- 10 Sep 2020
- 458
- 24
Цялата 1984 г. е година на превъоръжаване на МВР – увеличен е щатът, увеличени са средствата, закупена е нова техника, преглеждат се наредбите за борба с безредици... Тази подготовка показва, че „възродителният процес” не е спонтанен акт – отишъл, значи, Тодор Живков с приятели на лов и там му хрумнало и решил... Няма такова нещо, всичко е подготвено. Дълбоко съм убеден в това и мога да го докажа документално, заяви пред ГЛАСОВЕ Михаил Иванов*. И още: Неджметин Хак е основният инициатор за създаването на Турското националноосвободително движение в България. Той подготвя и голяма част от документите. Именно Неджметин Хак решава да привлече и да представи пред останалите турци в Североизточна България Ахмед Доган като водеща личност, тъй като е преценил, че е хубаво между тях да има образован човек. Когато арестуват Доган през 1986 г., той прави признания, благодарение на които са арестувани основните представители на нелегалната организация.
<strong>Г-н Иванов, скоро ще се навършат 22 години от майските протести на българските турци през 1989 г. Смятате ли, че българското общество има автентичен спомен за онези събития?</strong><br /><br />Сигурно ме питате за по-широките кръгове на обществото. Много от хората бяха дистанцирани от случилото се с българските турци през 1989 г. и тогава, и по-късно. В същото време тази тема беше обременена с много спекулации и беше представена превратно главно с политическа цел. В продължение на много години излизаха материали, книги и интервюта предимно на самите изпълнители на тази асимилиационна политика. Става дума за хора като Димитър Стоянов, който като министър на вътрешните работи е имал ръководни функции, за Веселин Божков, който е бил началник на отдела за борба с турския национализъм в Шесто управление на Държавна сигурност, за Паунка Гочева, която също е била активен участник от името на Отечествения фронт и т.н. Много подобни книги излязоха. По-късно, разбира се, особено през последните няколко години, се активизира и един алтернативен прочит на събитията от онова време. Има и по-стари изследвания, които останаха незабелязани – например изследването на Стайко Трифонов, който имаше достъп до архивните материали. Трябва да кажа, че по онова време архивът на МВР беше недостъпен. В продължение на много години имаше голям проблем и с ползването на партийния архив, който е част от Централния държавен архив. Докато аз работех с този архив през 1999–2001 г., всичко беше натрупано в чували. Под „всичко” разбирам периода на 80-те и частично на 70-те години на миналия век. До този период всичко е подредено много акуратно, но последният, най-важният период беше натрупан в чували. Не съм сигурен, че нещата днес са се променили. Що се отнася до алтернативния поток на изданията за „възродителния процес”, трябва да спомена книгата на Ибрахим Ялъмов „История на турската общност в България”. Много хубава книга за „възродителния процес” в Централните Родопи написа Евгения Иванова. Книгата е наречена „Отхвърлените „приобщени” и макар да е написана публицистично, е базирана на много стабилен документален материал. Появиха се и документални сборници, като например двутомния сборник, който издадоха Евгения Калинова и Искра Баева. Проблемът на този сборник е, че точно там, където става най-интересно, изведнъж има многоточие и пасажът прекъсва. Казвам това, защото съм чел целия документален текст и мога да сравня оригиналния вариант с този, който е представен. Веселин Ангелов също издаде няколко документални сборника. Аз пък публикувам една серия от статии в списание „Обектив” на Българския хелзинкски комитет, която съм озаглавил „Като на празник” заради изказването на Тодор Живков, че нашите съграждани турци трябва да отидат като на празник да си сменят имената. Текстовете, които представям обаче, разкриват едни далеч не празнични, а напротив – много тежки и драматични събития. Освен това се появиха сайтове, които допринасят за получаване на една по-автентична представа за онези събития. И въпреки това, ако съдя по моите студенти или по разговорите ми с близки и познати на тази тема, виждам, че все още много от нещата не са почувствани и не са разбрани. Нямаме ясен спомен. Смятам, че тези събития трябва да бъдат описани в учебниците, че децата в училище трябва да научат за всичко това. 22 години са достатъчен период, за да си дадем сметка, че в тази област няма опасност да възникнат кой знае какви напрежения. Най-много да се окаже неприятно за някои хора, които ще трябва видят имената си там. <br /><br /><strong>Може би проблемът е именно в това, че част от участниците и от хората, които са отговорни за тези събития, са все още живи. </strong><br /><br />В по-голямата си част онези, които носят основната отговорност, не са живи. Тодор