Най-новият филм на известния руски режисьор Андрей Звягинцев - „Нелюбов“ спечели наградата на журито на фестивала в Кан тази година. Създателят на „Левиатан“, „Елена“, „Изгнание“ говори за тежката духовна атмосфера, в която пребиавават героите в „Нелюбов“, за творческите импровизации на снимачната площадка и за цензурата като вътрешен демон на руското общество. Публикуваме със съкращения интервюто на Антон Долин с режисьора за сайта "Медуза".

 

Андрей Звягинцев

 

— Поздравления за наградата на журито в Кан. Радваш ли се или си разочарован, че не получи най-голямата награда? Известно е, че всички руски режисьори са максималисти?

 

— Благодаря. Нещо такова се случи и с мен: изглежда съм истински руски режисьор.

 

— Да поговорим за филма. Кое беше първо – запомнящото се заглавие „Нелюбов“ или сюжетът и идеята? Как въобще се роди това заглавие?

 

— В началото беше самата история. Първо Олег Негин написа три странички текст, в които се описваше сюжета на филма. На основата на тези още безименни страници Александър Роднянский доразви проекта. Намерихме си офис и седнахме да работим.  Още нямахме сценарий, но с оператора и художника вече щрихирахме образите на бъдещите герои във филма. Социалният статус на нашите герои ни бе понятен и затова художникът Андрей Понкратов започна да скицира декора. Започнахме трескаво да търсим характерите. А през това време Олег пишеше сценария. Когато ми го даде, той вече се казваше „Нелюбов“.  

 

Признавам, че в началото това заглавие ме смути. Реших да го оставя като работно и после да измисля друго: в главата ми, например, се въртеше нещо като „Бойно поле“. Както винаги се надявах, че със завършването на филма ще си дойде и заглавието. Така беше с „Изгнание“, например, или със „Завръщане“: видях готовия филм, спомних си за краткото есе на Борхес „Четирите цикъла“ и веднага почувствах, че това не е никакъв „Баща“, както пишеше на клапата, а именно „Завръщане“. Но този път не се случи нищо подобно. Толкова свикнах с работното заглавие, че не успях да измисля друго. По-точно – осъзнах дълбочината на предложеното от Олег. А когато наскоро се натъкнах на един текст за двете противоположни теологически течения в познанието за божественото, в който се обясняваха различията между апофатическото и катафатическото богословие, съмненията ми се разсеяха.

 

Ще кажете, какво общо имат тук богословските науки? Почти нищо. Но ако знаете, че апофатиката се гради върху отрицанието, върху отхвърлянето на тези понятия и качества, които не са от Бога, могат да се открият някои паралели. Нелюбовта – като термин, обозначаващ тежко духовно състояние, независимо дали на обществото или индивида – описва по съвършено ясен и достоверен начин онова състояние на духовната среда и окръжаващата атмосфера, в която пребивават нашите персонажи. Затова толкова се привързах, дори обикнах това име, защото то предава съвършено ясно и с хирургическа точност основния проблем във филма: нелюбовта. Без никакви уговорки.

 

Сега обсъждаме под какво заглавие да излезе филмът във Франция. Дистрибуторите си скубят косите, понеже не могат да намерят точен превод. Английското „Loveless“, което се превежда като „Без любов“, също не е съвсем точно.

 

 

На фестивала в Кан тази година филмът "Нелюбов" на Андрей Звягинцев спечели наградата на журито.

 

— Говорим за преводимостта и непреводимостта на заглавията. Но преводими ли са самите ти филми? „Завръщане“ и „Изгнание“ бяха критикувани в Русия, че са твърде универсални. После започна да снимаш филми, в които се говори съвсем конкретно за Русия, и веднага се появиха проблеми с превода. Така беше с „Елена“: темата за армията и наборната служба беше непонятна за повечето западни зрители. Те недоумяваха как е възможно човек да извърши убийство, за да спаси внука си от армията? Що за армия е тази, от която трябва да те спасяват?  Не става да го обясниш и в субтитрите. Или да вземем „Левиатан“: защо, например, героят не се обръща към съда, когато му отнемат имуществото и защо съдът изглежда толкова страшен... За страничния зрител това невинаги е разбираемо.

