За свободата на словото, защитата на личните данни и още нещо…

Илия Христозов е съветник на президента Румен Радев по икономика и инвестиции

Приемането на Закона за изменение и допълнение на Закона за защита на личните данни (ЗИД на ЗЗЛД) и отхвърлянето на наложеното вето от президента на някои негови разпоредби показа още един път, че не случайно сме на сто и някое място в света по свобода на словото. Единствената причина, която ни спасява да не сме на двеста и някое място, може би е фактът, че в света няма триста държави.

По време на обсъждането на законопроекта цареше странно мълчание по темата. Нямаше публични коментари от големите медии или СЕМ. Малкото коментари по темата бяха по-скоро в посока колко е важна защитата на личните данни и колко хубав ще е този закон за обикновения гражданин. Явно в България отношението към свободата на словото е като към умрелите – или добро или нищо.

Едва между първо и второ четене на законопроекта се появиха някои критични становища по въпроса, но сериозен дебат не се постигна нито в обществото, нито в пленарната зала.

Такова беше становището на Сдружение „Асоциация на професионалните фотографи в България“, което беше депозирано в Народното събрание и в което има обоснован анализ и критика на текстовете в проектозакона и се предлагаха конкретни нови текстове, които да позволят необходимата свобода на журналистите в тяхната дейност. Представям линк към това становище на сайта на НС: https://www.parliament.bg/…/20181001035619PG-806-01-163.01.…

За съжаление подобни предложения не намериха отражение в приетия закон.

При обсъждането на наложеното вето на президента основната дума, която се повтаряше в пленарната зала беше „баланс“, но в изказванията сякаш се лансираше повече идеята, че защитата на личните данни и свободата на изразяване са с равностойно значение за обществото и че така приетият закон защитава в пълна степен свободата на словото.

На всички е известно, че балансът между две неща, т.е. равновесната точка между тях, зависи от тяхното тегло, а в случая, от значението им за обществото. Под „баланс“ и „равновесие“ не трябва да се разбира елементарно равенство, а да се преценява кое право е по-важно и с по-голяма тежест за обществото, съгласно принципа на пропорционалност.

Показателен е фактът, че още Първата поправка на американската конституция е относно свобода на словото и на печата и някои свързани с тях права. И забележете нещо много важно - смисълът на тази Първа поправка е, че „Конгресът няма да прави закон за ограничаване свободата на словото или на пресата“. Така ли е в нашата парламентарна република? Така ли ще ги стигнем американците?

Моето мнение е, че свободата на изразяване и информация е с по-голямо значение за едно свободно демократично общество от защитата на личните данни на отделния член на това общество.

Това мое мнение намира силна опора и в самия „Регламент (ЕС) 2016/679 на Европейския парламент и на Съвета от 27 април 2016 г.“ (Регламента), с който на практика се оправдават всички изменения в ЗЗЛД.
В самия Регламент е предвидена значителна възможност за дерогация на цели глави от него, когато става въпрос за свободата на изразяване и информация:

Чл. 85.2 „За обработването, извършвано за журналистически цели и за целите на академичното, художественото или литературното изразяване, държавите членки предвиждат изключения или дерогации от глава II (принципи), глава III (права на субекта на данни), глава IV (администратор и обработващ лични данни), глава V (предаване на лични данни на трети държави и международни организации), глава VI (независими надзорни органи), глава VII (сътрудничество и съгласуваност) и глава IX (особени ситуации на обработване на данни), ако те са необходими за съгласуване на правото на защита на личните данни със свободата на изразяване и информация.“

Още веднъж ще отбележа, че даже в Регламента се допуска отделните държави да правят изключения или дерогации на цели глави от него, когато става въпрос за свободата на словото. Такава дерогация вече бе направена в някои европейски страни. В нашия закон не са отразени всички възможни изключения и дерогации, които се допускат от самия Регламент за тези случаи.