Живков не е жив. Димитър Стоянов и Милко Балев също починаха. Само Георги Атанасов е жив, но той е много възрастен. Относително по-млад е Стоян Михайлов, който през цялото време се дистанцира от тези събития и от отговорността, която би трябвало да носи. За съжаление обаче, по силата на своето служебно задължение като партиен функционер, той е бил в малката група, където са се обсъждали нещата и са се взимали решенията. Този тесен кръг, разбира се, се ръководи от Тодор Живков. Георги Атанасов, все още в позицията си на кандидат-член на Политбюро и секретар на ЦК на БКП, става главен координатор на масовото преименуване, което в нашия спомен е останало като „възродителен процес”. Фактически Георги Атанасов е един от хората, които движат всичко – той прави отчетите, той докладва. Останалите са Димитър Стоянов, като министър на вътрешните работи, Петър Младенов, като министър на външните работи, тъй като има и външен аспект, Стоян Михайлов, като секретар по идеологията, Пенчо Кубадински, като председател на Отечествения фронт, тоест масовата организация, в която са включени всички пълнолетни български граждани. Това е оперативният кръг, в който се възлагат задачите и се докладва. Георги Джагаров участва в концептуалната подготовка, като заместник-председател на Държавния съвет. Именно като член на Държавния съвет той подготвя един документ, който налага по-твърда позиция и линия на поведение. Тази позиция е предложена на партийното ръководство и то я възприема. <br /><br /><strong>Всъщност ако проследим тази асимилационна политика, „най-интересното място” са именно майските събития и турската съпротива, които нерядко са определяни като същинската проява на дисидентство в комунистическа България. Нека се върнем към тези събития, към техните инциатори и участниците в тях. </strong><br /><br />Разрешете ми обаче да започна малко по-отдалеч, за да определим какво е това „възродителен процес”. След 9 септември, когато властта взима правителството на Отечествения фронт, в което доминират комунистите, и когато навлизаме в комунистическия период, има няколко подпериода от гледна точка на етническите отношения. Имало е време, когато етническата култура и идентичност са била защитени, стига обаче всичко да се прави от „наши”, тоест социалистически позиции. Какво значи „наши социалистически позиции” – това означава, че ние трябва да разкъсаме всякакви връзки между турците в България и Турция, защото Турция, както казва Георги Димитров, е азиатска и капиталистическа страна, тя е наш враг и трябва да си върви в Азия. Георги Димитров казва това още през 1945 г., когато наша комунистическа делегация го посещава в Москва. И затова трябва да спечелим турците, трябва да разкъсаме връзките. В тази посока се правят много сериозни усилия. Приема се, че ние трябва да имаме „наши хора” и затова трябва да образоваме турци, които да получат висше образование. Именно такава е терминологията – ние ги образоваме, а не те самите се образоват. Който пък няма да стане наш, роден, социалистически турчин, той да си върви в Турция. И ние отваряме от време на време границата и насилствено караме Турция да приема огромни маси от хора. Още тогава има ултиматум за 250 хиляди души, които трябва да бъдат приети от страна на Турция за три месеца. Дори току-що създаденият Съвет на Европа гласува резолюция срещу това безумие през 1951 г. Турция все пак затваря границата в един момент и бройката на приетите е много по-малка – около 150 хиляди души. Тоест философията – който не ще да стане наш, да си върви – също не помага, защото не могат всички да си отидат, а и не могат всички да станат напълно наши, родни, социалистически турци. Ние непрекъснато имаме страх от това, че те може да се превърнат в „пета колона” на Турция – силно преувеличени и нереалистични страхове. И какво се решава тогава – ще ги асимилираме и ще ги възродим, тъй като „се оказва, че те всъщност са българи”. Тоест в различни периоди се възприема ту политиката на моркова, ту политиката на тоягата, ту политиката на моркова и тоягата. Накрая завършваме само с тоягата. Опити за асимилация има още след идването на Тодор Живков на власт и след Априлския пленум през 1956 г. – особено сред ромите. 60-те години обаче са време на относително затишие поради сложната международна обстановка. В началото на 60-те години имаме Берлинска стена, кубинска криза и смяна на властта в Съветския съюз – тоест моментът не е бил много подходящ и затова Тодор Живков все още не предприема онова, в което е бил дълбоко убеден, че трябва да се случи. Все пак времето се използва за поредното изселване и под формата на обединение на разделени семейства през оня период са изселени около 100 хиляди души.