Български филми в нюйоркския Челси

На фестивала бяха показани 13 нови игрални и документални филма:

Oнова, което ме накара да се усмихвам и плача едновременно, намерих във филма на режисьора Атанас Киряков „Бартер”. Поетичен йовковски разказ за варненски рибари от „Карантината” в Аспарухово, тормозени от вечните мутри на българския преход в лицето на строители на хотел на плажа в заговор с кандидат за кмет.

„Бартер” беше един от осемте филма, които видях тези дни (другите бяха „Съдилището”, „Урок”, „Досието Петров”, „Прелюбодеяние”, „Семейни реликви”, „Вапцаров. Пет разказа за един разстрел” и „Жената на моя живот”) и един от тези, които не ме накара да се чувствам мизерно. Препоръча ми го горещо Маги Немцу, изпълнителният директор на популярния детски хор, създаден от Борис Карадимчев, "Пим Пам". Гледала го е като специален гост на варненския фестивал „Любовта е лудост” през август.

Историята беше разказана с мекота, човещина и доброта и завърши относително оптимистично: героят тръгна с лодката си за риба, след като подпалиха колибата му, събориха бараките на приятелите му и разпиляха сплотената им компания, в която всеки имаше своята трагедия и си я носеше с достойнство - но не сам, а със сина си и новонаетото момче на 20 години, пожелало да чиракува за рибар. Чудесно разказана история, с отличен екип актьори: Филип Аврамов, Татяна Лолова, Антонио Николов, Мартина Вачкова, Койна Русева и много други.

А мълчаливият и по библейски отнесен наблюдател, героят на Васил Димитров, приличаше на татковците ни, а и дядовците ни, които бяха похарчени лесно и мърцина от прехода към „демокрация”. Ако някой режисьор иска да чуе гласа на зрителя в мое лице, нека помисли върху следното: България ще се е оправила, когато всички български филми са добри и човеколюбиви като „Бартер”.

„Жената на моя живот” с режисьор Антоний Дончев, в ролите със Соран Ибрахим, Виолета Марковска, Селин Акгул, Михаил Билалов, Силвия Петкова и др., е разказ за съдбата на двама млади, момче и момиче, кюрди от Ирак, заплетени в сложните отношения на иракските и българските служби преди 1989 г. Още на 6-годишна възраст бащите им ги сгодяват и обричат един на друг. Романтизмът на филма е умерен, с дъх от новела на Орхан Памук. Не мога да не отбележа проблесналия живец накрая: обещание за радост и може би семейна топлота за героите. Виолета Марковска според мене играе отлично.

Но съвременното българско кино, макар явно да е надживяло плакатното комсомолско натегачество на ранните преходни години след 1989 и да ни показва живата българска реалност, като цяло потиска, омерзява и обезверява и българите в България, и зад граница. Това беше изводът ми от фестивала. Сам по себе фактът, че съществува този фестивал в Ню Йорк, е чудесен. Тази година филмите бяха прожектирани в голям мултиплекс в артистичния квартал Челси, Chelsea Bow Tie Cinemas, с по-добра разгласа и отлична организация.

Човекът, който се грижи българите и американците в Ню Йорк да знаят новостите от нашия филмов живот, е Жана Караиванова, актрисата, която моето поколение помни от филма „Мера според мера”. А аз я познавам и с посветеността й в продължение на 17 години да ни представя историята на съвременното българско кино в Ню Йорк. Ако не се лъжа, това е единственият български филмов фестивал зад граница.

Помня като сега първото издание на фестивала на Жана в далечната 1999 г. Тогава за начало тя беше решила да покаже една от иконите на българското кино, „Козият рог”. Оригиналната версия от 1972 г. По технически причина филмът не тръгна и публиката беше принудена да изгледа политкоректния за времето си „Сезонът на канарчетата”. Той бе приет с омерзение дори от старата емиграция. Никой не обича да гледа партийни филми, особено 10 години след 1989 г., където мизерията, безкрайното човешко зло и унинието властват. „Е, ама чак пък тъй не е било” - възмути се възрастна дама на име Дезире Фархи дьо Калвил.

