Коалиции във Великобритания се правят във военно време. Оттогава датира и последната в политическата история на Острова, но този път самите граждани бяха тези, които я наложиха на политиците. Изборният пат бе тяхното отмъщение за месеците скандали, родени от злоупотребите на депутатите в предходния парламент и вгорчили тона на цялата предизборна кампания. Другата принуда на избирателите е в това политиците колективно да поемат отговорностите за справянето с кризата, вместо да разпределят ролите и да заиграят обикновената игра. 
Британска "военна коалиция" в мирно време
Заедно британците наложиха една „военна коалиция” в мирно време, притеснени от дълбочината на кризата и водени от смътното усещане, че тя е по-различна от досегашните и нейните залози стават все по-големи.

Завръщането на консерваторите във властта постави край на ерата „Тони Блеър”, но не ражда ново политическо летоброене. Неговият наследник Гордън Браун просто маркираше последните дни на политически проект, в който той винаги е имал вторична и, в крайна сметка, преходна роля. Победата на Дейвид Камерън по никакъв начин не прилича на мощните вълни на М. Тачър през 1979-а или Блеър през 1997-а. Той не е иноватор и най-мащабното му стратегическо решение – да премести партията към центъра, твърде много прилича на вече утъпкания път от новите лейбъристи. След тясно консервативните лидерства на хора като У. Хейг и М. Хауърд и няколко изборни провала, самите консерватори бяха готови за промяна, така както крайната левица бе изтощила лейбъристите, преди да дойде спасителят Блеър. Той върна пазарното в лявото, докато Камерън вкара „зеленото” в дясното и издигна различни представителите на етническите малцинства в партийната йерархия; двама стратези с копнеж и поглед към центъра след дълга политическа изолация. Но в дните след 6 май Камерън показа умение, търпение и дългосрочно мислене, което в необичайно заплетената за страната ситуация впечатли и му позволи да влезе в управлението доста по-силен, отколкото излезе от самите избори.

Новото британско правителство е и лидерска коалиция. Водачите на партиите участници се чувстват много по-комфортно в нея, отколкото членовете и различните крила. Така освен самата криза, с която ще се бори кабинета, той ще трябва постоянно да убеждава инакомислещите консерватори и либерали, че цялата сделка си е заслужавала. Коалиционната формула ще бъде и инструмент за лидерите, за да се откажат от политики, които не харесват особено. Д. Камерън например вече започна да я използва, за да се освободи от някои неудобни предизборни ангажименти, които и без това го обричаха на провал. С голяма радост той се освободи от нереалистичното и невъзможно желание да „отвоюва” от Брюксел правомощия в социалната, трудовата и наказателната политика и набързо ги остави извън програмата на правителството. Това обаче сега му осигури първата атака от евроскептиците в партията, които искат референдум по повод техническата промяна в Лисабонския договор относно броя на евродепутатите. Ник Клег пък ще има проблеми с доста по-ляво ориентираната от него членска база в партията поради многото радикалните орязвания на публичните разходи. В този смисъл успехът на новата коалиция ще зависи от две способности на Камерън и Клег: да бъдат добри управленци, но и изкусни партийни лидери.

Разбира се, основното предизвикателство пред британското правителство е кризата. Огромният дефицит на страната предвещава дълги години на орязване на разходи, което стартира още през първата седмица след формирането на кабинета. Тук коалицията вече работи на пълна скорост. Либералите склониха намаляването на разходите да започне веднага, докато торите се отказаха да вдигат прага за плащане на данък наследство, което пък беше важен техен ангажимент към най-верните избиратели. Особено интересни са обаче въпросите на политическата реформа, която това правителство се очаква да направи. Голямата интрига на преговорите бе искането на либералите за пропорционална система, която да им осигури много по-добро съотношение между получени гласове и депутати (на тези избори разликата между мажоритарната и евентуална пропорционална система при тях е почти 100 места). Консерваторите поеха ангажимент за референдум, но не за пропорционална система, а за така наречения „алтернативен вот” (подреждане по предпочитание на кандидати в едномандатен район, като гласовете на последните се преразпределят до достигане на 50% за някой участник). Тази система може да има и частично „пропорционален” ефект, но е доста далеч от желанията на либералите въпреки очакванията, че поне сегашната диспропорция между гласове и места ще се намали. Ако бъде въведен, подобен избирателен модел може да има друг, малко очакван ефект и да превърне британската система от двупартийна в двублокова (чрез договорки за намаляване на кандидатите около големите партии). В случай че това стане, наистина ще се е случила една доста неочаквана революция.

Още от категорията

Напиши коментар