- Автор: Георги Георгиев
- 10 Sep 2020
- 145
- 21
Фокусирани в битката за Украйна, Русия и Западът все повече са склонни в името на тактическите си цели да поемат тежки стратегически пасиви. Путин не само не успя да използва украинската криза като фактор, който да разколебае амбициите на евроатлантизма да разширява своето пространство, но помогна на Америка да препотвърди своето геополитическо лидерство по един категоричен начин. От друга страна, ако Западът предприе политиката на санкции спрямо Руската федерация, то е, защото той наистина почувства заплашена собствената си сигурност. Въпросът е, че изолирайки Русия, той не редуцира тази заплаха, а многократно я увеличава. Наслагването на тези два опасно непродуктивни подхода вече генерира напрежение, което е способно да се самозахранва. Бушуващите днес страсти лесно утре ще бъдат обективизирани в ново издание на Студената война, която лесно може да се превърне в гореща.
<p> </p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/45640_QDpFHaTiJoFjs8ikGySmlYi1T5fenv.jpg" /></p>
<p> </p>
<p>Както посочи Кисинджър, Путин е изключителен тактически играч. По отношение на Украйна той постигна два важни резултата: успя да я осакати и да я накаже. Анексията на Крим трябваше ясно да покаже на украинците, че евроатлантическата ориентация означава не сила, а слабост, докато сепаратизмът в Донбас бе сигнал към Запада, че навлизането в постсъветското пространство ще бъде драматичен и травматичен процес. Към руското общество също бе отправено посланието, че властта не само е способна да гарантира вътрешен стабилитет, но и да даде „открито сражение” на Европа и САЩ. </p>
<p>В известен смисъл функционирането на Путиновия авторитаризъм нямаше как безучастно да наблюдава как една по една бившите „братски” републики обръщат своя взор към Вашингтон и Брюксел. Украинската криза даде удобния повод, при който този процес може да бъде ако не възпрян, то поне в значителна степен компрометиран. Веднъж окървавен, евроатлантическият избор не ще може да се гради около обществен консенсус, а ще бъде резултат от политическо надмощие. Което го прави лабилен в дългосрочен план. Никаква политическа и икономическа трансформация в Украйна няма да бъдат в състояние да заличи спомена за изгорелите хора в одеския Дом на профсъюзите.</p>
<p>Днес Путин явно е готов да премине от фазата на пряко участие към косвени въздействия, като разчита, че този път вътрешната социално-икономическа обстановка ще подрива устоите на украинската държавност. Нещо, което ще му донесе две ползи: ще намали степента на противопоставяне поне с част от европейците и ще лиши властите в Киев от възможността да артикулират с фактора на външната заплаха. А това е основният щит на Порошенко и Яценюк.</p>
<p>Без него властта им ще се срине за седмици. Украинският президент вече е изгубил една трета от общественото си одобрение, а тепърва страната му ще се сблъска с икономическите последици от конфликта и предприемането на тежки реформи. Като добавим и проявите на корупция, насилие и котерийни борби, от които не ще се опази нито новото правителство, нито новоизбраната Върховна рада, надеждите на Путин може да се реализират неочаквано бързо. </p>
<p>Но руският президент не е в състояние да превърне „успехите” си в траен стратегически резултат. Той може да е добър пилот, но самата му кола не е готова да участва в глобално съревнование. А едва ли и някой по-добре от Путин разбира, че Русия не е способна да предложи дори някакво подобие на евроатлантическия проект. За две десетилетия Москва не успя да изгради политическа интеграция дори с Беларус. При положение че последната бе трайно изолирана от процесите на разширение на ЕС и НАТО. Планираният Митнически съюз също ще бъде временно убежище за няколко бивши републики, които веднага ще го напуснат, щом им се отвори шанс в западното направление. Нито един от „верните” съюзници така и не подкрепи категорично руската политика към Украйна, докато начинът, по който Съединените щати наложиха санкционните си „изисквания” в Берлин, Канбера, Токио, Париж, Рим, бе показателен.</p>
<p>Нещо повече, днес сякаш антируската риторика е по-свойствена на германския канцлер, отколкото на американския президент. В случая не става дума за проява на русофобство от страна на фрау Меркел, а за усещане на степента на заплаха, която носи в себе си руската външнополитическа активност. Ако правото на военно по-силния бъде наложено като практика на европейския континент, това напълно би лишило страната й от днешните й лидерски функции. В една нова реалност, където господства милитаризмът, Германия ще бъде определяна като „Горна Волта с развита икономика”. </p>
