Варшавският консенсус

А той се заключава в постигането на консенсус между стремежа на Америка да запази глобалното си лидерство и амбицията на европейците да заздравят основите на собствената си сигурност. Общото сечение между тези две концепции се изразява в съгласието на страните, членки на НАТО, да се ангажират по-решително в т.нар. възпиране на Русия, процес, чието бъдеще е още неясно, но безусловно то ще предопредели една нова архитектура на международния ред.

За Вашингтон бе много важно да запази хомогенността на НАТО. Не просто формалните ѝ измерения, а реалния потенциал на Алианса да не позволи избуяването на сепаративни реакции от страна на членовете му спрямо появата на външни предизвикателства. Което гарантира на САЩ, че те могат да разчитат най-малкото на безусловна политическа подкрепа от страна на своите европейски съюзници. А когато тази основа е налице, вече става лесно да се търси и тяхното военно и финансово участие в различни проекти.

В този смисъл разполагането на военни контингенти в Източна Европа не повишава кой знае колко военния потенциал на НАТО в региона, но то се превръща в символ на една споделена от всички политика да се реагира по-остро на повишаващия се военен потенциал на Русия. Въвлечени в този процес, американските съюзници приемат негласно, че бъдещите им отношения с Москва ще преминават през призмата на нейното „сдържане”, сиреч трябва да редуцират значително политическите си контакти с нея. Което пък ще заздрави политическата унификация на НАТО около Вашингтон.  

Детерминирането на конкретен противник налага и изграждането на специфични мерки за противодействие. Провежданите в момента учения на Алианса в Източна Европа отработват може би преразпределение на силите и тяхната специализация, така че съседни армии да могат да действат като единен механизъм. И тепърва идеи за общ флот в Черно море и създаването на коалиционни щабове ще излизат на преден план. След споменатата политическа унификация ще последва и военнотехническа. Която няма как да не бъде съобразена с изискванията и възможностите на най-силната армия - американската.

За да бъде извършена подобна трансформация на въоръжените сили, пактът ще трябва да постигне една от заветните си цели - всяка страна да отделя не по-малко от 2% от БВП за отбрана. И този показател отново бе заложен във финалната декларация от Варшава. Реализацията му ще става все по наложителна, дори и само за да продължи изграждането на т.нар. евро-ПРО. Тя едва ли ще остане в рамките на базите в Румъния и Полша, а ще се наложи да бъде значително разширена, за да може да противодейства на руското стратегическо оръжие. Което няма как да не бъде скъпо начинание, финансирано основно за сметка на европейските данъкоплатци. А самите Съединени щати ще могат да го ползват като свой противоракетен авангард.

Всички тези концесии Вашингтон получи единствено „носейки се” върху страховете на европейските си съюзници. Последните чувстват своята уязвимост пред руския потенциал и са готови да заплатят и по-висока цена, за да компенсират собствената си военнотехнологична непълноценност. Но тук се и крие и ядрото на бъдещите противоречия в НАТО - темата за актуалността на руската заплаха и начините за нейното противодействие ще бъде разглеждана по един начин от Рим и по друг от Вилнюс. И на Вашингтон ще се наложи да води една перманентна борба, за да съхранява днешния фокус на организацията - възпирането на Русия.

Тук явно нараства и ролята на Германия. Тя изигра ключова роля по отношение на налагането на санкции срещу Русия и тяхното продължаване от страна на ЕС. Факт, който се оказа решаващ за изграждане на общ фронт на Запада срещу Кремъл. И в бъдеще американското военнополитическо влияние в Европа ще се нуждае от подкрепата на германската финансово-икономическа мощ. Без синхронното действие на тези две сили европейската консолидация към момента би била невъзможна. 

Донякъде парадоксално, двете сили действат заедно, но говорят различно. Докато Обама се концентрира по отношение на военното възпиране на Русия, Меркел предпочете да говори за „паралелно сдържане и диалог”. В известна степен това е въпрос на лицемерие от страна на канцлера, която няма как да не държи сметка за силните пацифистки настроения в родината си, но от друга страна, Германия ли не е наясно колко трудно е да се сдържа Русия.

Вярата, че посредством санкции може да се контролира поведението на Путин, е слабоумна. Всъщност никакви реални санкции на съществуват. Ограниченията, които са наложени над редица руски банки и фирми, нямат ефект, тъй като те не касаят самото правителство. То разполага с ресурс да поеме финансирането на тези компании, най-малкото защото руският външнотърговски баланс е постоянно положителен. Наскоро руското министерство на финансите пласира еврооблигации за около 2 млрд. долара и се оказа, че подобна емисия не срещна никакви трудности на международните пазари.

Просто в момента темата за санкциите е изгодна и за двете страни. Западните лидери твърдят, че чрез тях те упражняват определено влияние върху поведението на Путин. За Кремъл пък те са средство, което оправдава вътрешните неудачи и изгражда образа на външния враг. Което все действа консолидиращо на обществото.

Но след Варшава, преминавайки от безполезни санкции към ефективни политики за военно „сдържане”, НАТО се изправя пред съвсем различен род опасности. Които могат да се окажат гибелни.

Защото разбирането на натовските лидери за руска агресия се заключава в различни сценарии за локално противопоставяне. На пръв поглед това е доста ограничена представа за един противник, разполагащ с повече от 500 междуконтинентални балистични ракети. Избухването дори и на един незначителен конфликт може да прерасне в остро военно стълкновение, където бариерата пред употребата на оръжие за масово унищожаване може да падне от само себе си. В един момент ще се появи стремежът всяка от страните първа да го употреби или за да избегне катастрофално поражение, или за да максимализира неговото приложение.

 Всъщност западните правителства умишлено неглижират някои от рисковете на противопоставянето на Русия, защото в противен случай трябва да признаят, че политиката им е натоварена с непосилно висока и опасна цена. Задава ли си някой наистина въпроса готова ли е Америка да се превърне в обект на масирано ядрено нападение, да пожертва живота на десетки или стотици милиони свои граждани, за да запази целостта и суверенитета на Естония, Латвия, Полша или България.

Засега единствената гаранция, че това няма да се случи, е здравият разум. Русия едва ли ще се реши да предприеме атака, която би предрешила и собственото ѝ унищожение. Но така се е смятало и за Япония, че няма да нападне Америка през 1941 г. Путин представлява глобална заплаха не защото анексира Крим, а защото създаде управленска система, при която властта му е практически неконтролируема. Няма институция в Русия, която реално да може да възпре употребата на военна сила от страна на върховния главнокомандващ. Той може да инициира военна операция, може да разиграе ядрен шантаж, може да нареди и нанасянето на масиран ядрен удар.

Засега НАТО смята, че проявявайки категоричност по отношение на Москва, пресича в зародиш нейните геополитически амбиции. Но проверката дали това поведение е ефективно, може да има катастрофично измерение. Прекалено сложно е да балансираш, като постоянно се правиш на решителен с надеждата, че така никога няма да ти се наложи да проявиш реална решителност. Във Варшава обаче тази илюзия възтържествува.