С Панчо Владигеров
Вайсенберг не е обичал да дава интервюта, но след значително настояване от страна на музикалния критик и журналист Роберт Бахман през 1976 г. склонява да говори за себе си и за музиката. Ето как го вижда самият Бахман:
„Безспорна за всички, както неговите почитатели, така и тези, които го отхвърлят, е майсторската му суверенност, перфектната техника, която сякаш е израснала от ненадмината сигурност и множество предизвикателства. Според оценката на едни той е хладно пресметлив технократ на пианото, безчувствен майстор на пианистичния план, който поставя ефекта пред емоцията, а изчислението пред спонтанността. Противно на това, останалите са впечатлени от ледената яснота на удара му, хвалят безкомпромисната му енергия, с която се изправя срещу клишетата на интерпретацията, впечатляват се от будната му музикална интелигентност, от обуздания му от трезвост темперамент. Без съмнение: Вайсенберг разбуни духовете. Изглежда се сблъсква или с решително отхвърляне, или с безусловно приемане”.
През януари 1965 г. Вайсенберг за пръв път от 9 години нарушава мълчанието си от концертните подиуми и звукозаписи. Тогава той е поканен в Стокхолм да снима „Петрушка” на Стравински и едва ли предполага, че този запис ще обърне кариерата му. Няколко месеца по-късно Херберт фон Караян чува Вайсенберг и незабавно му предлага съвместна работа, в резултат на което се раждат легендарните им записи на Бетовен – всички клавирни концерти, Чайковски – 1-ви клавирен концерт, както и легендарния Рахманинов – 2-ри клавирен концерт, всички с Берлинската филхармония.
Ето още малко от Роберт Бахман: „Не само неговият вид, в свиренето му също има нещо хищническо. Това, което оставя подобно впечатление, са пулсиращата зад хладно дистанциращия интелект гореща кръв, мускулесто-мъжественото, атлетично тренирано тяло, готовата за скок и атака нервна напрегнатост, естествената елегантност на движението, късо подстриганата глава с неподвижно по време на свирене лице. И със сигурност това не са обикновени ръце на пианист, които действат; това са лапи на пума, които мигновено хващат акорда с освобождаваща сила. Вайсенберг затруднява тези слушатели, които очакват от един интерпретатор изложени на показ емоции. С каменно лице, което не издава и следа от вживяване, той се посвещава на озвучаването на нотния текст. Но зад това неподвижно изражение се крие най-висша концентрация и творческа дисциплина, които отхвърлят извънмузикалните елементи като пренапрегната мимика или ефектни жестове. Тази привидна безучастност в музикалното събитие, тази оптическа измама може би е причина за резервите, които среща Вайсенберг тук и там. От слушателя се изисква концентрация върху звучащото действие. При това Вайсенберг е пианист, който знае как оптически да окове слушателите със свиренето си”.
Култов негов запис е Рахманинов – 3-ти клавирен концерт с Orchestre national de France с диригент Жан Мартинон, документ от края на 60-те години:
Първата среща на Алексис Вайсенберг с българската публика е през 1972 година и преминава с триумфален успех. В периода 1974–1979 г. концертите му в България са ежегодни. Вайсенберг е почетен доктор на НМА „Проф. Панчо Владигеров”. През 2012 г., броени месеци след смъртта му, клавирната катедра към Музикалната академия издава в книга три негови интервюта, като ви предлагам едно от тях: http://planinitenabulgaria.blog.bg/muzika/2013/02/08/aleksis-vaisenberg-interviu.1051055