Уди Алън: Нямам нужда от публиката на блокбастърите

<p>Той има с какво да впечатли: на 77 г. нюйоркският режисьор прави най-добрия си филм от години насам &ndash; &bdquo;Син жасмин&rdquo;, жестока комедия, разочароваща приказка за края на една глава от капитализма и най-вече необичаен портрет на една сломена жена, която е скъсала с реалността. Кейт Бланшет, във всички планове, красива или опустошена, достига тук висоти, които я превръщат в актриса отвъд суперлативите.</p> <p>Не очаквахме нещо голямо от Уди Алън, изгубен в европейската си обиколка &ndash; Лондон, Барселона, Париж, Рим &ndash; и годишните му туристически справочници, развлекателни, но нищо повече. Със &bdquo;Син жасмин&rdquo; той се завръща у дома &ndash; филмът е заснет в Ню Йорк и Сан Франциско. Лентата е с невероятна тръпчивост, моментална снимка на Америка пост-Мадоф, която приема лицето на Жасмин, антигероиня в свободно падане, декласирана нюйоркска буржоазка, тотално невротизирана, далечно ехо на Бланш Дюбоа (героинята от &bdquo;Трамвай желание&rdquo;), която редовно се налива с водка и &bdquo;Ксанакс" и засяда при сестра си с идеята да изгради отново живота си в търсенето на толкова скъпия на американците &bdquo;втори шанс&rdquo;.</p> <p><strong>- &bdquo;Син жасмин&rdquo; може да надхвърли приходите на &bdquo;Полунощ в Париж&rdquo;, най-доходоносния филм в кариерата ви досега...</strong></p> <p>- Аз съм първият изненадан, напълно изненадан. Като цяло винаги очаквам бедствие. Тук, в Европа, съм по-уверен, убеждавам се, че филмите ми могат да съблазняват, но в САЩ един сериозен филм автоматично тръгва лошо, защото филмите за катастрофи и семейните комедии вече задават линията.</p> <p>&nbsp;</p> <p><img src="/uploads/editor/WOODY-2.jpg" alt="" width="630" height="281" /></p> <p><em>Уди Алън режисира Карла Бруни-Саркози и Оуен Уилсън по време на снимките на "Полунощ в Париж" (2011 г.)</em></p> <p><strong><br /></strong></p> <p><strong>- Важно ли е да постигнете успех на този етап на кариерата ви и вашия престиж?</strong></p> <p>- Не в практическия смисъл на думата: един неуспех не би ми попречил да работя. Успех или не, животът ми все пак продължава. Всяка сутрин продължавам да ставам, да правя малко упражнения, да водя децата си на училище и да свиря на кларнета си.</p> <p>- <strong>Познавате ли нарцистичните рани?</strong></p> <p>- За какъв успех говорим? За успех при критиката? Публиката? Не усещам никакъв натиск в това отношение. Това, което е важно за мен, е личното осъществяване, това, което смятам за значимо за себе си. Понякога филмите, които са провал, носят приходи.</p> <p>Пример за това е първият ми сценарий, този за &bdquo;Какво ново, котенце?&rdquo; (1965 г.): мразех този филм, но той имаше огромен международен успех. &bdquo;Манхатън&rdquo; (1979 г.) е смятан за един от емблематичните ми филми и въпреки това съвсем не го харесвам. Спомням си, че по онова време дори предложих сделка на шефовете на продуцентската къща &bdquo;Юнайтед артистс&rdquo;: помолих ги да не го показват, в замяна на което аз ще направя безплатно който и да е филм за тях, но те отказаха. Все още не го харесвам, никога не променям мнението си за някой от моите филми, до такава степен, че не ги гледам отново. Обратното, правил съм филми, които никой не оцени, а аз намирам за чудесни. &bdquo;Финал по холивудски&rdquo; (2002 г.) е един от тях. Критиките не бяха благосклонни и никой не отиде да го гледа. Въпреки това аз го смятам за една от най-добрите си комедии.</p> <p>- <strong>Никога не гледате филмите си отново?</strong></p> <p>- Никога, когато приключа, преминавам към следващия. Спомням си, че в средата на 60-те г. срещнах Ричард Бъртън в Париж. Той снимаше &bdquo;Бекасът&rdquo; и ме увери, че сам се е задължил&nbsp; никога да не гледа филмите си. По онова време това ми се стори смахнато, но днес мисля, че той беше напълно прав.</p> <p>&nbsp;</p> <p><img src="/uploads/editor/woody-3.jpg" alt="" width="630" height="280" /></p> <p><em>Уди Алън, Пенелопе Крус, Алесандро Тибери по време на снимките на "На Рим с любов" (2012 г.)</em></p> <p><strong>- Жените винаги са били вашите необходими музи. Може ли да се смята Кейт Бланшет за новата ви избраница?</strong></p> <p>- Забелязах я в &bdquo;Талантливият господин Рипли&rdquo;, тя беше най-хубавото в този филм. Казах си: но кое е това момиче? Оттогава следя работата й, фантастична актриса, и се надявах да имам късмета да работя с нея. Моментът дойде. Пишейки &bdquo;Син жасмин&rdquo;, си помислих за нея, а тя беше свободна между една пиеса на Чехов и друга на Жьоне.</p> <p><strong>- Това е чудесно сътрудничество...</strong></p> <p>- Ние се разбирахме много добре, това е вярно. Тя е хубав човек, не е претенциозна и е много открита. Тайната на успешните филми се крие в малко неща: достатъчно е да наемеш големи актьори. След това само трябва да ги оставиш да работят. Да не ги затрудняваш, да забравиш за себе си и да замълчиш.