 

— Само че го разбират. Знаеш ли, аз въобще не мисля за това, докато снимам. И това е единственият верен път. Тайландският режисьор Апичатпонг Вирасетакул си прави своите странни и загадъчни филми и не мисля, че размишлява особено върху това дали няма да са неразбираеми за някого.  

 

— Даже сигурно си казва: о, това е неразбираемо. И доволно потрива ръце.

 

— Аз, например, потривам ръце по други поводи: когато актьорът успее да нацели верния тон, когато вярвам в случващото се на екрана. А това е универсалният език на истината на човешкото същество; всички хора на света са устроени еднакво. Разликата е само в незначителните детайли. Често ме питат: „Ти „Левиатан“ заради универсалното ли го снима?“. А аз им отговарям: „Защо? Всичко това са си наши реалии! Просто са абсолютно разбираеми по целия свят – човекът навсякъде е жертва на несправедливостта на властимащите. Така е по целия свят, така е, изглежда, във всички времена и така ще бъде. Аз не снимам за „тях“. Снимам за нас, простосмъртните. Трябва да се говори за това, което се случва край теб. Господ да им е на помощ, на нас не ни е до тях. Нека сами си решават проблемите.

 

Не мисля за това ще ме разберат ли „там горе“. Дали ще бъде точно преведено едно или друго име? Какво ме интересуват тези подробности? Би било странно и крайно несправедливо спрямо руския зрител да търсиш такова заглавие за филма, което може лесно да бъде преведено на други езици. Филмът е роден в Русия, той е изцяло руски,  защо ми е да мисля дали е конвертируем?  

 

 Кадър от филма "Нелюбов".

 

— Сценаристът Олег Негин е написал сценария и ти го е донесъл. И първият ти филм, „Завръщане“, е заснет по чужд сценарий, макар и силно променен. В основата на  „Изгнание“ стои забележителната повест на Уилям Сароян, а в случая с „Левиатан“ – историята на Химайер...Как успяваш да направиш тези сюжети „свои“?  

 

— Просто се влюбвам в историята – и край. Не мога да отговоря друго. Със „Завръщане“ имахме дълга „любовна история“. Но когато почувствах за какво иде реч, вече не можех да се отлепя от нея. Беше като магнит и нямаше сила, която да ме отклони от желанието за реализация. Същото беше и с „Елена“: изведнъж намерих ключа към нея. Просто се влюбваш и ти се струва, че тази история непременно трябва да бъде заснета. Че не може да не бъде заснета. Това е да се влюбиш в материала. После той започва да обраства с допълнителни нюанси, споделяш с автора какво би искал да промениш...

 

Случва се текстът да се роди на снимачната площадка. Чувам едни момичета в ресторанта да си говорят: „Хайде за любовта!“ – „Каква ти любов, хайде по-добре селфи!“. Е как да не го използваш? С Олег работим в пълно съгласие, дори не обсъждам с него някои детайли, които се раждат спонтанно или в хода на режисьорската ми работа върху сценария. Той също ми се доверява напълно. Олег е благодатен съратник.

 

— На теб всичките ти съратници май са благодатни.

 

— Мисля, че да. Иначе щях ли да работя с тях десет, а с някои и седемнайсет години?

 

— А с актьорите? Разпознаваме само Алексей Рогозин, всички останали са нови лица. Не е като в „Левиатан“.

 

— Винаги сам смятал този подход за правилен – да откриваш непознати лица. Чудя се защо сме толкова инертни, защо снимаме само звезди, защо ги тиражираме от филм във филм. Защо никой не си прави труда да заложи на нова кобила? Да вземем например Сергей Бадичкин, който играе съказарменик на нашия главен герой; надявам се, че творческата му кариера сега ще се промени. Той не се снима в киното, а в същото време има невероятна комична дарба, за която дори не си дава сметка. Впрочем той ми е съкурсник, заедно сме завършили актьорско майсторство в ГИТИС.

 

В началото огромният му триминутен диалог, написан от Олег, ми се стори излишен. Освен това повтаряше разказа на героите в следващата сцена, затова без никакво съжаление го изрязах от сценария. Оставих само кратък фрагмент как двамата съслуживци седят на масата, дълго ядат, след което Борис пита: „Как мислиш, ще има ли край на света?“. А онзи му отговаря: „Непременно!“. Цялата му роля се свеждаше до тази кратка сцена. Но когато актьорите идваха на пробите за ролята на персонажа, им давах, за да ги изпитам, дългия диалог. Веднъж дойде Бадичкин и изигра сцената така, че ми дожаля да се лиша от нея. Само благодарение на това, което показа на пробите, сцената се върна във филма.

