- Автор: Петър Кичашки, Институт за модерна политика
- 10 Sep 2020
- 187
- 12
Наложи ми се по работа да ида от София до Западните покрайнини в Събрия и да се върна обратно в рамките на ден. С колеги и приятели обиколихме почти 2/3 от Сърбия по границата с България. На излизане от България през Калотина – сняг, лед, дори един обърнат в канавката ТИР до разклона за Опицвет. ОК, ще си каже човек, в крайна сметка снегът току беше спрял, предполагаше се, че през деня ще се изчисти.
На влизане в Сърбия всичко беше чисто, пътищата бяха на асфалт, снегорини сновяха като мравки навсякъде. Дори из планинските пътища беше чисто, а екипи своевременно изрязваха клоните на многото паднали от тежкия сняг дървета. Впрочем екипите бяха на българска фирма, която оперира и в Сърбия. Добре, човек си казва, че може и да не е валяло толкова много в Сърбия и затова всичко е чисто и нормално.
Късно вечерта тръгваме обратно към България, в Сърбия вали обилен мокър сняг и въпреки това всичко продължава да е чисто – снегорините са много, пътищата са нормални, условията са добри. Стигаме отново до Калотина и на 8-10 километра от границата започва опашка от тежкотоварни камиони. Оказва се, че понеже пътищата в България не са почистени и нашите не пускат ТИР-овете през границата. Стотици и стотици камиони стоят и чакат някой у нас да си свърши работата.
Стигаме ГКПП „Калотина“ – от сръбската страна на границата всичко свети, снежинка няма, от българската страна са едни преспи, едно чудо, митницата прилича на иглу. Дори и в Сърбия някой да каже, че е валяло по-малко (което не е вярно), то на самото ГКПП със сигурност е валяло в Сърбия толкова, колкото и в България. Минаваме границата и тръгваме към София.
Пътят е също толкова непочистен колкото и сутринта. За 12-15 часа не е минал и един снегорин. Снегът по пътя се е заледил и всичко е пързалка. Обърнатият в канавката ТИР от сутринта си е все още там, никой не го е мръднал. Усещането на излизане от Сърбия и влизане в България е като на напускането на европейска държава и навлизането в размирна страна, на чиято територия се води гражданска война.
Разказвам всичко това не само защото съм го видял в първо лице и го намирам за разгневяващо. Разказвам го, за да сме наясно всички, че за да живеем по-добре, не винаги е въпрос на пари. По всички макроикономически показатели Сърбия е осезаемо по-бедна от България, Сърбия няма достъп до огромните еврофондове, Сърбия беше разрушена икономически от ембарго и физически от унищожителни военни конфликти, България е мирна и „стабилна“ държава.
И въпреки това в Сърбия, гледайки състоянието на пътищата, човек се чувства в Европа, а в България, отново по същия показател, се чувства като чукча. Всичко това на фона на увеличаване на винетките, опипване на почвата за въвеждане на тол-такси по магистралите, изсипване на огромни национални и европейски пари в инфраструктура. Не, не е въпрос на пари.
Въпросът е на грамотно управление, на желание реално да свърши работа, а не да се отбие номер, на осъзнато, премислено и искрено желание територията наречена България да придобие характеристиките на държава – организъм, който работи за гражданите си. Вместо това властта се вживява като безхаберен бирник, който го касае само осмукването на ресурс, ако може без да се дава нищо в замяна.
Това са „видимите резултати“ от това управление. И другия път като излезе министър да размахва назидателно пръст, че много сме били преувеличавали проблемите със снегопочистването, да бъде така добър да иде до Сърбия и да види с очите си как нещата могат да се случват. Ако въобще успее да стигне до границата, разбира се.
