Америка срещу Америка

Защото когато споменава „действията” на страната си, той размива вината за това състояние на нещата и прикрива естаблишмънта, към който и сам принадлежи и в чиито недра се формират тези споменати „действия”.

И на второ място, държавният глава прикрива саморазрушителната мощ на тези „действия”. Само преди месец американският министър на отбраната Аштън Картър определи Русия (и „Ислямска държава”) като екзистенциална заплаха за родината си. Е, закономерно е да се запитаме, ако следваме „класацията”на Обама, как трябва да се квалифицира една заплаха, която е по-вредна от екзистенциалната руска заплаха.

Изниква и въпросът, ако срещу Русия все пак има изградена стратегия за противодействие, не трябва ли в Белия дом да формулира някакъв план и за справяне с „американската заплаха”. В крайна сметка, какъв е смисълът да пиеш шепа хапчета срещу главоболие, а да не обръщаш внимание на туберкулозата си. А може би има и пряка връзка между „действията на самата Америка” и „екзистенциалните” предизвикателства, пред които тя се изправя в международен план.

Дали неспособността на Вашингтон да предложи стратегия за съхраняването на глобалното си лидерство не води до усещането за девалвация на неговата мощ. Не е ли именно Барак Обама точното олицетворение на това състояние на нещата, когато политиката на свръхсилата се превърна в заложник на вътрешнопартийните боричкания и на раздухваните медийни истерии.

За мнозина анализатори причината се крие в „човешкия материал” на американската политика. С нея днес се захващали основно „тройкаджиите” от градските колежи. „Отличниците” се насочвали към правото и бизнеса - области, многократно по-добре заплатени в сравнение с публичната сфера.

Но основната причина все пак е другаде: Америка плаща данък на собствения си успех. Победата в Студената война роди една митология, която се стреми да подчини съвременното й развитие. Външната политика не само не остана настрана от този процес, но се превърна и в основната му жертва. Подходите от началото на 90-те се превърнаха първо в рутина, а впоследствие и в засилваща се ретроградност на фона на един все по-променящ се свят. Разпространението на „хегемонистичния” синдром сред американския елит е основната пречка, която застопорява възможността американското лидерство да еволюира, да се приспособява към променящата се среда. Закономерно то започва да деградира.

От друга страна, самият ритъм на американската политика се движи с невероятно бързи обороти. Проблемът за актуалността е превърнат в критически важен за партийните и обществени институти. Което кара техните лидери да се фокусират почти изцяло върху медийния си образ. Те просто не могат да си позволят лукса да мислят в далечна перспектива. Критично важно им е как ще бъдат отразени във вечерните новини. Което пък ги излага на острото изкушение да търсят дивиденти в злободневието, пренебрегвайки дългосрочните интереси на страната.

Самата американска публика също носи определена вина. Склонна е да обръща силно внимание на външната политика само ако тя изразява определено морално послание. В този аспект борбата срещу всяка една диктатура a priori се възприема за нещо положително, изисква се тя да бъде подкрепена на мига, без да има замисляне относно нейните последици.

Рационалният подход за справяне с определени предизвикателства се подема едва когато те се превърнат в непосредствени заплахи. В продължение на едно десетилетие във Вашингтон наблюдаваха равнодушно как се изграждаше авторитаризмът на Путин, а днес реагират свръхистерично, след като се сблъскаха с него в Украйна и Сирия. Огромната амплитуда на това тяхно поведение може графично да изобрази провала на американската външна политика: тя е била пасивна, когато е можела да въздейства, и се активира едва когато пред нея няма полезен ход. С което се превръща в контрапродуктивна сама по себе си.

Тя вече почва да работи срещу образа на самата Америка в международен план. Все по-трудно ще се намират партньори, готови да участват в явно безперспективни инициативи. Нещо повече, поражда се вторичен ефект в споменатите съюзници, където дебатът за отношенията им спрямо Вашингтон се превръща в основен делител за вътрешната им политика. Самите американци си отглеждат антиамериканизма в чужбина.