Освен това в Регламента ясно е регламентирано и че:

Правото на защита на личните данни не е абсолютно право, а трябва да бъде разглеждано във връзка с функцията му в обществото и да бъде в равновесие с другите основни права съгласно принципа на пропорционалност.

Принципът на пропорционалността е формулиран в чл. 5 от Договора за Европейската общност - което и да е действие на общността не следва да надхвърля необходимото за постигане на целите на този договор. Неговата цел е да постави действията на институциите на ЕС в определени рамки. Съгласно това правило действията на ЕС трябва да са ограничени до необходимото за постигане на целите на договорите. С други думи съдържанието и формата на действието трябва да съответстват на преследваната цел. Спазен ли е в пълна степен този принцип в нашия закон?

Моето мнение е, че с така приетия закон се създават реални предпоставки и възможности за необоснован контрол върху медиите и свободата на словото.

Регламентът има изключително строги изисквания и правила при обработването на личните данни и много високи размери на санкциите при тяхното нарушаване и затова е необходимо да се осигури и съответната по-широка възможност за по-свободно боравене с личните данни за журналистически и други подобни цели, но това според мен не е постигнато с промените в закона.

С новия чл. 25з на Закона за защита на личните данни се правят допълнения в закона, с които се регламентира, че обработването и оповестяването на такива данни за журналистически цели, както и за академично, литературно или художествено изразяване ще е законно, ако се зачита неприкосновеността на личния живот. Предвиждат се и десет критерия, на базата на които ще се преценява дали има баланс между свободата на изразяване и правото на защита на личните данни. Десетият критерий е „други обстоятелства, относими към конкретния случай“, което на практика обезсмисля изчерпателното изброяване на останалите критерии и внася допълнително голяма доза субективизъм.

Описаните критерии, на базата на които ще се преценява този баланс, са в голяма степен субективни и неопределени. Детайлното изброяване на всички изброени хипотези и преценки може да има на практика ефект на цензура или самоцензура на медиите.

Новите текстове могат да доведат и до превес на защитата на личните данни над свободата на изразяване и информация - което би било ограничение на свободата на изразяване, включително на медиите.

Според приетите текстове ще се преценява дали журналистите законово имат достъп до данните, дали имат право да ги обработват и да ги изнасят, без да нарушават баланса със защитата на личните данни, в зависимост от вида на личните данни и обстоятелствата, при които те са станали известни.

В същото време се посочва, че когато Комисията за защита на личните данни упражнява правомощията си, не може да стига до разкриване на тайната на източника на информация. Как ще се спази този принцип, след като ще се дава информация за вида на личните данни и как те са придобити, не е достатъчно ясно.

Сред другите критерии за отчитането на баланса е влиянието, което разкриването на данните ще окаже върху неприкосновеността на личния живот на засегнатите хора и тяхното добро име. Ще се преценява и общественият интерес и дали данните са за хора, обхванати от ЗПКОНПИ като заемащи висши публични длъжности и др. Ще се взима предвид и дали става дума за информация за хора, които "поради естеството на своята дейност" имат "по-занижена защита на личната си неприкосновеност или чиито действия имат влияние върху обществото", без да се дава ясна дефиниция кой попада в този кръг.

От друга страна, нарушаването на тези неясни критерии ще се санкционират от Комисията, според новия чл. 85, ал. 2 с глоба или имуществена санкция в размер до 20 000 000 евро, а в случай на предприятие — до 4 % от общия му годишен световен оборот за предходната финансова година, която от двете суми е по-висока.

Тук е важно да се отбележи, че сред многото елементи, които определят според Регламента размера на глобата липсва елемент, който да е свързан с платежоспособността на физическото лице, а всички елементи са свързани с тежестта на нарушението и неговите последици. Ясно е, че самата възможност за налагането на такива големи глоби при такива неясни и субективни критерии е сериозна предпоставка за налагане на автоцензура в медиите. Кой ще спечели от това? Едва ли ще е обикновеният гражданин.

