Българската академия – от „публична дипломация“ до. . . галимация?

Две седмици след връчването на honoris causa от БАН на вселенския патриарх Вартоломей I, който не пропусна да „натякне“ със задна дата за схизмата на Българската православна църква, че и да си поиска „откраднатите“ ценности, които не му принадлежат, когато призивите „/Не/достойни“ на възмутени православни християни още кънтяха пред Българската академия на науките, академичните ни първенци пак се плъзнаха върху. . .  динената кора на непремерена „публична дипломация“, в полза роду.

В полза роду ли рекох, или на приятели и роднини? Май второто ще е по-вярно. Защото в смутни времена, както се казва, „гаранция – Франция“. Но понеже тя е по-далеч и заета с джихадисти, нашите мъдреци тук потърсиха друга „тактика на защита“. То е „изкуството“ да обърнеш довчерашния си враг, ако не в приятел, в Царя Император, че и Бащица Закрилник. Знаем ги ние тези работи, нали така? А усукването край силните на деня, отколе е „стожер“ на шаткавата българска политическа култура. Нейната „цака“ е да се присламчи към „каруцата с оркестъра“, нищо че в края на отсечката на историята обикновено пада в праха. Такава е казват социалната природа, ако не политически далтонизъм на родния политически елит. Хем „зван“, хем. . . непризнан.

Не можеха да знаят нашите академични мъдреци, че в същия ден, когато сипеха апологетики за спорния труд на проф. Давутоглу пред „мисловното съсловие на България“ /както не без гордост изтъкна посланикът на Турция в София Сюлейман Гьокче/, турски изтребител свали руския СУ 24. А тюрменски бунтовници в Сирия разстреляха катапултиралия руски летец. . . Времето изглежда наистина тече паралелно, несиметрично даже, но „цайтгайстът“, от Хегел до Волтер, си остава един. Което може би обяснява и защо тъй често убягва дори и на учени, уж просветени и далновидни хора. Иначе не може да се обясни как титуловани академични първенци, почитани, системно „бюджетирани“ от опосканата българска държавица, за сметка на хроми, сакати и недояждащи си даже – натруфени с тоги на „венециански търговци“ /кичообразни според мнозина/, се докараха до тук.

И както стана ясно, според „закона за колебливостта на средния български еснаф“ /Хаджийски, 1936/ смениха академичното шапо с пискюл. . .  с феса. За всеки случай, нали разбирате, понеже се не знае знае ли се. Точно тъй направили и копривщенските първенци преди сто години, като заключили в „спицерията“ – едно там мазе, нарочено за аптека Каблешков и другите наши „балъци“ от Априлското, през 1876 г. , въстание. И само находчивостта на един Горчо, стар там четник от Легиите в Белград, успяла да ги отърве. Като рекъл на първенците – бе вий акъл имате ли ? Две сотни казаци са тръгнали насам от Панагюрище и пр. . . Оттогава си имаме и песньовка: „Пустите клисурци – станали московци, а панагюрци – донски казаци. . . “. Тази помните ли я?!

Нито председателят на БАН акад. Воденичаров, още по-малко министърът на образованието Танев, комуто се падна публично „да каже на черното бяло“ /с което той никога не е имал особени проблеми/, не бяха чели фундаменталния труд на Давутоглу. Казаха си го прочее и двамата академици като признат грях, което не го направи половин. Нещата много ми заприличаха /огледално, но асиметрично, както днес е прието да се плещи / на заклеймяването на трудовете на Солженицин в Съюза на българските писатели по Татово време.

Тогава пак тъй, без да са чели и ред от „Един ден на Иван Денисович“, талантливи иждивенци на държавната ясла „единодушно“ заклеймиха руския дисидент. „Че кво от това? – ще ви кажат нашите академични многознайковци. – Ние каквото трябва направихме, пък. . . да става каквото ще. ” Прочее у нас още се помни крилатата фраза на един придворен поет от априлското поколение: „Никой не може да ми забрани да Ви обичам, другарю Живков“. Но и тя остана в аналите на интелектуалното блюдолизство, надминато от ръководството на БАН в тези дни.

"Ефектът Давутоглу“ – си каза думата. Самоориентализацията на една част от елита на прехода в България /респ. нагаждането му към формиращия се Евроориент/ напълно се размина с българския национален интерес. И се получи това, което логично следва. Резил, и ускорено от тремора на един пословичен „политически сервитюд“ /д-р Михайлов/, движение в погрешна посока. Което отдавна минава за „катастрофална матрица“ в българската политическа култура.