 

 

— Филмите ти имат едно потресаващо свойство – паузи, дълги мълчания, дупки, които нарочно оставяш. Някои ги оценяват като твой недостатък, но според мен са по-скоро достойнство. В „Нелюбов“ има една сцена, в която героите обсъждат шефа си, по прякор Брадата – и имаш чувството, че онзи всеки момент ще се появи, ще уволни или обеси персонажа, че е същий дявол или Господ Бог. А него въобще го няма. Или моментът, когато виждаме обявата за изчезналото дете и един човек, който се отдалечава в тъмното. Имаш чувството, че камерата ей сега ще тръгне след него и ще стане ясно, че той, примерно, държи изчезналото момченце завързано за радиатора....Но не, той просто се отделачева и това е всичо. По сценарий ли е така или не?

 

— Не, конкретно този персонаж се роди на снимачната площадка. Артист за масови сцени. Как да го опишеш в сценария. Пък и няма нужда. Ние с Олег отдавна сме си изработили такъв език: в литературния сценарий фиксираме само общите положения и диалози. Правим го от икономия на творческо време. Олег прекрасно знае, нямам нужда от подробен сценарий, описващ всичко до най-малките детайли, особено когато от текста се подразбира с какво изражение на лицето един персонаж поглежда друг. Освен това някои неща се раждат вече в режисьорския сценарий на работната маса или на снимачната площадка.

 

А защо оставям паузи, мисля, че е понятно. Те са нужни като част от живота, като модел на света. Виждаме как двама души, единият от които изглежда като началник, а другият – негов охранител, сядат в мерцедеса и потеглят. Точка. А ние оставаме сами и си съчиняваме какви ли не истории за тях: кои са, откъде са, какво правят, къде отиват...Такива са законите на реалността, законите на живота. Много неща ни се изплъзват. Причинно-следствените връзки невинаги ни дават възможност да ги разплетем докрай. Знаем само началото, но не виждаме края. Голяма част от живота протича така. Паузите, мълчанията са необходими за размисъл и собствени интерпретации, те са храна за нашите мисли или догадки, въпреки че оставят впечатлението за нещо недовършено.

 

— Независимо дали ти харесва или не, но вече се ползваш с репутацията на политически опозиционер и режисьор с „неудобна“ лична позиция. Това се чувства и в „Нелюбов“. Защо го правиш, та филмът съвсем не изглежда политически?

 

— Събитията във филма се развиват през 2012 г. – това не се казва в пряк текст, но личи по някои детайли. Октомври, 2012. А през декември 2012 г. излезе „законът за подлеците“ като реакция срещу „списъка на Магнитски“, а още преди това започна протестното движение в страната, Болотная...Започналото тогава завърши с гръм и трясък за едната страна през 2014-2015 г. Краят на филма се развива тъкмо през февруари 2015 г. Зимата. И политическа, в това число. Собствено това са трите години от живота на страната, когато рухнаха всички илюзии и когато всички ние съвършено очевидно се озовахме в друга държава.  

 

Нашият филм разказва история от частен характер, лишена от политически контекст. Убеден съм, че тя ще намери отклик у всеки, но се случва вътре в семейството, вътре в човека, на частния фронт. Само че този личен фронт няма как да не зависи от загубите, които понесохме в духовния климат на страната: колосалното отчуждение, надпреварата в агресията, чудовищната история с Украйна, милитаризацията на съзнанията...В печалната 2012 г. започна затягането на гайките. Започна промяна в парадигмата, жестока и много сериозна. Свободният човек пред очите ни се превърна в изгубен човек. Тогава цензурата стана наш вътрешен демон: сега вече сами си държим езика зад зъбите. Сериозно се променихме. Нещо изгубихме, нещо много важно.