Единственото, което можах да й кажа, бе, че може така да е било за някои, но за голяма част от българите, които не са и знаели за съществуването на лагерите, животът е бил нещо съвсем различно. Участвала съм в превеждането на интервюта на затворници от Белене и знам добре за какво става дума. Да, истината за лагерите в България, съществували за няколко години след 1944 г., трябва да се разказва честно. Но не е възможно толкова години след 1989 г. да живеем само с тези спомени. Живеейки в Ню Йорк, децата ни научават отлично, още в отделенията, историята на Ане Франк и другите еврейски жертви на нацизма. Всъщност те я знаят по-добре от историята на всички останали етноси в света. Смятам това за прекалено. Погрешно е да живеем всеки миг от живота със спомени от Освиенцим, Гулаг и Белене и да искаме същото от децата и внуците си.

Шест фестивални дни не престанах да се питам каква е целта на филми, които те оставят без въздух и без изход. Които те карат да бягаш презглава от мястото, където се развива действието. Терапевтична? За авторите им? Или естетическа? Да се надпреварват кой може да сгъсти най-много тъмната боя. В подобни филми виждам по-скоро авторско самолюбуване в превърната форма на средновековно самобичуване. Не мога да повярвам, че хората, които снимат по този начин, обичат ближните си и носят светлина по пътя си.

Фестивалът имаше два пика. В първия ден, на 28 септември, видяхме българската номинация за „Оскар” за чуждоезичен филм „Съдилището” на Стефан Командарев. Тази година 36 страни са представили номинации, девет ще бъдат подбрани за състезанието и четири ще бъдат номинирани. Филмът е копродукция между България, Германия, Хърватия и Македония и явно разчита да натежи на Оскаровата везна с горещата тема за бежанците от Близкия изток и Африка към ЕС.

Асен Блатечки играе чудесно. Но „Съдилището” страда от вечните български проблеми: отново плакатната тема за лошия комунистически режим, който завинаги е дамгосал душата на героя. 26 години не можем да надскочим тази едномерна „демократична" политкоректност по адрес на общото ни минало. Питам се защо - все пак и авторите, и много от зрителите сме живели и преди 1989 г. Първата обща тема на младите мъже, като се събираха преди 1989 г., а и досега на мъжете на средна възраст, беше кой къде е служил - с безкрайните лакърдии за войнишки приключения.

Споменът за казармата и тогава, и особено сега беше като цяло положителен. Толкова години след 10 ноември извиняваме житейските си провали с фанатични комунистически капитани (в „Съдилището”) - точно както се оправдавахме за времето до 1989 г. с ДС и пазачите психопати от лагерите („Сезонът на канарчетата”). Е, в „Съдилището” се жалваме доста по-приглушено, но това остава основната нишка. И ако този филм не попадне сред номинираните чуждоезични филми за „Оскар”, липсата на широк кръгозор, оптимизъм и откритост към света ще е това, което ни пречи на да сме с „Оскарово” качество.

Въпреки отличната игра на Асен Блатечки и другите актьори. Не мога обаче да не призная, че предишният филм на Стефан Командарев – „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” - беше по-слаб и по-дразнещо плакатен. „Съдилището” разказва добре една реална история - много български филми не могат да го правят - докато „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” си беше от край до край измислица.

Има и нещо друго. Ако в „Съдилището” виждаме поне малко светлина в тунела, то в „Урок” на Кристина Грозева и Петър Вълчанов, другият най-силно посетен от българската аудитория филм, на 30 септември, беше апотеоз на националната мизерия и безизходица. И отново не говоря за интересната, добре разказана история и за играта на актьорите.

