вентилатор – оставя се да го носят теченията, отчаяно се опитва да изглежда герой, балансьор и баща на нацията, но тази медийна маска се пропуква.

На България й предстоят турбулентни години, за първи път от много време насам политиката да вървим с най-силните е подложена на толкова голямо изпитание, че ще рухне като колос с глинени крака. И тогава ще започне мъката – как да направиш от един спомен за държава реална държава отново?

Как да възкресиш онова, което вече е забравило какво е било?

Съжалявам за метафоричния отговор. Не съм врачка, за да предскажа събитията, но пък с цялата си кожа усещам бъдещия политически климат. В него има и доза красота. Старите истини рухват и се раждат нови. Проклятие е да живееш в интересни времена, но пък не бих ги заменил за нищо на земята.