Не че в БАН са се свършили добросъвестните изследователи, преводачи, познавачи на процесите тук на Балканите, че и в по-широк геополитически план. Институтът по Балканистика, ювелирна гордост за Академията /вече слят, за да се редуцират разходи/, още съхранява уникални изследвания за османското господство на Балканите от 14 в. насам. Достойни учени като член. кор. Страшимир Димиров оставиха не само ценни трудове за историята на Балканите с обективна оценка за ролята на Турция като имперска сила. Но и създадоха забележителна школа от вещи изследователи на „проблематиката“ – ценени в Европа и цивилизования свят.

Ни един не от тях не се мерна в залата на представянето на бележития труд на Давутоглу. И то е ясно защо. Някои не са вече между живите, а другите изпиват „смесени чувства“. Ако не и срам. Задето с един „дипло ивент“, тропосан с бели конци на дилетантския пиар, учени от първи ранг в асистентство на бивши величия и една политическа клиентела с различно оперение – заметоха под килима истини, страдания, справедливи претенции на арменци, тракийци, гагаузи. Че и колко още народи от някогашния турски „миллет“.

Но понеже и философията бе „спрегната“ с труда на Давутоглу, писан през 2001 г. , преди да тръгне към политиката или ако предпочитате, своята Голгота – и такова измерение има в геополитиката – тук се налага да донесем бистра водица за непредубедения български наблюдател на това, което става в БАН. Че и отвъд неговите академични „чертози“. Още повече че покрай „елея“ с „Бартоломей Скандальозний“ /В. Дърева/ в голямата зала на БАН в очите на българска общественост бе хвърлен прах, примесен с лют пипер. Но истината си остава все още по-скъпа за българите, нали така?

Първата теза, която изведе посланик Сюлейман Гьокче, че съдържанието на „Стратегическа дълбочина“ нямало политическо измерение, е напълно подвеждаща. И беглият прочит на заглавията на повечето от главите в нея ще покаже на непредубедения читател, че паносманизмът се е развихрил волно на над 560 страници в различни ракурси. И все с едната идея – реставриране на имперската роля на Турция в един глобален свят.

Визията на Давутоглу за това как Турция през ХХІ в. ще си върне в нови форми имперското влияние, един свой „Лебенсраум“, безспорно е геополитика. Макар да почива на отживели възгледи за един свят, в който отдавна нямат думата имперските въжделения. Още по малко идеите за „халифатска държавност“, за каквато Давутоглу ратува. А Ататюрк, както прочее и нашите строители на нова България, сигурно се е обърнал вече няколко пъти там където заслужено почива.

„Нищо дълбоко няма в стратегическата дълбочина на Давутоглу – писа турският автор и виден публицист Юмит Кеванч в своята не по-малко нашумяла в Турция книга „Наръчник на панислямизма /“Pan-İslamcının Macera Kılavuzu”/. – Давутоглу не доказва аргументите си. Не е научен. Всичко, което се опитва да направи, е да се разпространява панислямизма. Няма лошо да си панислямист, но тази книга далеч не е дълбока, противно на името си: „Стратегическа дълбочина“. /в. „Заман“/

И каква е целта, която Давутоглу би искал да достигне в крайна сметка? – пита в. Заман“: „Давутоглу би искал да се създаде „цивилизация“. „Цивилизацията“ е ключова в концепцията му, но тази, която се основава на исляма. Въпреки това той не може да представи аргументи в полза на това как този идеал ще бъде реализиран. Той твърди, че ако турското ръководство съумее да убеди арабите, че османците не са империалисти, а напротив, те се опитват да спасят арабите от колониалната експанзия на Запада, след това и арабите ще приемат турското лидерство. Очевидно Давутоглу смята, че сегашното ръководство на Турция може да разпространи панислямизма в Близкия изток. “

И пак пита в. „Заман“: „Вие казвате, че неговият призив за действие е опасен. Как сте дошли до това заключение?” „Той е добре информиран, пише добре и говори впечатляващо. Повечето други лидери на Партията на справедливостта и развитието не изглежда да имат тези качества. Давутоглу може да бъде убедителен за тези AKР партийни хора, които не се съмняват в неговите идеи, но не всички. Ето защо той може лесно да им продава своите идеи. Неговите идеи са опасни, защото неговата идеална външна политика се основава на завоевание, което би могло да се окаже приключенски и опасно в този момент в света.