Въз основа на гореизложеното считам, че с така приетия закон не се осигури необходимия разумен и полезен за обществото баланс между свободата на изразяване и защитата на личните данни, а се дава прeвес на защитата на личните данни.

От промените в закона е видно, че Комисията ще бъде един държавен орган с изключително големи правомощия в почти всички сфери на обществения живот. Затова и в самия Регламент е предвидена специална разпоредба, регламентираща избирането на членовете на този орган:

„Член 53 Държавите членки предвиждат, че всеки член на техните надзорни органи се назначава по прозрачна процедура от:

— парламента;

— правителството;

— държавния глава; или

— независим орган, който съгласно правото на държавата членка е натоварен да извършва назначенията.“

Законодателят не е използвал всички възможности, които предоставя тази разпоредба и е приел, че:

„Членовете на комисията и председателят ѝ се избират от Народното събрание по предложение на Министерския съвет за срок 5 години и могат да бъдат преизбирани за още един мандат.“

Ясно е, че когато членовете на един независим държавен орган се предлагат от изпълнителната власт, това е предпоставка за зависимостта на този орган от тази власт.

Може би не е случайно, че другият държавен орган, чиито членове се избират директно и само от МС е Държавната комисия по сигурността на информацията (ДКСИ):

„Държавната комисия по сигурността на информацията е колегиален орган и се състои от петима членове, включително председател и заместник-председател, които се определят с решение на Министерския съвет за срок 5 години по предложение на министър-председателя.“

На практика се получава, че всички членове на ДКСИ, този независим държавен орган, непосредствено свързан с националната сигурност, са лично назначение на премиера. На кого е необходима такава концентрация на правомощия и кой има полза от нея?

Подобна е ситуацията и с назначаването на други независими колективни органи, като КЕВР, КФН, Комисия за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия, Комисията за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобитото имущество и Националното бюро за контрол на специалните разузнавателни средства, чиито членове се избират само от Народното събрание, което от своя страна е предпоставка за политическа обвързаност, тайни споразумения и компромиси за тези независими органи.

Веднага прави впечатление, че в тези държавни органи, които са пряко свързани с националната сигурност, липсва квота за назначение от президента, което би било допълнителна гаранция за тяхната независимост. Всички ние сме свидетели, че именно тези органи са в центъра на общественото внимание и скандали в последно време поради недостатъчната работа и контрол от тяхна страна.

В самата Конституция например е регламентирано президентът да назначава 1/3 (4 съдии) в Конституционния съд (КС). Другите институции, които избират съдиите в КС са НС и съдебната власт. Това показва, че законодателят е предвидил и оценил важната роля на президента в назначаването на най-висшите независими държавни органи.

Не би ли било полезно за обществото, част от членовете (до 1/3) на гореизброените колективни органи да бъдат назначавани от президента и по този начин да се увеличи и укрепне тяхната независимост.

Аз вече съм писал по темата, как са се ограничавали в миналото президентските правомощия в областта на националната сигурност: http://glasove.com/…/neobhodimi-li-sa-na-prezidenta-poveche…

По подобен начин продължава да се ограничава и правомощието на президента да назначава висши държавни служители. Пресен е примерът с членовете на КПКОНПИ, които по новия закон за противодействие на корупцията се назначават само от НС и по този начин отпаднаха двете квоти на президента, които той назначаваше по отменените закони в КОНПИ и КПУКИ. Не е ли логично ограничените правомощия на президента в миналото да се компенсират с подходяща квота за назначаване от президента в гореизброените независими колективни органи, които са пряко свързани с националната сигурност?

