За щастие през последните години берем плодовете на многогодишни правилни и добри решения в областта на икономическата политика. В България бяха привлечени много инвестиции, бизнесите растяха с 20–30% годишно. Не всичко беше балон, това каза икономическият анализатор Лъчезар Богданов. И още: Аз мисля, че президентът изобщо не трябва да бъде слушан по тази тема. Той не разбира нито от енергетика, нито от икономика. Той няма място в подобен дебат нито като институция, нито като личност. Лошото е, че развитието на тези проекти се поставя върху плоскостта „за” и „против” Русия. Истинската алтернатива не е „с Русия” или „без Русия”, истинската алтернатива е с пазар и конкуренция или с държавен монопол, контролиран от този, който е на власт.
Лъчезар Богданов: Време е за смели решения

Г-н Богданов, как ще коментирате предложенията за нова данъчна политика в т.нар. доклад „за” президента? Вече стана известно, че в разработката, писана по инициатива на Георги Първанов, се предлага цялостна промяна на политиката по облагане на личните доходи, включително отпадане на плоския данък.

Това е политически интересен и може би очакван ход. Президентът Първанов продължава да се чувства като някакъв играч в лявото политическо пространство, който иска да защити някаква територия на влияние. Вероятно това има нещо общо и с вътрешнопартийните борби в БСП. Известно време президентът се надяваше да управлява скрито чрез някаква форма на експертно правителство, тъй като имаше хипотеза, че няма да има ясен победител на изборите. Вероятно този доклад е бил част от някакъв план за по-активна намеса на президента в делата на изпълнителната власт. Иначе екипът, който е писал тази програма, не изненадва с предложенията си. Част от авторите са откровено леви икономисти, макар че аз трудно бих съчетал тези две определения. Техните предложения са в подкрепа на по-голяма държавна намеса, в подкрепа на данъчна система, която наказва, преразпределя, дава преференции на някои, а на други налага високо бреме. Това са типично леви идеи, миксирани в някаква форма на социален популизъм. Не бих нарекъл това сериозна алтернатива на икономическа програма.

А как бихте ги нарекли – малоумни?

Зависи с какъв речник иска да борави човек. Мисля, че би било доста глупаво, ако България се откаже от големите стъпки в данъчната реформа, направени през последните години. Никакви обстоятелства не налагат това. Трябва да отчетем, че въпреки кризата данъкът върху доходите е единственият, който расте като приход в бюджета.

Авторите на този доклад обаче твърдят, че докато хората у нас искат по-ниска намеса на държавата в преразпределянето на БВП, глобалните тенденции са за „нарастване на стратегическите държавно-регулативни функции”.

Няма нов модел, базиран на повече държавна намеса, който да е доказал, че работи. Няма никакво емпирично потвърждение, че действията на правителствата в САЩ и в развитите европейски страни помагат. Безработицата расте навсякъде, а индустрията продължава да се свива. Финансовите институции в почти всички развити страни са в доста тежко положение, макар и да не са фалирали. Да твърдим, че няколкото мерки за наливане на държавни пари в икономиката са дали някакъв видим положителен резултат е смешно. Не бих го нарекъл малоумно, бих го определил като абсолютно откъснато от реалността.
В този смисъл как ще коментирате досегашните действия на новото правителство и представените икономически мерки срещу кризата?

България е силно зависима от международните инвестиционни потоци и затова трябва да бъде интересна за тях. Тъй наречените антикризисни мерки са горе-долу същите като всички мерки, които са насочени към подобряване на бизнес средата. Какво трябва да прави правителството? На първо място, не трябва да пипа нещата, които работят доказано – напр. валутния борд. Ако правителството даде сигнал, че може да балансира бюджета и да се справи с разходите си, България ще се разграничи от други страни в Източна Европа, които не успяха да направят това. Така страната ни няма да бъде разглеждана като свръхрискова дестинация и няма да има паническо изтегляне на капитали.

Според някои икономисти е по-вероятно страните, които последни влизат в кризата, да излязат от нея първи. На фона на преживяното през 90-те години можем ли да определим като криза сегашната икономическа ситуация в България?

За щастие през последните години берем плодовете на многогодишни правилни и добри решения в областта на икономическата политика. В България бяха привлечени много инвестиции, бизнесите растяха с 20–30% годишно. Не всичко беше балон. Разбира се, глобалната криза създаде тежки условия, но инвестициите и в момента не са спрели. Те са значително намалели в сравнение с 2008 г., но все пак са доста повече, отколкото бяха през 2003–2005 г. Това е причината да влезем в кризата с едно или две тримесечия по-късно. Не става дума за случайност или късмет.