Маргита Гошева играе отлично, но като зрител имах импулс да изляза по средата на филма поне три пъти. И единственото, което ме възпря, е възпитанието и необходимостта да обяснявам защо съм го направила. Не знам как българският зрител може да поема безропотно толкова много мизантропия и потискащо зло. Задушаващо е. Как може да се живее в страна, в която на една учителка може да се вземе къщата, а тя да бъде заплашвана и изнудвана по най-просташки начин, да бъде изхвърлена на улицата с малката си дъщеря заради неплатен кредит от 8000 лева? И как гражданското ни общество все още търпи наличието на такива частни изпълнители? Та това са герои от далечното минало, днес сме XXI в. и сме в ЕС.

В добавка образът на тъпата лихварска мутра, която заплашва главната героиня с недопустим за едно нормално европейско общество речник. Мутрата се оказва пръв приятел на полиция, който трябва да приеме оплакването на учителката за изнудване. И всички във филма търпят така сложилата се ситуация. Мъжете приличат на кастрати и носят безропотно хомота на мизерията. Не се намери дори един съвременен Андрешко, който да изостави в блатото съдия-изпълнителя и да накаже подобаващо полицията, работеща в комбина с мутрите.

Учителкатa по време на тази драма работи, гледа дете, готви, чете вечер приказки, ходи пеша между селото и града поради липса на пари дори събира стотинките от дъното на фонтана, за да се издължи на банката сумата от 2,50 лева за преводна такса. И естествено е неадекватна, когато е в клас и трябва да се бори с новопоявил се крадец на джобните пари на учениците. Детайлите са убийствени и режисьорите не смятат, че трябва да ни разведрят дори за секунда. Преводната такса надвишаваше два пъти сумата от превода. Вкъщи учителката издържаше неработещия си и вече капитулирал съпруг с явна слабост към чашката. Той няма желание и сили да помогне за разрешаването на проблема, който сам е създал, усамотява се и въздиша в метафоричния си неработещ и непродаваем кемпер, запречил вратата към къщата му. Наистина добър образ на издържания от жена си български мъж от несъстоялия се български преход.

Моя приятелка сподели, че била принудена по протоколни причини да изгледа „Урок” за втори път в Ню Йорк. Първия път го гледала в България през лятото. Замислих сe какво е онова, което би ме накрало да гледам тази национална мизантропия втори път. Това е филм, който те кара да дишаш поне малко свободно само по време на безумната си развръзка: учителката, която години наред учи децата на английски, честност и достойнство, е принудена да... обере банка, за да приключи с тоталния тормоз на държава и мутри. Но с този акт тя престава да бъде учителката, която има право да възпитава. Както в „Джулай” на Кирил Станков на предишния фестивал бунтът срещу мутрите е самотен, женски и криминален, приемаме, че няма друга логика освен мутренската.

Българското кино ме разочарова и с документалния „Вапцаров. Пет разказа за един разстрел” на Костадин Бонев. Ние явно нямаме нужда от герои. И от таланти. Сякаш талантът около нас е в такова изобилие, че може да си позволим да го фройдизираме на дребно и да го пилеем. Нямаме нужда, вероятно, и от обикновено човешко достойнство. Този път на прицел е любимият на мнозина, включително на мен, поет Никола Вапцаров.

Какво научаваме от филма? Че бил самотен, бит от баща си и в разпра с него като юноша. Че бил насила изпратен в Морското училище във Варна, където на изпита по физическа подготовка почти пропаднал, и че не обичал машините. Нищо че после бива избран да произнесе словото на випуск 1932 г. (този факт дори не се споменава). Такива хора в нормалните страни са обикновено отличниците на випуска. Вапцаров мразел морето и машините, казват зад кадър! Наистина? Въпреки че е най-големият поет маринист в България? След него само Валери Петров е добавил нещо гениално по темата.