Не сме видели тези опасности все още; ние все още трябва да видим във времето, че правителството ще се опита да се дистанцира от „Ислямска държава” в Ирак и Левант [ИДИЛ] и ИДИЛ ще взриви градовете и хората тук, в Турция. . .  турските лидери мислят, че могат да контролират ИДИЛ, но това е опасно за страната. И има хора в Турция, турски хора, които очевидно имат един и същ манталитет с ИДИЛ. “

И кои са инспирациите на проф. Давутоглу в неговата „Глъбинна стратегия“ ? Той не предлага нова теория. А по-скоро „рециклира“ стари визии, концентрирайки ги върху идеологическото поле на политическо съперничество, в глобализиралия се и за Турция свят. Това са стратези като Карл Ернст Хаусхофер / Karl Ernst Haushofer/, Халфорд Джон Макиндър /Halford John Mackinder/, Алфред Тайър Махан /Alfred Thayer Mahan/, и Никълъс Спайкмън /Nicholas Spykman/. Всичките „гуровци“ на геополитическата стратегия.

Да вземем Хаусхофер, човека, който лансира концепцията за „жизненото пространство“ на Адолф Хитлер, която Давутоглу по най-либерален начин заимства и ползва в книгата си. Тя, както се знае, бе идеология, предлагаща агресивна експанзия на Германия и германския народ. Като личност, приела този геополитически подход, Давутоглу без съмнение е инспириран от тези умове. Не, не, сам той не е Хитлер, както справедливо отчитат негови критици. Но няма нищо против един режим с колективен фюрер. Какво пък – неведоми са пътищата Господни, както се казва.

Засега Давутоглу насочва с идеите си към авторитарен или тоталитарен режим на Ердоган. Дали и доколко той ще се окаже подходящ за това, или и тук „ентропията на риска“ ще си каже думата, е трудно да се предугади.

Не струват и само сбъдващите се „пророчества“, пробутвани в българската /комшийска преса/, респ. очаквания да се сблъскат или даже противопоставят двамата близки съратници върху полето на властта.

Легитимността днес, освен вътрешните си извори, има и външни фактори, и е добре, че е така. Не е лесно да се тръгне срещу лидерството и авторитета на дясноориентираните партии в Турция. А „лявото“ по някогашните „терени“ на бившите османски предели – обърнати в „султанати“ /Вебер/ от една продажна камарила, имаща наглостта да се нарича национален елит – е повече от безпомощно. И плачевно, с потенциала на наследена безотговорност, леност и апатия към всичко, което би могло да стане.

Прав бе един, който, без да се е накичил с академични титли и призвания – каза истината. „България днес е изтръпнал крак“. Трудно е да се каже какво трябва, за да се раздвижи тази част от общественото тяло. Преди всичко, мисля си, просветление от нов порядък. Защото всичко започва от главата, нали така твърдят и невролозите. Лесно е да се каже, нали? А кой ще ни светне?

Следователно остава само едно, което изрече навремето волю-неволю акад. Благовест Сендов /пак от „квотата“ на БАН прочее/, „дислоциран“ в Народното събрание: „Всички съгрешихме и вкупом излишни станахме“. Може и така да се каже. Днес на опашката за индулгенции кириакстефчовци са пак първи. Бутат с лакти, разгонват журналисти, гледат високомерно в своята „алафранга“, ако разбирате какво искам да кажа де. И е вярно това, което един дипломат изрече из тези дни: „Вече сме във фазата не на „интересът клати феса, а обратно – фесът клати интереса“.

Халал да ви е, братя българи. Честита турска баня с родни интелектуални теляци! Не струвало скъпо, както твърдят някои възползвали се вече от „рахатлъка“. Понеже плаща Европа /все още/. А в краен случай ще иде за сметка. . .  на Нероден Петко. Може и под друго име даже, нали така?

Те и нашите зевзеци, тук по софийските кафани – тези „малки парламенти“, каквито ги имат и в Тюркието, казват на Давутоглу – „Давид оглу“. Лично аз мисля, че е дълбоко несправедливо. И хич не е в тон с добрата публична дипломация. Но какво да ги правя. С нашите тук в „Ганкиното кафене“, на глава се не излиза. . .

Хибридни хора, хибридни термини, както се казва. Вие тези работи не ги разбирате, поради това ще гиразгледаме друг път. Като му дойде времето. У нас то не върви по часовник, а се обявява с барабан там, на мегдана. . . И с пълно гърло, с което реве разсилният по кметско разпореждане – „Ееййй. . .  селяниииии. Всички да си приберат говедата, чувате ли, еййййй, че глоби ще има. . . “.