</p> <p><strong>- Снимали сте много жените, които сте обичали, Даян Кийтън или Миа Фароу. По-добре ли се снима, когато си влюбен в една актриса или очарован от нея?</strong></p> <p>- Разбира се, но аз главно съм работил с най-добрите актриси и Кейт Бланшет принадлежи към тази категория. Не трябва да се избира една актриса само защото е красива. Актрисите в моите филми не само са хубави жени, елегантни и стилни, те са дълбоки, сложни жени, които умеят да играят: Даян Кийтън, Миа Фароу, Мерил Стрийп, Джина Роуландс, Морийн Стейпълтън или Джералдин Пейдж. Всички те са актриси от много високо ниво.</p> <p><strong>- Има ли актриса, за която съжалявате, че не сте могли да работите с нея?</strong></p> <p>- Не. Работил съм с всички големи актриси през последните години. Дори Зоуи Колдуел, която направи само един филм, и то с мен. Ако ме питате за тези, които са си отишли, ще посоча Вивиан Лий, която имаше едновременно красота и талант.</p> <p>&nbsp;</p> <p><img src="/uploads/editor/woody-4.jpg" alt="" width="630" height="421" /></p> <p><em>Със Скарлет Йохансон</em></p> <p>&nbsp;</p> <p><strong>- &bdquo;Син жасмин&rdquo; бележи завръщането ви в САЩ след вашия европейски период...</strong></p> <p>- Героите на филма, Жасмин и мъжът й, са чисти нюйоркчани, не можех да снимам другаде освен в Ню Йорк. След това се преместихме в Сан Франциско, който е един от любимите ми градове в САЩ, единственият, за който мога да си представя да са настаня за няколко седмици.</p> <p><strong>- Началото на нов, американски цикъл ли е &bdquo;Син жасмин&rdquo;?</strong></p> <p>- Не, тъй като току-що завърших във Франция романтична комедия с Колин Фърт и Ема Стоун. Винаги съм мечтал да бъда европейски режисьор. Да работя в Париж, в Лондон, в Рим или в Испания с европейски актьори ми даде възможност за това.</p> <p><strong>- Има ли френска актриса, която ви интересува?</strong></p> <p>- Леа Сейду. Това момиче е фантастично.</p> <p><strong>- &bdquo;Син жасмин&rdquo; може да бъде видян като политически филм. Някои коментатори го описаха като филм за епохата след Мадоф.</strong></p> <p>- Не такова беше намерението. Да си кажа право, социалният контекст съвсем не ме интересуваше: исках да се концентрирам изключително върху емоционалната мъка на моята героиня. А след това, в по-широк смисъл, случайно, филмът беше социално конотиран, тъй като Америка преживява травми, които беше трудно да се изчистят. Изведнъж милиони американци осъзнаха, че тяхната финансова сигурност е била измама. Богатите станаха бедни, средните класи затънаха, а бедните загубиха малкото, което имаха.</p> <p>&nbsp;</p> <p><img src="/uploads/editor/woodyallen-5.jpg" alt="" /></p> <p><em>С Кейт Бланшет по време на снимките на "Син жасмин"</em></p> <p>&nbsp;</p> <p><strong>- Вашият филм започва в Ню Йорк. Какъв е един нюйоркчанин?</strong></p> <p>- Някой, който като мен се чувства емоционално свързан с този град, познава неговото сърце, разбира темпото му. Обичам Ню Йорк, улиците му, къщите, живота на хората, шума, възбудата. Никога не бих могъл да живея в спокойствие на село, на брега на езеро. Обичам врявата, задръстванията, сирените на полицейските коли, хората, които тичат по булеварда, ресторантите, които трябва да откриеш, галериите, театрите на Бродуей. Изпадам в паника в мига, в който настъпи мълчание. Не понасям спокойствието.</p> <p><strong>- Все още ли сте радостният безнадеждник, когото толкова често са описвали?</strong></p> <p>- Ако не работя, ако не съм концентриран върху нещо, се отдавам на мрачни мисли, сграбчен съм от съзнанието за трагичността на живота, неговата безнадеждност, тъга. Работата е моето лекарство, тя е здравословна за тялото и за ума.</p> <p><strong>- Вие, ироничният песимист, какво мислите за модата на <em>feelgood movies</em>, &bdquo;филмите, които правят добро&rdquo;?</strong></p> <p>- Посредственост. Освен това този род филми често прокарват най-лошите предразсъдъци.</p> <p>- <strong>Как да устоим на блокбастърите?</strong></p> <p>- Това е друга професия, която се основава на продажбата и очакваната печалба. Не ги гледам, не ги знам, те не ме интересуват. Това са вдетиняващи продукти.</p> <p><strong>- Не е ли изтощително да бъдеш изтънчен в един свят, който съвсем не е такъв?</strong></p> <p>- Това може да бъде безнадеждно, може да бъде фрустриращо, но винаги ще има достатъчно изтънчени и чувствителни хора, с които да обменяме гледни точки и емоции. Нямам нужда от публиката на блокбастърите...</p> <p>&nbsp;</p> <p><img src="/uploads/editor/woody-6.jpg" alt="" width="630" height="354" /></p> <p><strong>Уди Алън</strong><em><br /></em></p> <p><em><br /></em></p> <p><em>Превод от френски: Галя Дачкова</em></p>