Друго авторско прозрение: майката на Вапцаров след 9 септември 1944 г. „осребрила” смъртта му, като говорила лъжи, които я принуждавали да разказва хора от БКП. Стихосбирката му „Моторни песни” от 1500 екземпляра тираж (нормален за поезия) била просто подарявана, рядко продавана. И това трябва да принизи тези великолепни стихове? А, да, и като момче бил възпитаван от мистериозен руски белоемигрант и болшевик евреин, който живеел в къщата на Вапцарови - еврейството му се подчертава многократно със загадъчни нотки. И тази нелепост се чете с назидателен, милиционерско-следователски тон от познатия на всички глас на Цветана Манева. Повдигаше ми се.

Филмът според думите на режисьора Костадин Бонев е „субективен прочит на Вапцаров”. Бих добавила - безотговорно субективен. И всичко това в името на его желанието да създадеш скандална и продаваема история, за която всички да говорят (с омерзение). Манева зад кадър чете и явни исторически лъжи: как например немците подарили Южна Добруджа на България, но това после щяло да ни заседне на гърлото. Цялата картина на Голямата депресия, Втората световна война, на антихитлеристката съпротива в Европа в 30-те и 40-те години напълно липсва. Принизяването на българската антифашистка съпротива е още по-недостоверно и отблъскващо от възвеличаването й свръхмяра до 1989 г.

Нима искаме децата ни да учат Вапцаров по „пет съмнителни разказа за един разстрел”, а не от реалните „Моторни песни”? От опит на български учител в САЩ знам колко много говорят стиховете на Вапцаров на децата в осми клас. Стиховете за депресията, за морето и машините, за вярата и борбата, за международната солидарност. Защо да ограбваме децата с личната си душевна мизерия и липса на житейска перспектива?

И още нещо. Дни преди началото на фестивала в Ню Йорк гледах с удоволствие нов документален филм от 2015 г. - „Три свещи: белези от Балканските войни”, на режисьора Диана Захариева, сценариста и продуцент Господин Неделчев-Дидо и с музика на Борис Карадимчев, който по неизвестни причини не беше попаднал във фестивалната подборка на Жана Караиванова. Един човечен, непретенциозен, прецизен във фактите и много навременен филм за най-патриотичното време на България в началото на ХХ век. Времето на трите войни, в които е участвал и моят дядо. И дори е оживял. Времето, когато България поема, без да гъкне, 900 000 бежанци от Гърция, Сърбия и Одринска Тракия.

Реших, че моите деца и племенници трябва да го видят. И по възможност МОН да го разпространи сред всички български училища в пределите на България и зад граница. Във време, когато децата ни търсят себе си, усвояват близките съседни земи и разказват за влюбеността си към гръцкото море във Фейсбук, е много удачно да знаят какво всъщност е ставало по тези земи и острови с техните деди само преди век. Не за да мразят съседите, а за да ги разбират. Да разбират и така непонятния за мнозина българи страх и грубост на гърците към българското. Децата на България трябва да гледат качествени документални филми като „Три свещи”, а не мизерията, наречена „Вапцаров. Пет разказа за един разстрел”. Казвам го отговорно, като учител. Дидо Неделчев ми писа, че за eдна седмица филмът се е гледал в едно от софийските кина само... от 35 човека.

Като наблюдател и зрител на киното ни не мога да не отбележа как политическата ситуация влияе на съдържанието на филмите, правени в България. Между 2007 г. и 2009 г. имаше кратко икономическо замогване и отпимизъм, което бе отбелязано с порой български сериали като „Стъклен дом”, „Седем часа разлика”, „Под прикритие”, „Столичани в повече”, „Домашен арест”, „Революция Z”, който затихна с „Фамилията” и незавършения „Четвърта власт”. Беше очевидно, че замогването на обществото стигна и до актьорската ни гилдия, но се оттече бързо и без следа след 2010-2012. В момента България е отново библейски бедна и напълно обезверена. И такива като мене няма как да не свързват това с характера на властта в страната.