<br /> <br />И накрая излизаме на правата линия – през 1969 г. има решение на Политбюро, в резултат на което са закрити почти всички турски вестници и е прекратено книгоиздаването на турски език. От периодичния печат са оставени само две централни издания. Турският език също бива изхвърлен от училище. Това се прави по един доста типичен за комунистическия режим начин – събира се учителският съвет, който гласува да не се изучава повече турски език, тъй като децата се раздвоявали. Даже по някой път се събира и родителският актив, където, разбира се, никой не смее да гласува против, защото всички се страхуват. По силата на изпълнението на това решение от 1969 г. до 1975 г. турски език не се изучава вече никъде. Театрите също са разтурени и са превърнати в естрадни състави, които трябва да изпълняват главно български народни песни и танци. Така че в началото на 70-те години започва един много силен асимилацоинен натиск. Тогава започва и кампанията в Родопите – най-напред в Смолян, където се апробират нещата, тъй като се е смятало, че там ще е най-лесно. Всъщност опити за асимилация в Западните Родопи е имало още през 1964 г. През 70-те години са обхванати целите Западни Родопи, като целта е била да бъдат преименувани насилствено всички помаци. Това, разбира се, предизвиква съпротива, има и немалко жертви. За жалост за тези събития се знае твърде малко и обикновено когато говорим за „възродителния процес”, насилствената асимилация на помаците винаги остава на заден план. Много хора са вкарани в затворите с десетгодишни присъди, а да не ви разказвам как са изселвали цели семейства и фамилии и са ги лашкали от Югозападна България в североизточната част на страната. <br /><br />В същото време се подготвя смяна на паспортите, където вече няма да бъде вписвана народността, а ще има неутралност по отношение на етническата принадлежност. Решението за това се взима през 1978 г., а самата подмяна на паспортите трябва да започне през 1981 г. При помаците няма проблем с народността, тъй като те поначало са записани в старите паспорти като българи. Там властта не се притеснява, притеснява се обаче за ромите и турците и най-напред започва с ромите. <br /><br />Има няколко вълни на насилествено преименуване на ромите, съпроводено със сериозна съпротива на част от ромската интелигенция. За преименуването на ромите и за тяхната съпротива също се знае твърде малко. Има един ромски патриарх – Сульо Метков, когото искам специално да спомена. Той още е жив и е към 90-годишен. По онова време този човек издава ромски вестник по някакъв невероятен начин на свои разноски и с връзки в печатницата в продължение на една година въпреки неодобрението от страна на комунистическата партия. Има и други хора. През 70-те години се създава една съпротивителна група около Васил Чапразов в Сливен. Искам да спомена също Стоянка Соколова, Мануш Романов и Яшар Маликов. Тези хора, разбира се, (чета в архивите на МВР) са определяни като „фанатици” и „националисти”, те са „наши врагове” и за всички тях са открити т.нар. ДОР – дело за оперативна разработка. За голямо съжаление една голяма част от тези дела са унищожени. В архивите откривам информация и за съпротивата на много неизвестни хора на местно ниво. Заседанието за преименуване на ромите се води от Александър Лилов, а Георги Атанасов провежда инструктажа по самата дейност. Забележете, отново Георги Атанасов – фактически още от 70-те години той е главният отговорник в партийната йерархия в тази област. Тази задача му е възложена от Тодор Живков. За две-три години всички роми, които носят мюсюлмански имена, са преименувани и през април 1984 г. началникът на Второ главно управление на Държавна сигурност Георги Аначков докладва на министъра на вътрешните работи, че там нещата вече са приключили и че са преименувани 285 677 души. <br /><br />Обаче сега да видим какво правим с турците. Там въпросът е по-комплициран. И започва да работи един механизъм, който аз наричам пълзяща асимилация. Изведнъж „ентусиазирани” отечественофронтовци и местни дейци започват да обясняват, че ако изучим родословните дървета на турците, ще видим, че повечето от тях имат българи в рода си и в началото на рода им стоят именно българи. По този начин се оказва например, че съпругът или съпругата в едно турско семейство са българи по произход, а щом като тя е българка, то значи и той е българин. Някъде връщат лентата и се оказва, че той или тя са всъщност българомохамедани, тоест пак българи. Така започва един много сериозен натиск на драстична асимилация и насилствено преименуване, който среща съпротива. Тази пълзяща асимилация върви през 1982–1983–1984 г. и все още никой извън потърпевшите не знае за нея. Кодовото название е „преименуване на лица от смесени бракове”. През 1984 г. вече напрежението е толкова голямо, че дори тогавашният шеф на Шесто управление, или иначе казано, на