<p>Впрочем е спорно доколко Европа като цяло може да запази икономическия си просперитет в условията на раздухването на нова военна психоза. Европейците се подслониха под крилото на по-големия си задокеански партньор, защото ясно съзряха, че Русия разрушава базови техни ценности и те сами не могат да възпрат нейния поход. Дори и да не го признават, дори и само на подсъзнателно ниво, европейците все пак свързват американското лидерство със собствената си сигурност и благоденствие, докато опитът за издигане ролята на „Третия Рим” го асоциират най-малко като скок в неизвестността. Занапред трудно може да има какъвто и да било диалог между Европа и Русия, който да не отдава дан на мнението на Вашингтон и на спомена за Крим и Донбас. </p>
<p>Проблемът е, че рестриктивните политики спрямо Москва могат да съхраняват западното единство, но не могат да преодолеят съществуващото днес напрежение. Дори напротив. Факт е, че за самите САЩ и Европа днешната ситуация влияе неблагоприятно най-малко в три аспекта. Първият е, че подлага на изпитание тяхната вътрешнополитическа устойчивост. Особено това касае европейските общества, които не са склонни да споделят безрезервно тезата, че Русия е враг. Крайната десница и левица имат алтернативен прочит на случващото се в Украйна, който се радва на все по-голяма медийна популярност. В Съединените щати също ще бъде трудно да се мобилизира нацията в подкрепа на такъв мащабен проект като изолацията на Русия не поради съществуването на проруски тенденции, а поради все по-усилващата се девалвация на политическите институции в страната. В наскоро проведено изследване само 8% от запитаните американски респонденти са отговорили, че имат доверие в собствения им парламент. И е възможно една нова Студена война да ерозира още повече авторитета на западните институции, натоварвайки ги с политически инициативи, които остават неразбрани от собствените им избиратели.</p>
<p>Вторият аспект касае политиката им спрямо Украйна. Случилото се там е вследствие на крайно лекомисленото поведение на Запада, който не успя да формулира правилно своите стратегически интереси и оттам избра да прилага крайно неподходящ инструментариум за въздействия. Киев не само можеше, но и трябваше да бъде приобщен към евроатлантическото пространство по начин, който гарантираше стабилността на украинската държавност. И за постигането на тази цел не бе необходимо да се измисля някаква чудодейна рецепта, а просто трябваше да се следват досегашните интеграционни практики на ЕС и НАТО. Да се работи за сформиране на вътрешнополитически консенсус, който да изключва толерирането на насилие и ултимативно поведение вътре в страната. Останалото щеше да извърши обществената еволюция, все пак в Украйна се наблюдаваше един перманентен процес на увеличаване на дела на хората, които избираха ориентацията на запад, и намаляваше този на поклонниците на Изтока. Тази тенденция бе най-ценният актив на Европа и Америка и в името на нейното запазване те трябваше да калкулират по-хладнокръвно определени свои несполуки.</p>
<p>Но те решиха доброволно да влязат в ролята на заложници на вътрешнополитическото противопоставяне в Украйна, превърнаха се в покровители само на едната страна, без да се замислят, че по този начин консолидираха антизападните сили в страната и ги тласнаха под крилото на Кремъл. Едва когато украинската нация бе разделена до степен, че двете й части започнаха да се възприемат като врагове едни други, се създадоха онези условия, при които стана възможна анексията на Крим и сепаратизмът в Донецк и Луганск. И ролята на Путин е тази, че той отигра открилите му се възможности. </p>
<p>В този момент Америка и Европа изпуснаха инициативата и не личи, че желаят или могат да си я възвърнат. Те са принудени да реагират на действията на останалите актьори в кризата, без да са в състояние кой знае колко да направляват действията им. Позволиха на новите власти в Киев да започнат пълномащабна война в Донбас, която не просто бе катастрофална за тях от военна гледна точка, но и ще предполага наличието на трайна нестабилност, дори и при замразяване на бойните операции. Така или иначе, украинският бюджет ще носи тежко бреме под формата на бъдещите разходи за отбрана, политическият спор ще ескалира постоянно около темата за отнетите територии, а в добавка, създадените множество военни формирования трудно ще се интегрират към някакъв мирновременен начин на съществуване. </p>