В допълнение сигурно ще се развие изключително порочен кръг. Инкасирайки все по-големи загуби в международен план, американските политици, дипломати и генерали да почнат да се опитват да ги компенсират чрез задаването си на все по-нереалистични бъдещи цели, но разполагайки с все по-малък ресурс. Което ще бъде предвестник на нови провали. И по-важното ще бъде, че политиката на САЩ ще се превърне в подобие на ситуационен сериал. Където настроението на актьорите и публиката ще бъде определящо за съдържанието.

Ние и сега виждаме, че американският елит чувства негативите на днешната ситуация, но все така не успява да намери корените на проблема. И предпочита да се движи в старото си русло, където републиканците обвиняват Обама в нерешителност, а демократите им отвръщат, че днес се берат плодовете на посятото от Буш-младши.

А всъщност проблемът е друг - ожесточените междупартийни боричкания и хаотичното дипломатическо поведение тежко накърниха визията за американското световно лидерство. В опита да бъдат запазени неговите видими атрибути бе неусетно пожертван вътрешният му смисъл. А той може да бъде определен само с три думи - „продуциране” на стабилност. И въпреки че могат да бъдат изведени исторически примери за деструктивно поведение, то те ще бъдат прекалено нищожни в сравнение с трите гигантски американски проявления от близката ни история:

• Влизането в Първата световна война и съкрушаването на германските идеи за континентална хегемония;
• Ангажирането със сигурността на Европа след Втората световна война и насърчаването на икономическата и политическата интеграция между западноевропейските държави;
• Приобщаването на страните от Източна и Централна Европа към евроатлантическите структури след края на Студената война. Това бе изключително важно за тяхната демократизация и модернизация. Ако бяхме оставени сами на себе си, вероятно щяхме да повторим съдбата си от периода между двете световни войни. Тогава целият споменат регион извършва преход от демократични институции към диктатури, като единственото изключение е Чехословакия.

Дори бомбардирането на Югославия може да бъде включено в тази поредица, защото въпреки нарушаването на международното право бе пресечен един конфликт, който заплашваше да се превърне в перманентен, от рода на кюрдския в Турция. Или дори да се разрасне до нова балканска война.

Тези геополитически успехи (а и не само те), подплатени с огромна икономическа и военна мощ, превърнаха САЩ в незаобиколим фактор, който има възможността да прокарва и налага своите интереси във всяко кътче на планетата. Образът на тяхната мощ изглеждаше наистина невероятен и той сам по себе си принуди елитите в повечето страни сами да се стремят да се впишат някак си в глобалния ред, създаван във Вашингтон. За да се превърнат в „бенефициенти” на споменатата стабилност. И за да ползват останалите блага, които „редът” предлагаше. Срещу което те бяха готови да жертват част от своя суверенитет. Роди се своеобразен бартер: суверенитет срещу сигурност, като новото бе, че тази размяна се поддържаше не посредством военния капацитет на по-силната страна, а бе разглеждана като форма на взаимноизгодно сътрудничество.

Но от времето на Буш-младши САЩ спряха да изпълняват своята част от сделката. Инвазиите в Афганистан и Ирак не само не донесоха повече сигурност, но дестабилизираха опасно целият регион на Близкия изток. Тогава бе и вбит първият клин в т.нар. евроатлантическа общност. Нека си припомним с какво пренебрежение, прикриващо бушуващ гняв, говореше Доналд Ръмсфелд за „Старата” Европа.

Ако Буш-младши разгневи едни съюзници със своето хардлайнерство, то Обама отблъсна други с мекушавост. Отказът му да бомбардира Сирия и ядрената сделка с Иран дебалансираха отношенията на страната му с персийските монархии. Руската намеса в Украйна разтревожи Източна Европа. В Азия пък Япония, Южна Корея и Филипините наблюдават с тревога как китайският икономически потенциал се трансформира в амбиция за регионално лидерство.