политическата полиция, ген. Петър Стоянов пита: „Докога ще продължаваме с тези смесени бракове, непрекъснато предизвикваме напрежение”. Тези въпроси, които той задава през август 1984 г., дават да се разбере, че той не е достатъчно убеден и затова бива сменен в началото на 1985 г. и въпреки връзките му с Тодор Живков бива изхвърлен от системата. Напрежението обаче продължава да расте, появява се сериозна съпротива, включително насилствена, на много места възникват нелегални организации. През лятото на 1984 г. Авни Велиев създава Ленинска комунистическа партия на турците в България. Човекът бил убеден комунист и смятал, че това, което се прави, противоречи на комунизма. Действали са нелегално. Разбира се, хващат ги и ги малтретират по много жесток начин. Тогава именно се заражда и терористичната реакция на тази пълзяща асимилация и на насилието, свързано с нея. Възниква група, която предприема тежки терористични актове. Два от тях – в Пловдив и във Варна, са през лятото на 1984 г., тоест преди да започне онова, което наричаме „възродителен процес”. Следващите атентати са през март 1985 г. в Буново и Сливен, където има човешки жертви, включително малки деца. И дума да не става, тази реакция трябва да бъде осъдена. Но ние се питаме откъде е тръгнала тази съпротива, ето откъде – от пълзящата асимилация. За това никой не говори. В Момчилград също е създадена нелегална организация, която през септември 1984 г. вече има нужната консолидация за оказване на съпротива. Имайте предвид, че все още продължаваме да си говорим за смесени бракове. Това личи и от начина, по който са били наричани заседанията и оперативките на ръководството на МВР. Постепенно мащабите започват да се разширяват и фактически до края на 1984 г. насилствено са преименувани всички мюсюлмани в Южна България. <br /><br />След това валякът минава през Ябланово, Котленско. Не знам дали сте гледали филма „Откраднати очи”, там има кадри, които напомнят за случилото се в Ябланово. Какво става в Ябланово – там хората въстават, ръководени от активния борец против фашизма и капитализма Федаил Коджаибрямов, от партийния секретар Хасан Берберов и от кмета Хюсеин Нух. Слагат някакъв взрив на моста, обвързват го с железа и излизат на улиците, въпреки че студът навън е почти минус 20 градуса. Организират комуна и раздават безплатно хляб и дърва на всички. Блокират селото, за да не може никой да влезе в него. Е, пристига Трета армия, пристигат сили с танкове, с БТР-и и с камиони, които минават през дворовете и започват да гонят хората. Накрая ги скупчват на площада, където започва зверски побой. Има и един убит, който е прегазен. <br /><br />След това минаваме в Северна България, където завършваме започнатото. Всичко това поражда съпротива и аз искам да разделя ясно два етапа на съпротивата – първоначално тя е стихийна и непосредствена реакция на насилието, което поражда насилие. Например ще запалят някъде сеното, ще прережат жиците на далекопровода... Във всички случаи ще създадат нелегална организация. Нелегалната организация обикновено се състои от двама-трима души и в края на краищата бива разкрита. <br /><br /><strong>Какъв е приблизително броят на тези нелегални организации?</strong><br /><br />Трудно ми е да кажа. Във всеки случай са доста много и ние не знаем за голяма част от тях. Една такава организация е „Витошка конференция”, а делото по нея е наречено „Журналиста”. Основният й инициатор е Халим Пасажов. Събират се на Витоша по подобие на нелегалната Витошка конференция на БКП през 1924 г. и приемат документи. Разкриват ги и ги малтретират жестоко. Аз ги познавам лично и мога да ви кажа, че са ги малтретирали така жестоко, че не бих искал дори да опиша това. Било е истински кошмар. Халим Пасажов, който почина наскоро, имаше сериозни поражения и му беше трудно да говори. Шукри Топчу, който е от Ардино, е също един от тях. И той е пребиван зверски многократно. Така че това е една доста силна организация, но тя съществува за много кратко време. Ленинската комунистическа партия на Авни Велиев е ликвидирана през септември 1984 г. Самият Велиев вече е в затвора. Момчилградската организация е разтурена, след като властите влизат в глада с гъсенична техника. Там също има убити. Именно тази организация провежда съпротивата, когато силите за сигурност влизат в града. Преди това в Бенковски, в Груево и на редица места хората излизат с голи ръце и въоръжени с каквото им попадне срещу силите на реда, които са дошли да ги преименуват. Техните спонтанни действия имат характер по-скоро на въстания, отколкото на демонстрации, и на отделни места има жертви. 