- 10 Sep 2020
- 182
- 4
Публикуваме размисли на италианския писател и философ Умберто Еко за влиянието на масовите медии върху формирането на политическите настроения и ловкостта на водещи политици популисти да се домогват до силата на това въздействие. Изводите, които споделя с нас Умберто Еко, един от водещите европейски интелектуалци, повдигат завесата на масовия популизъм, на техниките за манипулация, които използват политическите любимци, и разкриват отдалечеността на политическата популярност от истината:
<p>Силвио Берлускони подари на Италия нова форма на управление – телекрацията. Политическите решения не се дискутират в парламента, а се презентират в токшоута. Цялата власт в Рим произлиза от телевизията.</p>
<p>Когато италианският министър-председател Силвио Берлускони се появи в едно голямо, излъчвано в цялата страна телевизионно токшоу и оповести намерението си да изтегли италианския военен контингент от Ирак, тъкмо пребивавах за няколко дни в Париж по случай откриването на Панаира на книгата.</p>
<p>И така, имах възможност да разговарям за италианската политика с французите, които са специалисти в това никога да не разбират точно какво се случва в Италия.</p>
<p>Първият въпрос гласеше: „Защо вашият министър-председател оповестява едно толкова значимо решение в телевизионно предаване, а не в парламента – където вероятно би бил задължен да събере различни мнения и да се стреми да спечели съгласие?”</p>
<p>Отговорих, че Берлускони се готви да изгради режим на медиен популизъм – популизъм чрез масовите медии. В един такъв режим масовите медии се използват за създаване на директна връзка между премиера и народа и така се подкопава авторитетът на парламента.</p>
<p>Премиерът няма да има повече нужда да се домогва до съгласие, тъй като то ще бъде гарантирано от самото начало. По този начин парламентът ще изпадне в незавидна ситуация и ще се превърне просто в един инструмент, който служи само за по-късното одобрение на споразумението между Берлускони и телевизионния модератор на популярното токшоу Бруно Веспа.</p>
<p>По-нататък обясних, че Италия е една забележителна страна, в която поведението на хората понякога се основава на семантично двуличие. Във връзка с Ирак американските вестници или радиопредавания говорят за „insurgence” (което означава нещо като бунт, надигане или партизанска война в широки размери).</p>
<p>Ако обаче италианец употреби повече или по-малко синономния израз „resistenza”, който означава „съпротива”, някои хора започват да си скубят косите. Сякаш виждат в това опит да се приравни фундаменталисткият терор със славното съпротивително движение по време на Втората световна война.</p>
<p>Тези хора не искат да разберат, че „съпротива”, както и „въстание” или „надигане” са неутрални понятия, които трябва да се използват, когато една част от населението посяга към оръжието. За да се противопостави на някой агресор – дори и ако тези борци от съпротивата не са по нашия вкус, а също ако партизанското движение включва и очевидно терористични групировки.</p>
<p>След това обърнах внимание на моите събеседници и на една друга своеобразна семантична слабост. Ако думата „режим” се използва във връзка с Берлускони, ще има рев и скърцане на зъби, тъй като някои са на мнение, че в италианската история е съществувал само един-единствен режим – фашизмът. Така че за италианците е детска игра да оправдаят Берлускони, като посочат, че той не е карал италианските деца да носят черни ризи, нито е правил опит да завладява Етиопия.</p>
<p>„Режим” обаче не означава нищо повече от форма на управление. Ние говорим за демократичен режим, за монархичен режим, републикански режим и т.н. Берлускони се готви да създаде една нова форма на управление, която се различава от онази, която конституцията санкционира – това е вече споменатият медиен популизъм – популизъм чрез масовите медии. И сега той се опитва да модифицира конституцията.</p>
<p>Когато обаче Берлускони, получил остри укори от Буш и Блеър, няколко дни по-късно твърдеше, че никога не е казал, че възнамерява да изтегли войските си от Ирак, въпросите бързо станаха още по-директни. „Как той може така да си противоречи?”, искаха да научат хората от мен. Обясних им, че точно това е предимството на медийния популизъм.</p>
<p>Това, което е произнесено веднъж в парламента, се счита за официално и да се твърди по-късно, че никога не е казано, е невъзможно. Напротив, с явяването си по телевизията Берлускони веднага постигна целта си – да добие определена популярност за предстоящите избори.</p>
<p>Неговото по-късно твърдение, че никога не е казвал подобни неща, от една страна, му даде възможност да успокои Буш, без от друга страна, да загуби одобрението, което вече беше получил. Как е възможно? Тъй като едно от предимствата на масовите медии се състои в това, че онези, които ги консумират (и не четат вестници), още на другия ден са забравили какво точно е казано предишния ден и най-много да си спомнят, че Берлускони е казал нещо, с което те са били съгласни.</p>
<p>Но, така гласеше следващият въпрос, на италианците не им ли е ясно, че по този начин Берлускони (а с него и Италия) ще загуби своята надеждност, също и в очите Буш и Блеър. Не, отговорих аз. Това може да е вярно само за онези италианци, които четат вестници, но те са малцинство.</p>
<p>Мнозинството получава информацията си от телевизията, а италианската телевизия разпространява само информация, която се харесва на Берлускони. И тъкмо това представлява медийният популизъм – популизмът чрез масовите медии.</p>
<p>Превод: Господин Тонев, със съкращения от списание „Цицеро”</p>