Прочее президентът Реджеп Ердоган през декември 2013 г., по време на предизборна кампания, досущ като Пророка заяви в Кешан, близо до Одрин: „Тракия е Солун и Ксанти, Кърджали и Делиорманът /Лудогорието, б. а./, в България, Вардар и Скопие, Призрен в Косово, Сараево. Тракия е нашата жива история в Европа, тя, Тракия, е нашият представител в този географски регион“.

Някой да има въпроси? Няма, нали? Така и предполагах. Остана протурското наше просветено в Булгаристан демократично представителството да си каже думата в един хубав ден за българската демокрация. Или това, което остана от нея. Но не преди да осъмнем с някоя корабна армада край Босфора. Оттам до София, както се вика, е един хвърлей. . .

Ами ако събитието се „локализира“ в Бургас или Варна? И кво прайми тогава? А, кво прайми бе. . . Ами нищо. Нищо не правим . То си е наша „стратегия“ на оцеляване във време-пространството. Комуто е „писано де“. Пък сетне „квот доди. . . “. Нали тъй?

Затова апелирам:

• Министърът на просвещението Танев /преди да си иде в заслужен отдих, както е вече мълвата/, отсега да даде указания на българските учителки.
•  Да имат готовност немедлено да изкарат български скаутчета, където потрябва по всичките гранични там дестинации.
•  Да се извозят с безплатен превоз за сметка на Министерството на просвещението /може и Външно да добави от тлъстия си бюджет/, за да развяват байрачета с пембян или какъвто там си предпочитате цвят.
• И да пеят. Да пеят с пълно гърло да пеят и с признателност даже, че най-сетне, след толкоз години, у нас се възстановява историческата правда. И всичко си идва на мястото.
• Понеже, както се разбра, братя – няма да има Освобождение на България „трето издание“. А и в „третата модерност“ /Бек/ делото на удавника си остава пак дело на давещия се, нали разбирате?
• Цинично звучи, знам. Но такова е международното положение. Глобално. И всеки си носи риска като гърбица. . .  С надеждата някой да го потупа „за късмет“. . .

Малка справка:

• Преди 102 г. в Кешанско, през юли 1913 г., са осъществени най-големите зверства, насилия и прогонване на българското население в Тракия от редовната турска армия.
• За кратко време са избити 60 000 мирни жители – мъже, жени и деца. Прогонени са около 280 000 души, без право да ползват превоз.
• Унищожени са близо 300 български училища, десетки църкви.
• Към 1925 г., когато е подписан прословутият Ангорски договор от близо 500 000 българи, поданици на Османската империя, в Тракия и Мала Азия остават няколко десетки души в градовете. Заграбени са над 3,5 млн. дка частни български земи.

Българските правителства са приели турската позиция, че това е „частен въпрос“. Да се чуди човек защо има все още българско участие в двустранната комисия? А референдум по Тракийския въпрос, ще попитате, няма ли да има? Няма, няма, гледайте си гечинмека. Защото с кириакстефчовци начело държава не става. Най-много – вилает, протекторат там, или нещо подобно. То и „султанатът“, изкристализирал у нас за 26 г. демократичен преход си отива. Е, без резки движения. Но все пак. . .

Послепис:

„Logish“ – както би рекъл Гьоте, който „за малко не обядва тук“. Това прочетох на стената на най-стария ресторант в Хайделберг. И докато гледах как в здрача, или Abendland-a, там си отива слънцето между двете кули, символ на града край Некар, изведнъж ми заприличаха на. . . минарета. Чак по-късно се сетих защо. Че то с какъвто се събереш, такъв ставаш. Да прощавате, любезни, но аз малко по-бавно от други се сещам. . .

-----------------------

За автора:

Проф. Пламен К. Георгиев, доктор на социологическите науки, е завършил социология в Хумболтовия университет в Берлин. Автор е на трудовете „Българската политическа култура“ (Гьотинген, 2007 г.), „Корупционни покровителства в Югоизточна Европа (Springer VS, 2008 г. ), „Само-ориентализацията в Югоизточна Европа (Springer, VS 2012 г.) и др. Гост професор в университетите на Хайделберг, Фрайбург и Мюнхен.

Всички коментари, които съдържат жестоки, обидни, нецензурни или дискриминационни думи, ще бъдат изтривани.