<p>И ако към момента Путин е склонен да наблюдава пасивно пълзящия колапс в Украйна, адекватната реакция на Запада не е да се налагат нови санкции на Русия, а да бъде оказана масирана икономическа и политическа подкрепа на новата украинска власт. Има нещо дълбоко цинично в начина, по който най-развитите в икономическо отношение държави декларират „безрезервната” си подкрепа на Киев и в същото време гривната се срива в продължение на цяла година, а валутните резерви на Националната банка са практически изчерпани. Необходимо е отпускането на финансова подкрепа, която поне да спре икономическия срив. Яценюк съвсем ясно заяви, че единственият изход може да бъде свикването на специализирана донорска конференция, на която бъде акумулиран значителен фонд за подкрепа - от порядъка на 50-100 милиарда долара. Не по-маловажно е предприемането на енергична намеса и по отношение на формулирането на политическия дневен ред в Украйна. Акцентът трябва да се постави върху стартирането на механизми за възстановяване на вътрешната й консолидация и изолиране на радикалните сили. Западът може да отиде още по-нататък - да инициира програма за възстановяване на Донецк и Луганск независимо от техния статут. Неговото администриране може да бъде поверено на международни организации или специално създаден за целта международен орган. В края на краищата, след като конфронтацията с Русия се случи заради Украйна, Вашингтон и Брюксел трябва да съсредоточат повече усилия в самата Украйна. И да демонстрират повече креативност.</p>
<p>Третият аспект касае бъдещето на Русия. Америка и Европа трябва да си дадат сметка, че днешната им политика спрямо Москва ще бъде с дългосрочни последици. Взаимното противопоставяне, дори извън контекста на санкциите, ще предопределя сигурно за десетилетия световното развитие. И може би сега е моментът, в който трябва да се търси някакво позитивно взаимодействие, преди нещата да са приели неотвратим характер.</p>
<p>Очевидно западните сили са в плен на две илюзии. Първата, да я наречем <em>илюзия максимум,</em> предполага, че инспирирането на икономически проблеми в Русия ще доведе до политическо недоволство, което ще помете властта на Путин и на негово място ще дойдат хора, готови да проведат демократизация във вътрешен план и да зачеркнат постимперската политика във външен. <em>Илюзията минимум</em> предвижда налагането на международна изолация на Русия, при която независимо от вътрешното й развитие тя ще бъде зачеркната като глобален играч. </p>
<p>Да се възлагат надежди на подобни сценарии означава да се приема желаното за действително. Както примерите със Сърбия, Ирак и Иран показаха, санкциите не са в състояние да разклатят сериозно авторитарните режими. Напротив, обозначавайки се като открити врагове, западните страни позволиха на споменатите режими да укрепят властта си, артикулирайки образа на външния агресор. Местните общества не само по-лесно се примириха с възникналите икономически трудности, но и се оказаха готови да подкрепят авантюристичните действия на своите управляващи. В допълнение политическите групи, които изповядват по-крайни възгледи от официалните, започват да добиват по-голяма популярност.</p>
<p>В момента в Русия, Путин изглежда едва ли не гълъб в сравнение с някои медийни ястреби. Последните сякаш се надпреварват да доведат света до ядрена катастрофа. Едни предлагат залагането на гигантски термоядрени фугаси в близост до американските териториални води, като реакция на разширяването на НАТО, а други предлагат нанасянето на превантивен ядрен удар по същото това НАТО. Идеята им е, че взаимното унищожение е за предпочитане пред опасността Съединените щати да получат абсолютно стратегическо превъзходство с програмите си за Противоракетна отбрана и Незабавен глобален удар. Разбира се, тук става въпрос за откровени фанатици (и шарлатани), но самият факт, че подобни хора не биват затваряни в лудницата, а словата им се възприемат едва ли не за меродавни, е показателен.</p>
<p>Колкото повече се усилва конфронтацията между Русия и Запада, толкова повече слабата страна ще се изкушава да оперира с ядрения си аргумент. Който, трябва да се признае, поне в руските измерения осигурява абсолютен имунитет. Едва ли някой ще се осмели да противодейства на руска агресия, ако съзира опасност това да прерасне в ядрена война. </p>
<p>Основната опасност, пред която сме изправени, не е, че денят на Армагедон чука на вратата ни, а че се намираме по-близо до него в сравнение само с преди една година. И самият факт, че това не буди особено безпокойство във Вашингтон и Москва, показва деградацията на глобалното усещане за сигурност. Което, ако не бъде скоро възстановено, ще навлезем в ерата на анархията. </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