При обсъждането на закона се акцентираше вниманието върху свободата на словото и контрола върху медиите и не се обърна внимание, че с Преходните и заключителните разпоредби на ЗИД на ЗЗЛД се направиха редица изменения в голям брой други закони, някои от които също будят интерес. Въпреки че в Регламента изрично се посочва, че:

„Настоящият регламент не се прилага за въпросите на защитата на основните права и свободи или на свободното движение на лични данни, свързани с дейности, които са извън приложното поле на правото на Съюза, например дейности в областта на националната сигурност“,

в чл. 1, ал. 5 на ЗЗЛД е предвидено изключение от това правило и с § 56, т. 3 и §57, т. 2 от Преходните и заключителните разпоредби на ЗИД на ЗЗЛД се правят допълнения в Закона за НСО и в Закона за военното разузнаване, с които се допълва в двата закона следния текст:

„Контролът по защитата на правата на физическите лица при обработването на личните им данни и при осъществяването на достъп до тези данни се упражнява от Комисията за защита на личните данни при условията и по реда на Закона за защита на личните данни.“

Тези промени, според мен са доста странни. Да вземем например Закона за военното разузнаване, който регламентира дейността на служба „Военна информация“. Не е ли странно и даже несериозно една военна секретна разузнавателна структура, чиято основна задача на практика е да разкрива по най-различни начини всякакви лични данни и факти, да се контролира от една цивилна структура, чиято основна задача е да защитава тези лични данни. А аспектите на този контрол да са „защитата на правата на физически лица при обработването на личните им данни и при осъществяването на достъп до тези данни“.

Как се съвместява такава защита на личните данни с разузнавателната дейност? Какво е мнението на професионалистите в разузнаването за такава ситуация?

Подобен е и случаят с НСО, където има информация за личните данни на най-високопоставените личности в държавата и на лицата, които се охраняват поради конкретна застрашеност.

Интересно е какво точно ще контролира Комисията за защита на личните данни (Комисията) в тези две структури?

Необходимо и интересно е да се отбележи, че този текст се вмъква само в тези закони, но не и в Закона за ДАНС, Закона за ДАР или Закона за специалните разузнавателни средства. Този текст липсва и в Закона за МВР, ЗОВСРБ и други закони, свързани с националната сигурност.

По този начин, според мен, се дава възможност за необоснован контрол върху работата на НСО и служба „Военна информация“ и неравнопоставеност на тези служби с други служби за сигурност като ДАНС, ДАР, ДАТО и други, както и с МВР, МО и други ведомства, свързани с националната сигурност.

Логично възниква въпросът – случаен ли е фактът, че само за тези две служби за сигурност се добавя този текст. Само в тях ли има лични данни, които трябва да се контролират? Може би е така, защото преди време бяхме свидетели как служба „Военна информация“ отказа да представи досиетата на своя агентура. А интересът към личните данни на най-високопоставените личности в държавата и на лицата, които се охраняват поради конкретна застрашеност е разбираем по много причини.

Отделно стои въпросът защо този текст не е предвиден и за другите структури от системата за националната ни сигурност.

Може би законотворците са преценили, че за Държавна агенция „Разузнаване“ този текст е излишен, защото след „Оня списък“ през 90-те години не са останали много неизвестни лични данни в тази структура.

А за Държавна агенция „Технически операции“ може би законотворците са преценили, че не само не е необходим контрол от Комисията върху тази агенция, а и ще се наложи и дерогация и изключение за нейната дейност, понеже тази дейност е свързана и с „художественото или литературното изразяване“ (каквото правят и медиите) на наблюдаваните субекти.

По същия начин стои въпросът и за липсата на контрол върху обработването на личните данни в други служби за сигурност като ДАНС, както и МВР, МО и други ведомства, свързани с националната сигурност. Наличието на този законов текст само в законите за НСО и служба „Военна информация“ разкрива някакъв специален интерес само към дейността на тези служби.

Ако законотворците бяха толкова загрижени за защитата на личните данни, защо не са допуснали Комисията да контролира и обработването на тези данни на самите законотворци и в самото Народно събрание?

Може би законотворците е трябвало да сложат този текст и в няколко други закона, за да не се разбере от широката публика, за личните данни в кои структури има този специален интерес.