За да се стигне до днешната главоблъсканица в Сирия. Където Западът реално трябва да избира между Асад и „Ислямска държава”. Така става, когато инвестираш 500 милиона долара, за да създадеш умерени формирования, способни да воюват срещу режима, чийто числен състав в момента е... 4-ма бойци. Не е шега, преброил ги е лично Маккейн в тренировъчния им лагер в Йордания.

Изглежда, че Америка се проваля и когато действа силово, и когато се опитва да избяга от решаването на определени проблеми чрез употребата на военна сила. Тогава би трябвало тя да няма повече полезен ход. Но всъщност има. Войната и изолацията не са единствените алтернативи, през които трябва да минава американското световно влияние. Те представляват двете крайни точки от един широк спектър, който предоставя огромни възможности на Вашингтон да въздейства навън.

Просто трябва да престане да се акцентира върху крайностите. И да почне да се мисли стратегически. Което предполага по-гъвкаво поведение и постигането на крайната цел да минава през реализацията на серия от междинни резултати. Например нищо не пречи на Америка да спре да се опитва да действа едновременно срещу Асад и „Ислямска държава” и да се концентрира първо върху разгрома на ислямистите, а след това да насочи целият си потенциал към подриване на устоите на режима в Дамаск.

Разбира се, съществува и тезата, че светът само би спечелил, ако Съединените щати се провалят в опита си да играят ролята на единствена суперсила. Ситуацията много прилича на тази от 20-те и 30-те години на миналия век, когато в Европа се пропагандира надлъж и шир какво зло е френската доминация на континента. Тя е представяна като еманация на злото, цинизма и двуличието. И в края на краищата е разрушена. За да може да се развихрят с пълна сила Съветският съюз на Сталин, Германия на Хитлер и Италия на Мусолини.

Много вероятно е нещо подобно да се случи и днес. Един нов световен ред така или иначе ще бъде съчетание не на нравствени и интелектуални усилия, а на стопански и военнополитически потенциали. Нещо от рода на пропагандирания от Русия „многополюсен свят”. Който е ключ към откриването на кутията на Пандора. Въпрос на време ще бъде отделните „полюси” да влязат в остра конкуренция относно сферите си на влияние или съхраняване на контрола върху тях, а оттам крачката до възникването на мащабен военен сблъсък е само една.

В допълнение, Съединените щати запазват две предимства по отношение на глобалното си лидерство, което техните конкуренти дори не показват признаци, че могат да придобият. Първото е потенциалът им да упражняват непряко влияние, т.нар. „мека сила”. Те успяват да постигнат един почти цялостен интегритет със своите партньори, който притежава военни, културни, финансови, търговски, информационни и не на последно място - огромен обем от междуличностни взаимодействия. „Светът на Америка” има комплексен характер, центриран около благополучието на индивида и обществото. Докато една Русия например упражнява своето влияние изключително през военната си сила. Тя гради контрола си над определени територии само там, където е разположила своите войскови части.

На второ място, американската външна политика има мощен коректив в лицето на общественото мнение. То, макар и не винаги навреме, но все пак сработва. До степен да коригира поведението на страната си на международната сцена, а и да изолира кръговете, които са я въвлекли в дадена авантюра. Показателно е как братът на Джордж Буш-младши се отказа да използва фамилията си в започналото съревнование за кандидат-президент от Републиканската партия и се промотира само с малкото си име - Джеб.

Тези две предимства са необходими, но не и достатъчни условия, за да успеят Съединените щати да преформулират мисията на глобалното си лидерство. Освен умение и желание, трябва да се действа и бързо. Ако американската мощ помръкне като усещане, няма да има голямо значение, че тя се е съхранила като съдържание. Ще колабира и то.