17-месечната Тюркян е прегазена от тълпата, тъй като майка й е излязла заедно с нея. Тези хора са впечатлили дори офицерите, ръковидили операциите, защото са вървели срещу водните струи през зимата при минус 15–20 градуса. За тези струи самият Димитър Стоянов разказва, че те издухват със силата си, гордеейки се с това какви машини са закупени. Между другото трябва да кажа, че цялата 1984 г. е година на превъоръжаване на МВР – увеличен е щатът, увеличени са средствата, закупува се нова техника, преглеждат се наредбите за борба с безредици... Всичко това се прави от началото на 1984 г. Цялата тази подготовка показва, че преименуването не е спонтанен акт – отишъл, значи, Тодор Живков с приятели на лов и там му хрумнало и решил... Няма такова нещо, всичко е подготвено. Дълбоко съм убеден в това и мога да го докажа документално. Така че през 1984, 1985 и 1986 г. съпротивата е преди всичко спонтанна. По това време е създадена и се изявява много силно една организация, която се нарича Турско националноосвободително движение в България (ТНОДБ). Нейни иницатори са четирима души от Добрич. Ще кажете, защо споменавам специално тази организация, защото тя успява да просъществува най-дълго време – близо една година от времето, когато я създават, до времето, когато ги хващат.<br /><br /><strong>Кои са тези хора?</strong><br /><br />Основното име е Неджеметин Хак. В документите, включително и в книгата на Димитър Стоянов, ще го срещнете като Хаджиев. <br /><strong><br />Един от създателите на ДПС.</strong><br /><br />Той е един от 35-те, които създават ДПС на 4 януари 1990 г. във Варна в дома на Емин Хамди. Именно Неджметин Хак решава да привлече в определен момент и да представи пред останалите турци в Североизточна България Ахмед Доган като водеща личност. Но Хак е този, който подготвя много от документите. Познавам Неджметин Хак, той е невероятен човек и именно той е основният инициатор и организатор, в това просто няма никакво съмнение. Той отива на среща с Ахмед Доган, защото е преценил, че е хубаво между тях да има образован човек. И мога да ви кажа, че доста са притеснили Държавна сигурност, защото наближавали избори, а те раздавали позиви сред турското население в Североизточна България с призив за бойкотиране на изборите. Има един доклад на Ангел Александров, който е водещият следовател при разкриването на ТНОДБ. Нека ви припомня, че това име не е неизвестно днес, доскоро Александров беше шеф на Националното следствие и ако си спомняте, напусна службата в резултат на един тежък скандал, в който бяха замесени, от друга страна, Корнелия Нинова и Румен Овчаров. Между другото, и Тома Биков дава интересни данни в публикуваната от него книга „Досието на Доган”.<br /><br /><strong>Именно Ангел Александров бе свързван с ДПС и Ахмед Доган по време на скандала, за който споменахте. </strong><br /><br />Да. Той се запознава с Ахмед Доган, тъй като ръководи екипа от следователи, които разследват ТНОДБ. Тогава в Държавна сигурност решават слепешката, че един фелдшер от Дръндар, селото на Ахмед Доган, е свързан с тази организация, и го арестуват. В очите на този фелдшер Ахмед Доган е лидерът и той издава лидера. След това веднага арестуват самия Доган, който дава показания и именно неговите показания дават възможност да бъдат арестувани всички останали. Това е записано изрично в доклада на Ангел Александров, в който е даден поименен списък на всички издадени от Доган с българските им имена. <br /><br /><strong>Колко души са арестувани в резултат на показанията на Доган?</strong><br /><br />В доклада на Ангел Александров са посочени дванайсет души. Те са дадени с българските им имена и ми предстои да ги идентифицирам. Във всички случаи между тях са основните лица на ТНОДБ и по-специално Неджметин Хак и Касим Дал. Оттам нататък организацията се разнищва. <br /><br /><em><strong>Следва продължение</strong></em>.<br /><br /><em>*Михаил Иванов е роден през 1943 г. в София. От 1969 г. работи в Института за ядрени изследвания и ядрена енергетика към БАН. Защитил е докторска дисертация по теоретична и математическа физика. През пролетта на 1968 г. организира дискусионен клуб във Физическия факултет на Софийския университет, който е разтурен от управляващите като "трибуна за клевети и хули срещу политическата линия на Комунистическата партия". От 1973 г. до март 1990 г. е член на БКП. През пролетта на 1985 г. и лятото на 1989 г. се обявява против асимилаторската политика на Комунистическата партия по отношение на турците в България. По негова инициатива на 7 декември 1989 г. се учредява "Комитет за национално помирение", на който той става секретар. Съветник по етническите въпроси на президента Желю Желев (1990–1997) и секретар на Националния съвет по етническите и демографските въпроси към Министерския съвет (2001–2005). Преподавател в НБУ по етническа политика и защита правата на човека.</em><br /><br /><em><strong>С Михаил Иванов разговаря Димитрина Чернева.</strong></em><br />