 

 

 

Много обикновени хора възприеха „Левиатан“ като антируски филм, насочен срещу страната. Само че какво е страната без хората? Не ми се говори за тези, които „не са гледали филма, но го осъждат“. Всичко това ми беше много странно. Беше ми обидно до недоумение, че филмът не беше приет тъкмо от тези, за които бе заснет, към които бе адресиран, които защитаваше: малките хора, с които властта се отнася, както благоволи.  

 

Аз говоря от тяхно име, защото съм същият, абсолютно същият малък човек. И неслучайно говоря за безправието и несправедливостта на държавните институции, презиращи техните нужди, пренебрегващи техния глас. Това е филм за народа, обърнат изцяло към малкия човек. И единственото, което ми идва наум, когато се опитвам да си обясня причината за тази странна реакция на народа, е платоновският мит за пещерата*, за участта на окованите в пещерата, които разговарят помежду си не за реалните предмети, а за техните сенки. Това е единственото, малко или повече, рационално обяснение. В противен случай ще трябва да си спомним оня виц, в който един от състрадание извлякъл от локвата легналия в нея човек, а онзи му викнал: „Защо ме безпокоиш? Аз тук живея“.

 

 

*Митът за пещерата е алегория, използвана от гръцкия философ Платон в неговото съчинение „Държавата“. Написан е като въображаем диалог между учителя на Платон Сократ и брата на Платон Главкон в началото на Книга VII.

В диалога Сократ описва група хора, които живеели оковани за стената в пещера през целия си живот, обърнати с лице към стената. Хората наблюдават сенките на стената от неща, минаващи пред огъня зад тях и започват да приписват форми на тези сенки. Според Сократ сенките са най-близкото нещо до реалността, което затворниците могат да видят. След което той добавя, че философът е като затворник, но който е освободен от пещерата и разбира, че сенките на стената не представляват изобщо реалността, тъй като е способен да възприеме истинската форма на реалността вместо обикновените сенки, виждани от затворниците.

 

Източник: https://meduza.io/feature/2017/05/29/chelovek-svobodnyy-na-nashih-glazah-prevratilsya-v-cheloveka-poteryannogo

 

 

 

 

 

