Ако някой започне да коментира, че „така е в нашите медии“, ще трябва да му се каже, че тези медии никога не са били „наши“. Те са или „ваши“, или „техни“ – както искате, така ги наречете, само не „наши“.
И така, за срещата. Тя се е състояла, най-вероятно, по инициатива на руската страна и трябва е била подготвяна от есента на миналата година – откакто Русия се намеси във войната в Сирия. Съдействието на папата е необходимо, за да се обърне внимание на унищожението на сирийските християни (буквално или чрез изселване); и че някой трябва да защити и тях. Ако не бива да е Асад – тогава друг...
Някои от тези християни са православни, а други – не: има и римокатолици, и други. Разбира се, това е част от дипломатическата дейност около войната и от разяснението „за какво се води тя“; разяснение, което не може да е едно и също навсякъде, гледните точки са различни и си противоречат.
Несъмнено патриархът има да обсъжда с папата и други въпроси. Най-напред, какво ще се прави в Украйна, където Рим е представен отдавна – чрез една или повече униатски църкви. Нужно е съгласие, че православните не могат да бъдат покатоличвани насила, нито да се води прокатолическа пропаганда сред тях, нито да се съдейства за разколи в православната общност. Това са неща, на които отдавна се настоява и които вече са написани почти изрично в съвместната декларация (чл. 25).
Но ако става дума само за това (а то не е трудно да се предположи), за какво е цялата тази радост? Сигурно защото се очаква, че срещу подкрепата за едно РПЦ ще направи отстъпка в друго; и така патриарх Кирил, действайки аналогично на господата Горбачов и Елцин, и при това в сътрудничество с Цариградския патриарх, ще насочи православието към едно „единение“ със Западната църква, наподобяващо единението на държавите от някогашната съветска общност с отдавна очакващите ги техни западни приятели. И у нас мнозина трябва си спомнят, че една от често споменаваните фрази покрай въвеждането на България в НАТО и ЕС беше: „Добре дошли у дома...“.
Но ако се съди по досегашните изявления и действия на патриарх Кирил, този оптимизъм изглежда неоправдано голям.
Първо: трябва да се знае, когато един православен и един римокатолически йерарх заговорят за единство, те си представят това единство по съвсем различен начин. А именно – според примера на църквите, които те самите оглавяват.
Папата кани патриарха в църква, където той ще му бъде подчинен; а патриархът кани папата в църква, където той ще му бъде равен също така, както са му равни и останалите четиринадесет. Това е разликата.
Така впрочем и гражданите на държавите от социалистическите страни си представяха ЕС – като общност на равни. Така си го представях и аз. Сега знам, че съм се заблуждавал. Същевременно моите връстници и колеги от западните страни не могат да разберат къде е проблемът. Какво значи това? Че православието учи хората на едно, а римокатолицизмът – на друго.
И освен това. Руският патриарх трябва да се справя с един стар и наболял проблем в самата съборна църква – амбициозността на своя цариградски колега.
Защото не е приемливо само един от православните предстоятели да контактува с папата и да си обсъжда с него на „четири очи“ въпросите на разделеното християнство; и след това да свежда резултатите от това обсъждане на „останалите“. Ако се погледне строго богословски и църковноисторически, нашите йерарси не се нуждаят от никакви разговори с папата. Ако той желае единство, нека сам каже на какви отстъпки е готов; ако не – да си остане с мир...
Така че да се говори за църковно единение на равни начала е неуместно; а ако трябва да се решават въпроси на земния живот – това е друго. И пак: не бива, под предлог че се стремим към мир между хората, да трупаме ресурси за власт над душите. Християнският духовник не се стреми да властва над душите на хората – той само им помага да се спасяват. А как става това – сам Бог е показал.
Така че срещата на патриарх Кирил с папата без съмнение служи и за решаване на вътрешноправославни дела: преди всичко, за да се напомни на някои от братята, че устройството на отпадналата от нас Римокатолическа църква не може да ни бъде пример; какво остава пък тя да е общността, в която ние самите като християни да се настаним.
Такава, мисля, е и позицията и на Българската патриаршия, която вече беше изразена от предстоятеля на патриаршеската катедрала.
По време на днешната си проповед в храма той каза: „Ако Христос се е съгласил да разговаря с хананейката (езичница!), за да спаси дъщеря й от беса, как ние да отказваме да говорим с християни, пък макар и отпаднали от нас, ако така можем да спасим нечий живот и вяра?“.