За маниакалните фенове. Разказ от първо лице

<p><span style="font-size:14px">Няма по-маникален човешки вид от оперния фен! И друг път съм засягала темата, но днес ще разкажа нещо от първа ръка, преживяно лично от мен.</span></p> <p><span style="font-size:14px">Освен голямата страст към дадено изкуство, фенът, или нека го назовем по български, запалянкото, е отдал живота си на това, по което е подпален. През годините на моята странстваща кариера наблюдавах този феномен с интерес. Това са няколко групи хора: много ерудирани и закърмени с операта, често хора с физически или ментални недъзи, хомосексуалисти. Това, което обединява всички тях, е обсесивното преследване на всичко, което касае тяхната страст към това изкуство. От гледане на спектакли, през събиране на видео и аудиоматериали до&hellip; преследване на любимата звезда. Това е нещо наистина сериозно и ужасяващо за артистите.&nbsp;</span></p> <p><span style="font-size:14px"><span style="color:rgb(55, 64, 78); font-family:helvetica,arial,lucida grande,tahoma,verdana,arial,sans-serif">Тези хора не жалят време и средства, за да преследват целта си. Някои са заможни, други дават и последния си цент в името на това да бъдат винаги там, където е тяхното божество. Те са неизменно присъствие. В залата, на всеки един спектакъл, навсякъде по света, на всички континенти, винаги пред гримьорните, в тълпата пред театрите, с техните фотоапарати, снимки и албумчета за автографи. Това са хора, които се отъждествяват с големите артисти. Които искат да са като тях. Които живеят в света на успелите, защото самите те нямат кураж, сили и средства, за да бъдат такива.&nbsp;</span></span></p> <p><span style="font-size:14px"><span style="color:rgb(55, 64, 78); font-family:helvetica,arial,lucida grande,tahoma,verdana,arial,sans-serif">Тези, за които ще разкажа, са особен случай. Те са двойка, мъж и жена, съпрузи около 40-те, успели в професиите си, той е адвокат, тя - архитект. От добри семейства, финансово състоятелни, от Милано. </span></span></p> <p><span style="font-size:14px"><span style="color:rgb(55, 64, 78); font-family:helvetica,arial,lucida grande,tahoma,verdana,arial,sans-serif">За да не влизам в излишни подробности, ще обобщя, че тези хора в продължение на години ме преследваха физически и не само. Когато ги нямаше в Ню Йорк, Сеул или Лос Анджелис, то след премиерите в гримьорната ми неизбежно ме чакаха огромни, маниакално грандиозни кошници и букети. Когато си почивах в България, всяка седмица получавах пакети по пощата, така наречената от тях scattola magica (вълшебна кутия) с уникални материали за оперите, които ми предстоеше да подготвям. </span></span></p> <p><span style="font-size:14px"><span style="color:rgb(55, 64, 78); font-family:helvetica,arial,lucida grande,tahoma,verdana,arial,sans-serif">Те обикаляха Европа, консерватории и библиотеки, ровеха се за уникални клавири, записи, книги, есета, ръкописи, всичко, което историята бе произнесла за даденото заглавие. Благодарение на това аз наистина се обогатявах. Домът ми е пълен с безценна информация от &quot;а&quot; до &quot;я&quot; за големите опери на Росини, Белини, Доницети, Моцарт, Верди. Снимки, биографии, не само на композиторите, но на изпълнителите, за които са творили, с подробности и пикантерии от личния им живот. Всичко, което до един момент ме правеше щастлива. След което последва кошмарът от преследването. Тогава, когато на всеки мой ангажимент започнаха да идват с нов клавир, изписан на ръка от нея и от него, със забележки, ремарки, съвети, анализи и препоръки. Изглеждаше мило, любезно, много доброжелателно и френдли, докато ситуацията не излезе от всякакви граници и не започнаха агресивно да навлизат в личния ми живот.</span></span><br /> &nbsp;</p> <p><span style="font-size:14px"><span style="color:rgb(55, 64, 78); font-family:helvetica,arial,lucida grande,tahoma,verdana,arial,sans-serif">Обаждане по телефона три пъти на ден, безкрайни писания в интернет, преследване да се виждаме, да закусваме, обядваме и вечеряме заедно, контрол с кого се виждам, общувам и си лягам... След премиера на &quot;Семирамида&quot; в Рим излезе фантастична критика за мен от един от най-големите италиански журналисти. Те изкупиха всички броеве на &quot;Кориере дела Сера&quot; от една будка за вестници... Няма да забравя терора, когато пребивавах в Милано, техния роден град. Там наистина попаднах в хорър. Започнах да се крия, тя идваше да ме издирва в апартамента ми. Пикът на историята е, когато жената, която го почистваше, отворила, казала, че ме няма, тя я блъснала на земята и започнала да отваря врати на стаи, на гардероба, лазила под спалнята, крещейки... Ще спра дотук.</span></span></p> <p><span style="font-size:14px"><span style="color:rgb(55, 64, 78); font-family:helvetica,arial,lucida grande,tahoma,verdana,arial,sans-serif">Преди мен същия ад бяха преживели Лейла Куберли и Мартин Дюпюи.</span></span></p> <p><span style="font-size:14px"><span style="color:rgb(55, 64, 78); font-family:helvetica,arial,lucida grande,tahoma,verdana,arial,sans-serif">Това е тема за психоанализа.</span></span></p> <p><span style="font-size:14px"><span style="color:rgb(55, 64, 78); font-family:helvetica,arial,lucida grande,tahoma,verdana,arial,sans-serif">Интересна и за мен, но сега, след години...</span></span></p>