Още от категорията

13 коментар/a

една тетка на 08.06.2017 в 16:48
Талантливи, обаче ужасно мрачни , дори и извратени филми. Започвайки от "Возвращение", където момчета убиват баща си, го зароват и си тръгват като няма нищо, не се мъчат като Расколников на Достоевски. Свободни от съвест. За "Левиатан" да не говорим.
observer на 08.06.2017 в 17:27
Знаете ли от къде е песента "Я другой такой страны не знаю, где так вольно дышит человек"? От филма Цирк заснет през знаковата 1937-а. А знаете ли какво се е случило тогава? А причината Ленин да напише "От всички изкуства за нас най-важно е киното"?
На Тарковски клапата на 08.06.2017 в 21:48
Рядък досадник е Звягинцев. Тъкмо и само за фестивали.
Рускиня на 08.06.2017 в 22:19
"филмът не беше приет тъкмо от тези, за които бе заснет, към които бе адресиран, които защитаваше: малките хора, с които властта се отнася, както благоволи". Все пак "малките хора" на Гогол, Достоевски, Чехов се различават от звягинцевски. Защото тези руски класици - християни, съзидатели, а Звягинцев - либерал-разрушител. За каква защита говори?!
Ха ха на 08.06.2017 в 22:51
Да бе, огледалото ти виновно за образа отсреща.
RE:една тетка на 09.06.2017 в 00:43
"Возвращение" е великолепен филм, може би най-добрият на Звягинцев. Изобщо не е вярно, че момчетата убиват бащата, що за глупости! Едното от момчетата неволно става причина за инцидента, в който загива бащата. А момчетата - дори това, което се съпротивяваше на усилията на внезапно появилия се баща да ги възпита като сурови мъже, изведнъж възмъжаха и се справиха с трудната ситуация. "Левиафан" е прекалено плакатен, политически ангажиран филм, няма и следа от неизразимата мистика, съчетана с чувство за автентичност ,на първите филми. А либералите хабер си нямат от "народа"...Звягинцев е голям режисьор и посредствен "общественик"...Арт-дарбата не винаги предполага особен ум и мъдрост...
Swann на 09.06.2017 в 10:32
Звягинцев е истинският наследник на Тарковски, ама те и двамата нещо недолюбват политическата върхушка на Русия. Въпрос на време е Звягинцев да емигрира, като Тарковски, а не да се отдаде на слугинаж като прехваления и крайно надценяван "творец" Михалков
Леля Оная на 09.06.2017 в 14:39
Абе този режисьор си снима мрачните филми за Русия, получава си наградите, според мен заради това, че пак е модерно да се плюе по руснаците, с други думи, радва се на своето си човешко щастийце, никой не го спира, с какво се занимава режимът на Путин? Ох обърках се, той Звягинцев не е от малките хора а велик творец и страда. Аз, макар и вече леля, не смятам да страдам, гледайки филмите му. Помня, че преди новата ера и Холивуд правиха критични филми. Сега са далеч по-приятнички.
observer на 09.06.2017 в 23:02
Ама да знаеш само, колко си права, лельо! Не става хем да обслужваш силните на деня, хем да правиш голямо кино. А е и по-трудно отколкото да пишеш честно и без компромиси, киното се прави с много пари. Андрей Рубльов е спрян и го свалят от рафта едва след заплахата на французите да не допуснат повече съветски филм в Кан; последните два филма Тарковски снима като емигрант. Ами и неговите филми са мрачни и дори по-трудни за гледане от на Звягинцев. Такива филми обират наградите, а публиката гледа лигави сериали по Първи канал и тупаници по НТВ. И вярно е, някога и в Холивуд правеха истински големи филми, когато бяха социалните и антивоенни протести, младежките бунтове, сега е времето на Марвел и 3D спасителите на галактиките. Истинско остана само независимото кино и него също никой не го гледа.
факт на 10.06.2017 в 08:13
Однако вот что несколько тревожит: уж слишком сильно и чётко выработал Звягинцев свой стиль. Он узнаваем, ему можно подражать. Такой чистый, минималистский кадр без лишнего «копошения жизни», птица не пролетит и кошка не пробежит. Строго отобранные детали. Неумолимое и плавное движение к полному трагизму… А может, для дальнейшего развития стоило бы отказаться от такого строгого стиля? Кроме того, что именно Звягинцев не любит, зритель уже понял. Было бы интересно увидеть – а что же он любит? Хотя ответ я знаю – кино он любит, кино, кино… таковы почти все режиссёры. Редко когда в эту область врываются «агенты жизни» и производят там свои маленькие революции, чтобы опять уступить место «киноманьякам»…
Не е за тьотки на 11.06.2017 в 22:48
Нещата в съвременното кино са "като на кино", докато във филма на Звягинцев "Левиатан", са като в действителност. Убийството пред кино и телевизионната камера са съвсем различни.
сайтът медуза май недолюбваше Путлер... на 15.06.2017 в 22:42
Освен това, ало... преводача! Направил си си труда да извадиш малко информация за пещерата на Платон, ама с апофатиката не ти се е получило... Може би защото не знаеш, колко не знаеш... Звягинцев беше обявен за национален предател от популярните пропагандни медии. Актьорът, който играеше владиката в "Левиатан" беше уволнен от провинциалния театър, в който работеше. Красота!
руски сайт на 05.07.2017 в 10:22
Российский режиссер Звягинцев вновь стал большим заграничным лауреатом: он удостоен премии жюри Каннского фестиваля за картину "Нелюбовь" (о кошмарной жизни разрушающейся московской семьи, причем муж занят, как пишут рецензенты, в "православном бизнесе"). Не вдаваясь в художественное качество этого произведения, предлагаю обратить внимание на его название: оно несущностное, не бытийственное (сродни названию книги Кучмы "Украина – не Россия"), поскольку оно определяет себя лишь отрицанием онтологической сущности – любви как духовной основы и взаимосвязи созданного Богом человечества. ЗВЯГИНЦЕВА, КАК МУХУ, ТЯНЕТ НА ПОМОЙКУ РУССКОЙ ЖИЗНИ, ЧТОБЫ ХУДОЖЕСТВЕННО-СГУЩЕННО ВЫДАВАТЬ ЕЕ ЗА СУЩНОСТЬ НЫНЕШНЕГО СОСТОЯНИЯ РУССКОГО НАРОДА, – ВОТ ЧЕМ КОРМИТСЯ ЕГО ТВОРЧЕСТВО. http://rusidea.org/?a=130217

Напиши коментар