“В мен има самота. Аз съм самотница. Солидарна самотница, с вродено чувство за огромна колективна отговорност: другите заемат огромно място в живота ми. Но свикнах да живея сама: къде бих могла да настаня днес този евентуален любовник? Добре съм, чувствам се добре в тялото си, щастието ми идва отвътре”.

 

 

Изабел Аджани се завръща. Следващата година ще я гледаме в трилъра на Ромен Гаврас “Светът или нищо” (le Monde ou rien) с Венсан Касел. Една “нова” Аджани - тя мрази този израз. Върнала си е предишното тяло. Забавна, деликатна, разведрена. Казваше, че се е примирила, а ето я свободна най-сетне, с една свобода, която не се обсъжда. Интервю с актрисата публикува “Мадам Фигаро”.

 

 

- Какво мислите за аферата “Уайнстийн”? 

 

- Първо, трябва да изместим фокуса. Това се случва не само в киносредите. Но точно в този случай се получи карикатура: хубавата мацка, на която можеш да скочиш, дебелият продуцент с еректирал пенис. Към това се прибавя известно очарование на един вавилонски Холивуд. Кой не е срещал Харви Уайнстийн, без да изпита някакво неудобство? Освен това как да се чувстваш комфортно, когато изпитваш малка лична вина: да го обвиниш, че се е държал като мръсна мутра. Една актриса лесно се превръща в дете покровител, изправено пред девиантен родител. Защо? Защото често травмата не е далеч от дома и поражда злоупотреба с емоционална власт. 

Режисьорите познават Уайнстийн чрез известен процес на кастрационно господство. За разпространението на филм на американска територия - което направи с Патрис Шеро за “Кралица Марго”, например -, той налагаше съкращения, които често не подлежаха на обсъждане. Понякога, в художествено отношение, той нямаше вина, дори допринесе за напредъка на френското кино в Америка - не в това е въпросът, понякога това беше именно, за да превие гръбнака на френските режисьори. 

Но да се върнем към жените, имам няколко приятелки, които биха могли да ми бъдат дъщери, които трябвало да казват неща, прославящи неговото въображаемо родство с един Луис Б. Майер, Джак Уорнър или Хауърд Хюз: “Ако не направиш това, което искам, ще унищожа кариерата ти в САЩ”. От Холивуд до Париж, изглежда че професията е била поставена под васална зависимост от тази власт и този мълчалив ужас. С наближаването на Оскарите нарастваше увереността, че не може да се избяга от монопола на Уайнстийн: този красив свят беше под неговата власт и то не само сексуално. Освен това няма никакво морално осъждане от моя страна спрямо актрисите, които доброволно са му угаждали. Това не се съди. А и не е ли цялата сила на един хищник в това, че може да накара жертвата си да се съгласи въпреки волята си, обречена да бъде едновременно Жюстин и Жюлиет*, приемаща нещастието на добродетелта и благополучието на порока… Обратното, ако липсва съгласие, ако се окажеш в капана на хищнически план, това е не само непоносимо, но и категорично осъдимо.

 

- Имате ли спомени за опасен кастинг?

 

- Веднъж, преди много време, отидох в Рим, за да се срещна с един италиански режисьор, чието име забравих - кълна се, че е вярно, изтрих името му. Знаете ли, зачеркването и мълчанието вървят ръка за ръка! Там ми дадоха прозрачна нощница, за да я облека за пробите. Бях непълнолетна, почувствах се опозорена. Трябваше да се моля, за да ме върнат на летището. Може би заради това несъзнателно не се сближих с италианското кино. Ето началната травма и последствията, която може да окаже върху една кариера. Може би е идиотско, но е така.

 

- Била ли сте някога тормозена?