Но по отношение на НСО този интерес не свършва дотук. Освен този текст, Законът за НСО се допълва и със следните текстове, като се създава нова ал. 4 на чл. 29:

„(4) При обработване на лични данни, свързани с осигуряването на безопасността на определените в този закон лица, обекти и мероприятия, офицерите и сержантите от Националната служба за охрана:

1. може да не искат съгласието на физическото лице;

2. може да не информират физическото лице преди и по време на обработването на личните му данни;

3. съхраняват данните в срокове, определени от администратора на личните данни;

4. може да предоставят личните данни само на органите за защита на националната сигурност и обществения ред и на органите на съдебната власт.“

Забележете, че тук става въпрос за личните данни на най-високопоставените личности в държавата и най-застрашените хора в държавата. Тези хора реално губят контрола върху използването на техните лични данни, а още повече с точка 4 се дава възможност тези данни да се предоставят на всички служби за сигурност и обществен ред и на органите на съдебната власт и то при липса на ясни правила за това. Аз не съм специалист по темата и не ми е ясно, в кои случаи (свързани с тяхната безопасност) ще се наложи личните им данни да се предоставят без тяхно съгласие, например на органите на съдебната власт?

Липсват мотиви на вносителите на законопроекта за необходимостта и ползата от тези текстове само в тези два закона и липсва обосновка за факта, че не се допълват по еднакъв начин във всички закони, свързани с ведомства, отговарящи за националната сигурност.

В заключение ще допълня, че всички знаем, че ЕГН-то и имената са лични данни, но за обществото може би не е много известно, че има и една специална категория лични данни, чието обработване е по принцип забранено и се допуска само при конкретни ясни условия. Тези лични данни са посочени в чл. 9 на Регламента:

„Забранява се обработването на лични данни, разкриващи расов или етнически произход, политически възгледи, религиозни или философски убеждения или членство в синдикални организации, както и обработването на генетични данни, биометрични данни за целите единствено на идентифицирането на физическо лице, данни за здравословното състояние или данни за сексуалния живот или сексуалната ориентация на физическото лице.“

Видно е, че всички тези данни всъщност ни определят като личности и хора, но някои от тях трудно се покриват с широко разпространеното разбиране за лични данни. Много хора биха си задали въпроса – какво му е толкова специалното, че и личното на членството в синдикални организации и на някои други характеристики в този списък. Не е ли налице прекалена регулация в този задължителен за изпълнение европейски документ и дали това прави впечатление на някой?

Аз, като чета този списък на специалните лични данни съм сериозно загрижен и за бабите, които виждаме пред почти всеки вход на нашите домове. Ще могат ли те и в бъдеще спокойно да обсъждат житието, битието и навиците на преминаващите съседи без заплахата от голяма глоба, наложена от Комисията за защита на личните данни? Може би ще се наложи бабите да замлъкнат, а може би ще замлъкнат и други, чийто глас би следвало да се чува ясно и силно в нашето уж демократично общество.

Много е важно да се обърне внимание, че този списък на специалните лични данни напълно се покрива с характеристиките, посочени в чл. 6, ал. 2 на нашата Конституция:

„Чл. 6. (2) Всички граждани са равни пред закона. Не се допускат никакви ограничения на правата или привилегии, основани на раса, народност, етническа принадлежност, пол, произход, религия, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично и обществено положение или имуществено състояние.“

Не е ли странно, че върховният закон ни е гарантирал, че по тези характеристики не може да има никакви ограничения, а ние със закон позволяваме да ги скрием дълбоко в себе си и да ги пазим от околните.

Дали този закон ще ни стимулира да станем по-добри хора или ще ни капсулира в себе си, ще ни направи по-големи егоисти и ще ни направи по-мнителни към околните? Дали в едно справедливо общество, с по-добри хора, към което ние всички се стремим, е необходима такава тайна и контрол върху тези характеристики, които всъщност ни определят като хора и личности? Дали това е правилният път към по-справедливото общество с по-добрите хора?

Има един стар анекдот, че на въпроса „Може ли да стане по-лошо положението?“ отговорили песимистът и оптимистът. Кой от двамата ще се окаже прав?

Бъдещето ще покаже!