Според прогнозите пикът на кризата ще е през тази есен. До каква степен има митология в тези очаквания и нагласи? От друга страна, това позволява на някои работодатели да се възползват доста грубо от ситуацията.

В голяма степен има профанизиране на разговорите за кризата. Аз си спомням, че миналия октомври разни експерти и хора с голям опит прогнозираха, че пикът ще е след точно четири месеца. Първо трябваше да е през февруари, след това изведнъж прогнозите се изместиха за лятото, а сега се фиксират за октомври, ноември... Това е някакво гадаене, от което няма никакъв смисъл. За да излезем от кризата, трябва да се случат две неща. Правителството трябва да даде ясен сигнал, че може да структурира финансите добре, че публичният сектор няма да застраши общата макроикономическа стабилност, и второ, трябва да започне лекуване, изчистване на загубите в частния бизнес. Там, където е имало грешни инвестиционни решения, трябва да бъдат понесени загубите, а ресурсите да бъдат насочени в друга посока. Капиталът, трудът, иновациите и технологиите трябва да отидат там, където се генерира добавена стойност. След като има закъсали и полузавършени строежи, които не могат да бъдат продадени, трябва да се стигне до ситуация, в която строежите се замразяват, а капиталът и бизнесът се насочват към нещо друго, да речем, производството на корнишони или на автомобилни части. Блокирането на ресурс и чакането да се случи нещо от само себе си или на някакво чудо е всъщност агония и отлагане на неизбежното. Колкото по-къса е тази агония, колкото по-бързо си кажеш „поемам загубата и минавам напред към ново начинание”, толкова по-бързо икономиката тръгва на чисто. Това все още не сме го видели в България. Впрочем навсякъде по света правителствата се опитват да отложат тези процеси. Нито един политик не иска да има фалирали заводи. Не знам как хората вярват, че има добри новини за икономиката, като във всички развити страни безработицата продължава да расте. Очевидно има отделни компании и отделни производства, които трябва да фалират.

Кои са тези сектори в България?

Частично строителството, разбира се. В България има доста сектори, доминирани от публичния сектор – например железопътният транспорт, пощите, в здравеопазването има болници-духове, които съществуват като сгради и кабинети, а болните се лекуват на други места – в които агонията продължава. А правителствата просто нямат смелост да отрежат финансирането и да спрат агонията. Едва ли мечтата на хората за добър живот е да чакат с месеци някакви мизерни заплати, само и само да се водят на работа. Това не е изход.

Смятате ли, че това правителство ще има смелостта да отреже финансирането за тези агонизиращи сектори?

То ще бъде принудено и тук ще бъде големият тест. Или отговаряш на предизвикателството и на необходимостта от много сериозна реформа и свиване на бюджетните разходи, или не го правиш и се плъзгаш по популизма, подаваш оставка и обвиняваш някого другиго. Това е, общо взето, изборът на политиците – при взимането на тежки решения трябва да са готови да понесат критиките на засегнатите. Не знам дали Бойко Борисов може да бъде Маргарет Тачър или Роналд Рейгън. Тачър закри губещите мини, а Рейгън отказа да отстъпи пред исканията на диспечерите, но в крайна сметка въпреки недоволството, и обществото, и историята оцениха стойността на такъв тип политици. Аз донякъде се притеснявам от тези заклинания, че нямало да има повече бюджетни съкращения в разходите, че това бил лимитът, че оттук насетне щели да се търсят само резерви в приходната част на бюджета. Обещаха, че няма да пипат полицията, образованието, здравеопазването. Какво ще стане, ако за 2010 г. трябва да се орежат повече разходи? Някой трябва да бъде достатъчно смел, за да наложи подобни решения. А какво виждаме – новото правителство започна с тези мерки, по които няма как да бъде публично критикувано. Естествено, че борбата с корупцията е нещо такова – недоволните са ограничени в кръга на някои крадци и мошеници, на бивши политици. Въпросът е как заставаш пред 60 хиляди полицаи и им казваш – от догодина всеки трети напуска системата и вече няма да сте 60 хиляди, а 40 хиляди, защото щатът ви е твърде раздут. По начина, по който Даниел Вълчев и Пламен Орешарски наложиха през 2007 г. делегираните бюджети. Тогава имаше сериозна подкрепа за каузата на учителите и въпреки това правителството застана на твърда позиция и взе правилното решение. Засега правителството на Борисов не е минало през такъв тест. Сигурен съм, че още през октомври-ноември то ще трябва да взима тежки решения. Ще трябва да се изправи срещу определени гилдии, както и срещу част от медиите, които ще пишат негативни коментари. А това ще е трудно, защото Бойко Борисов е свикнал да бъде симпатичен на по-голямата част от медиите.