 

- Ох! (Дълго се колебае). Годините минават, не изпитвам злопаметност. Накрая си мислиш: “Горкият човек”. Но съм изпитала това в театъра от един актьор с истинско физическо насилие. Той дори счупи ръката на една актриса по-късно и беше изправен пред съда от друга. Да му се изплъзна стана толкова натрапчива мисъл за мен, че се разболях. Трябваше да спра пиесата. Всички ми се нахвърлиха, сякаш грешката беше моя. Това бележи… 

Никога не съм говорила ясно за това, защото се срамувах. Защо? Защото бях възпитана в срам от един баща, който ме караше да свеждам поглед, ако ме погледне мъж. Така че не развих никакъв рефлекс на самозащита пред един мъж, още повече ако ме нападне. Инстинктът ми за оцеляване е един и същ от детството: да не се показвам, да се скрия, да избягам. А имаше и друг симптом, диморфизма: да не се показвам такава, каквато съм, за да бъда в безопасност. Самозащитата може да мине през нещо като самосаботиране…

 

- Саботиране на тялото?

 

- Саботиране на външността, за да имаш спокойствие. За едно момиче често това започва с бащата, разбира се, а понякога, уви, с майката. Има и любовни отношения, в които може да се окажеш нападната във физическата си цялост. Вместо да се отървеш от това, както се отърваваш от нещо отровно, нападаш себе си. Що се отнася до мен, слухът също не помогна (през 1987 г. след деветмесечно медийно ожесточение съобщават, че е починала от СПИН - б.а.). Изобщо не помогна! Това ме дестабилизира изключително много. Вместо да изпадна в психическа депресия, сякаш получих физическо възпаление, повтарящо се през годините: нещо се повреди в онзи момент. Сякаш тялото и главата ми се бяха разделили. По-късно открих чрез фройдисткия анализ и моя личен път, че в някои моменти възприемането на този недостатък може да има спасително свойство, да помогне да се отърся от симптома. Тогава това стана чрез приемането на роли, които не изтъкваха външността ми, както в “Денят на полата” и “Карол Матийо”.

Случвало ми се е също пет пари да не давам, да отхвърлям диктата. Спомням си за последното ми идване на фастивала в Кан, в един от моментите, в които бях физически най-зле, както прекрасната индийка Айшвария Рай или неотдавна Риана в Елисейския дворец, и едната, и другата бяха унищожени, понеже не са били очакваните красиви жени! Да, безумна наивност е да вярваш, че онези, които те харесват “канон”, както се казва, няма да те накарат да платиш скъпо, ако не отговориш мигновено на фантазиите им или на застиналия образ, който имат за теб.

Когато си актриса, ефекта, който предизвикваш, не ти принадлежи. Да се съгласиш да се показваш, в крайна сметка означава да осъзнаеш, че не си свободен и да приемеш последствията от това, като недоброжелателството в социалните мрежи. Но всъщност всичко това показва, че съм жена, истинска жена, жена, солидарна с другите в този лабиринт от противоречия. Бяха ми нужни смелост, издръжливост и терапия в изобилие, за да се изправя сама пред този род изпитания, без да има никой до мен.

 

 

- Все така сама?

 

- Най-видимата линия на ръката ми е линията на самотата. Търсена самота, за да не се налага да търпя.

 

- Въпреки това знаем за дългите ви любовни истории…

 

- В мен има самота. Аз съм самотница. Солидарна самотница, с вродено чувство за огромна колективна отговорност: другите заемат огромно място в живота ми. Но свикнах да живея сама: къде бих могла да настаня днес този евентуален любовник? (Тя се смее). Добре съм, чувствам се добре в тялото си, щастието ми идва отвътре.

 

Изабел Аджани в "Убийствено лято" (1983 г.) 

 

- Бихте ли искали да живеете отново в двойка?

 

- Трябва да ми вдъхнат желание за това. Но аз не си задавам този въпрос. Не живея в отрицание, а в пътувания и работа. Живея другояче. Най-сетне съм свободна. Напълно свободна. Отхвърлям нещата, които биха могли да ме оскърбят или наранят, непохватност, нетактичност, ревност или осъждане. Без да толерирам прикритата агресия на пасивно-агресивните. Да потискам, за да прикривам онези, които не ми желаят доброто, вече няма място при мен.