Нещо повече, във филми като „Стъклен дом” виждахме и проекцията на политическите титанични нашенски борби. Имаше сваляне на български президент - нещо, което зрителите видяха месеци преди да бъде свален самият премиер Борисов от власт през февруари 2013 г. И тогава мислех, и сега го потвърждавам, че в част от тези български сериали се отиграваха реални сценарии за политически битки. Някои от режисьорите бяха много по-смели в обществената си позиция от медиите в страната. Но това беше за кратко и вече е минало.

Днес, следвайки политическата мизерия, се върнахме назад: за сериали вече няма пари, икономиката пак е под нулата, отново заруча притчата за лошия комунизъм, виновник за нашата бедност и поражения. Краткият сериален бум бе попарен от второто мутренско управление. Нищо, че много от българските актьори лежаха за него на жълтите павета.

Мислех за това, когато на фестивала в Ню Йорк гледах „Прелюбодеяние” - дебют на младия режисьор Явор Веселинов. Еcтетизиран и някак си извън талвега на общественото развитие. Различаваше се от „Съдилището” и „Урок” с липсата на очакваната след тях финансова мизерия. В първите два филма човек се пита как изобщо оцеляват физически хората в България, а в този - как героите живеят без помен от парични проблеми. Оказа се, че филмът е започнат още в 2010 г., но завършен в 2015 г. Нещата си застанаха на мястото. В 2010 г. дълбочината на битовата мизерия все още предстоеше. Но дори за времето от 2010 г. филмът e напълно откъснат от реалността.

Главният герой, изигран от Владимир Пенев, е професор по физика. Той явно осигуряваше със заплатата си високия жизнен стандарт на сина си (Ованес Торосян) и на новата си съпруга. Имам семейство близки роднини, и двамата физици от СУ с докторски дисертации по специалността си. Жената често работи е ЦЕРН включително и по бозона на Хигс. Синът им направи магистърска степен по физика и ще върви по стъпките на родителите си - ще е трети доктор по физика в семейството си. Е, за разлика от героя в „Прелюбодеяние” те нямат мутренска къща на два етажа и с бетонна ограда, а живеят в нов, малък и скромен апартамент. Пари за повече нямат. Друг мой близък роднина, също доктор на науките и преподавател в университет от 35 години, има заплата под 1000 лева. Толкова за връзката на филма с реалността.

„Какво е за мен България” поиска да чуе е от българските деца в училище „Гергана”, Ню Йорк, Жана Караиванова дни преди фестивала. Идеята й беше, че българското кино, което става на 100 години, трябва да има жива връзка с бъдещите си зрители (а може би и бъдещи създателите), и децата от неделното училище застанаха пред камерата на една от майките и разказаха без подготовка какво е за тях страната ни. Чуйте този кратък клип излъчван няколко пъти по времето на фестивала:

За тях България е красива, зелена, хубава, с повече цветя и животни, мястото на „веселта” (детски неологизъм), там, където мама и баба са родени, там, където се създавали филми като „Борбата на таралежите” (детето искаше да каже „Войната на таралежите”) и „Куче в чекмедже”, все филми създавани по времето на „лошия комунизъм”. Те също са синове „на земя прекрасна и юнашко племе”. Въпросът е с какво България е заслужила тези свои деца и какво ще им даде? Мизерията, струяща от сегашните ни филми? Безобразната политическа и духовна ситуация? Мутрите и лихварите, които унизяват всекидневно учителите на България, а също бабите и дядовците на тези деца? Повечето филми от фестивала бяха в явен дисонанс с онова, което се учи в училищата ни зад граница.

Посланикът на България във Вашингтон г-жа Елена Поптодорова каза миналата година на голям училищен празник, че училища като „Гергана” раждат една алтернативна и по-хубава, по-поетична България. Време е да изберем - алтернативната или сегашна България искаме. Или най-малкото, да се потрудим всеки според способностите си двете Българии да се срещнат с разбиране и обич някъде по средата.