Обнадеждава ли ви планът на правителството за дългосрочни антикризисни мерки? Виждате ли заявка за смели решения?

Повечето мерки, които са записани там, са относително безспорни. Хубаво е да се стартира с тях. Лошото е, че и предишни правителства правеха някакъв пакет от реформи, в който имаше хубави и не толкова хубави идеи, по-смели и не толкова смели решения, а накрая винаги се оказваше, че по-смелите мерки са просто забравени. Винаги се изпълняваха някакви предложения проформа, най-често свързани със създаване на нови министерства или агенции. Това отново ме притеснява. И в този пакет има смели и не толкова смели мерки.

Кои са според вас смелите мерки?

Едно от смелите решения е да се намалят осигуровките. Важно е обаче дали ще бъдат приватизирани някои от държавните предприятия в областта на енергетиката, дали ще бъдат либерализирани енергийният и транспортният сектор. Това са големите проблеми. Малките проблеми са, да речем, това, което видях за някаква национална база данни за търсене на работа. Това е поредният софтуер. Защо трябва да свързваме някакви бази данни на някакви бюра по труда? Като че ли някой в България ползва държавното бюро по труда, за да си търси работа. Но ето такива „инициативки” са винаги много популярни. Някой ще вземе пари, защото ще се направи някаква поръчка, ще се напише някакъв софтуер и пр. Обикновено такива решения изместват големите реформи.

Споменахте енергетиката, как тълкувате конфронтацията между президента и премиера на тема енергийна политика?

Аз мисля, че президентът изобщо не трябва да бъде слушан по тази тема. Той не разбира нито от енергетика, нито от икономика.

Имаше коментари, че докладът е написан твърде експертно и едва ли негов автор е само Първанов.

Това няма значение, важното е, че той изразява някаква позиция. Той няма място в подобен дебат нито като институция, нито като личност. Лошото е, че развитието на тези проекти се поставя върху плоскостта „за” и „против” Русия. Истинската алтернатива не е „с Русия” или „без Русия”, истинската алтернатива е с пазар и конкуренция или с държавен монопол, контролиран от този, който е на власт. Когато е с държавен монопол, контролиран от този, който е на власт, стигаме до ситуация, в която една енергийна мафия превзема едно правителство, изсмуква всички ресурси, после следват избори, идва ново правителство, което казва, че ще се бори с тази мафия, но създава своя, и така правителство след правителство. А всъщност има просто подмяна на тези, които смучат от данъкоплатците през държавния монопол. Алтернативата е друга. Но този, който тръгне по другия път, трябва да е наясно, че се отказва от власт и от разпределяне на ресурси. Той трябва да приеме, че тази реформа ще свие ролята на правителството, ще намали влиянието на министър-председателя, на министъра на енергетиката и на всички, които управляват сегашните държавни монополи. Затова приватизацията е политически процес. В същината си приватизацията е политически акт на отказ от държавна намеса и от държавен контрол. Всеки политик се стреми към властта и иска да я упражнява. Нелогично е да се стремиш към властта, за да се откажеш после доброволно от нея, т.е. да отрежеш клона, на който седиш. Това е най-голямото предизвикателство и най-голямата реформа – да дойдеш на власт с програма, с която се отказваш от властта и с която връщаш властта в ръцете на частните собственици, на потребителите, на конкуриращите се играчи на пазара.

Ще има ли интерес от страна на конкуриращите се играчи на пазара към АЕЦ „Белене”?

Според мен ядрената енергетика не е загубена кауза. Няма интерес към този проект при сегашните условия. Ключовото е доколко държавата ще финансира такива проекти с пари на данъкоплатеца и дали ще постави в привилегировано положение някого спрямо всички останали. Нека остави играчите да се конкурират. Правителството трябва да се оттегли от всички енергийни сектори, а не да казва – ние сега няма да строим АЕЦ „Белене”, ама ще наливаме средства в други видове енергийни източници. Това е същото – дали ще създадеш една изкуствено напомпана централа с огромно бюджетно финансиране, или ще стартираш по-малки проекти с друга технология, но пак платени с пари на данъкоплатците, общо взето, е все същото. И в двата случая създаваш неефективност на пазара и в двата случая изкривяваш конкуренцията и наказваш потребителите и данъкоплатците.

Още от категорията

Напиши коментар