Жюлиет Бинош като Камий Клодел

<p><em><br /></em></p> <p><em><br /></em></p> <p><em><br /></em></p> <p><em><br /></em></p> <p><em><br /></em></p> <p><em><br /></em></p> <p><em><br /></em></p> <p><em><br /></em></p> <p><em><br /></em></p> <p><em>Камий броди от място на място. В кухнята наглежда приготвянето на храната: позволили са й го, за да успокоят манията й за преследване &ndash; тя се страхува, че ще бъде отровена от Роден. След това в градината. В салона. Тя търси самотата. Шумът я дразни. Въпреки това се грижи за болните, когато трябва, а невинността на идиотите понякога е балсам за нея самата, която умее единствено да наранява себе си. Жюлиет Бинош разкрива пред камерата откритото си, понякога посърнало или сгърчено, понякога изпълнено с надменна красота лице. Нейното страдание, нейното очакване, нейната изумителна прозорливост. Устремът от нежност и надежда, който хвърля Камий в прегръдките на брат й Пол и се удря в неговата студенина. Той ще идва понякога. Тя няма да се върне повече към живота.</em></p> <p><strong>- Как се роди първото ви сътрудничество с Брюно Дюмон?</strong></p> <p>- Имах желание да снимам с него. Когато се срещнахме, той четеше книга за Камий Клодел по времето на нейното затваряне и нейната възраст съответстваше на моята. Той си спомняше за едно предаване, в което аз говорех за рисуването и направи връзка между нас двете. И ето!</p> <p><strong>- Какво изпитахте от затварянето на Камий Клодел?</strong></p> <p>- Тя е преживяла пълен ад &ndash; физически, мисловен, емоционален. Във филма Брюно Дюмон не ни накара да преживеем това, което тя наистина е изтърпяла. В лудницата по онова време е имало 2000 пациенти! Брат й Пол, както и лекарят й, искали тя да се върне към скулптурата. Но тя отказва през целия си живот.</p> <p><img src="/uploads/editor/BINOCHE-3.jpg" alt="" width="625" height="278" /></p> <p><strong>- Защо?</strong></p> <p>- Защото да създава скулптури, би означавало, че е съгласна със ситуацията си. Но тя никога не я е приемала. Винаги е търсела правото си да си тръгне от лудницата, да се върне в родната си земя, в семейната къща във Вилньов сюр Фер. Тя се е борила. Но в един момент вече е загубила надежда, че ще я потърсят. Тя е приела това. Пол описва едно просветлено и сияйно лице към края на живота й. Тя е спечелила вътрешен рай. Била е отвъд собствената си ситуация. Постигнала е светостта чрез лудостта.</p> <p><strong>- Как се подготвихте за тази роля?</strong></p> <p>- Вдъхнових се от нейната кореспонденция и от моя живот. Във всеки случай само това има значение. Един актьор извиква спомени, сенчести места, които не са много приятни, но са необходими, за да разказва истории. В противен случай трябва да си смени професията! Трябваше да бъде готова за скок в неизвестното, което се нарича изоставяне, самота, безнадеждност. Когато си затворен на такова място толкова дълго време, вътрешно преживяваш крайности. Това се опитва да покаже филмът &ndash; тези големи контрасти между надежда и безнадеждност. С Брюно Дюмон искахме също да отидем към една изумителна голота в изображението на нищетата на Камий. При смъртта й са изгорили малкото, което е притежавала. Останал само един молитвеник, спасен от монахиня, защото принадлежал на църквата в Мондевержюр.</p> <p><strong>- Как се е отключила лудостта й?</strong></p> <p>- Тя е имала моменти на криза, със сигурност свързани с нейната бедност, самота, крехкост и непризнаване. Роден е бил векторът на нейната привързаност, а по-късно на чувството й за изоставяне и параноя. Когато получава държавна поръчка за &bdquo;Молещата&rdquo; и Роден разбира, той я кара да анулира поръчката. Тя била поразена от тази несправедливост. Тя е осъзнавала своя гений и е знаела много добре какъв е приносът й към творчеството на Роден.</p> <p><strong><img src="/uploads/editor/BINOCHE-21.jpg" alt="" /></strong></p> <p><strong>- Във филма си партнирате с психичноболни. Как минаха снимките?</strong></p> <p>- Като се има предвид киното на Брюно Дюмон, беше напълно осмислено да се снимат болни. Преди снимките изпитвах емпатия, но разбрах, че трябва да се дистанцирам от тях, което беше трудно. За тях аз трябваше да бъда Камий.</p> <p><strong>- Могъл ли е Пол Клодел да изпълни желанието на сестра си да напусне лудницата и да се върне в къщата във Вилньов сюр Фер?</strong></p> <p>- Те са имали сложи и драматични отношения. Той е отишъл 13 пъти в Мондевержюр, за да я види, сестра й веднъж, а майка й никога. 13 пъти имат значение. Той винаги се е опитвал да й даде най-доброто, в известен смисъл, защото той също е бил човечен. Той е бил дипломат, винаги е бил на път по четирите краища на света. Но големият поет е изпитвал също страх за репутацията си, страх от сестра си и от нейната лудост.</p> <p><strong>- Като актриса разпознавате ли се в нея?</strong></p> <p>- Това, което е общо между нас, е желанието да създаваме, да даваме, да имаме огън в кръвта. Желанието да използваш душата си, за да постигнеш цел, която надхвърля теб самия.</p> <p><strong>- Какво е значението на тази роля в кариерата ви?</strong></p> <p>- Тя е важна в моя живот. Камий Клодел е икона. Тя е ориентир за всяка жена. Тя е платила с живота си това, което спечелихме днес. Искам да излеят една от нейните бронзови скулптури, за да бъде поставена на улица в Париж. Не е нормално да има скулптори на Майол, Бурдел, Роден и нито една на Камий Клодел.</p> <p><img src="/uploads/editor/implorante.jpg" alt="" width="614" height="471" /></p> <p><strong>"<em>Молещата", Камий Клодел 1894 г.<br /></em></strong></p> <p><em><br /></em></p> <p><em>Превод от френски: Галя Дачкова</em></p>