 

- Върнахте си силуета, който имахте в “Убийствено лято”. Освен това поискахте лицето и фигурата ви да не бъдат ретуширани на снимките от тази фотосесия…

 

- Да, защото смятам, че нямам нужда, въпреки че нямам нищо против ретуша, абсолютно нищо, когато това може да те пооправи. Да кажа обратното е лицемерие. Освен това няма нужда да си манекенка или актриса, за да искаш да изглеждаш добре на снимка: има приложения Photoshop на всички мобилни телефони, нали? (Тя се смее).

Но да се върна към тялото, когато то стане прекалено тежко за костите, за главата, за сърцето, трябва да се освободиш от травмите, наранили живота ти, и да си върнеш равновесието, което се нарича “харесвам се”. Върнах си свободата на моята връзка с тялото ми. От година и половина се наблюдавам с моя поглед, а не с този на другите. На жените често се случва да изоставят външността си заради умора, изтощение и може би от гордост, че се изправят срещу сексисткия диктат, който ги каталогизира в един унижаващ образ. Друг диктат, след този на външността, е диктатът на времето. След 50 г. една актриса вече нямало да работи. Нито Джулиан Мур, нито някоя друга от нас може да се съгласи с това. Може би няма да реформираме вкуса на тийнейджърската публика, но е време да й върнем вкуса към човешкото и към истинските истории преди появата на изкуствения интелект, който ни предричат след 20 г., подобно на апокалипсис. Промените в живота на една жена не трябва да са синоними на загуба на съблазън, на снишаване, на поражение на тялото. 

 

- Каква е отношението ви към отминаващото време?

 

- Всичко зависи от начина, по който го възприемате, за да го понесете и да понасяте онези, които ви досаждат с това. (Тя се смее). Времето, което отминава? Погледнете Инес дьо ла Фресанж, Софи Марсо и други. И Моника Белучи, която, по много фин начин започна да казва от доста време, че красотата е ефимерна - но тези жени ще запазят завинаги своя блясък. Това е начин да заявиш: “Знам го, благодаря, но не ме застрелвайте”. 

Мерилин Монро умря на 36 г. и си е мислела, че е супер стара. Франсоаз Дорлеак се е чувствала “застаряла” на 25 години. Днес ние, жените, спечелихме най-малко 20 години. Идеята очевидно не е да се превърнем в стари малки момичета, а да запазим желанието си за живот, любопиството, младежкия си характер, тази вътрешна радост, най-вече за да имаме повече шансове да не се разболеем. 

Разбира се, аз съм крайно учудена колко време е минало, разбира се, че знам, че времето, което ще мине, е още по-кратко от времето, което вече е изминало. Няма и ден, в който да не си казвам, че ще умра, знам го, нямам нужда да ми го напомнят, приемам го, благодаря… (Тя се смее).

 

Изабел Аджани 

 

 

* Жюстин и Жюлиет, двете сестри, героини на Маркиз Дьо Сад, едната прегърнала порока, а другата добродетелта (бел.пр.)

 

Превод от френски: Галя Дачкова

 

 

 

Още от категорията

Аве, Парий!

Аве, Парий!

Кевин Спейси, актьор и мъченик на сексуалния маккартизъм. Неговото тво...

1 коментар/a

Мери на 09.11.2017 в 13:41
"Кралица Марго" с Аджани беше отвратителен филм, самата тя е слаба артистка. Не ми се коментира интервюто и нападките против дебелите и грозни женкари. Артистките си мислят, че само те са патили от навлеци от мъжки пол. Няма такова нещо. Пак ще кажа, изборът е на жените! Много мацки с достойнство са минавали като валяк през купища нерези, да не се хваля, и са си вършили работат както трябва.

Напиши коментар