Стивън Содърбърг: Омръзна ми тиранията на мейнстрийма

<p>Мина почти четвърт век, откакто Стивън Содърбърг се роди в света на киното със &bdquo;Златната палма&rdquo; за филма си &bdquo;Секс, лъжи и видео&rdquo; през 1989-та. Тогава той беше 26-годишен, днес е на 50, една хубава възраст според него, за да изчезне под светлините на рампата.</p> <p>Впрочем той предначерта линията си на поведение още с първите си думи в Кан: <em>По-тежко ще бъде падането</em>. Миг на проблясък и на учудваща ирония за новоизлюпения режисьор. <em>Малко се пошегувах</em>, спомня си днес Содърбърг. <em>Но не само. Опитвах се да си представя какво си мисли публиката: &bdquo;Дали е добре за този момък да бъде сега редом до Копола, Олтман или Бунюел?&rdquo;. Въпреки това не изпитвах тревога. Тайно се надявах да имам кариерата, която в крайна сметка имам. Да правя различни филми</em>.</p> <p>Но принципът на Содърбърг не е в това. По-скоро в абсолютното съзнание за работата, която трябва да свърши. Пример: <em>След &bdquo;Че&rdquo;, през 2008 г., изчезна желанието ми да бъда сериозен. Омръзна ми. Тъй като знаех, че ми остават още четири-пет години работа, избрах да гледам и да правя забавни филми</em>.</p> <p>Стивън Содърбърг говори дълго и ясно. Той изисква интервю за пресата да трае най-малко 40 минути, от което телевизията може да заснеме 20-ина. Нещо изключително в медийно-промоционалната система, където интервютата се правят ударно. Той обича да обяснява, да пита, да разбира. <em>Винаги е интересно да видя изкривяването между това, което аз искам да разкажа, и това, което възприема публиката или критиката. Това, че съм направил четиричасов филм за Че не означава, че съм съгласен с всичко, което е направил. Просто ми се стори интересен като историческа фигура. Исках да разбера как един човек може да започне революция. Но журналистите в САЩ ме попитаха защо разказвам за един убиец. Това ме смая</em>.</p> <p>Защо снима, какво е общото между филмите му? <em>Не знам. Може би защото съм искал да ги заснима</em>, отговаря режисьорът. Един биографичен филм ("Кафка"), един експериментален филм (Schizopolis), екшън комедии (&bdquo;Извън контрол&rdquo;, &bdquo;Бандата на Оушън&rdquo; и продълженията), един политически трилър (&bdquo;Трафик&rdquo;), един язвителен филм за Холивуд (&bdquo;Фронтално&rdquo;), един блокбастър (&bdquo;Ерин Брокович&rdquo;), научнофантастичен (&bdquo;Соларис&rdquo;) и филм на ужасите (&bdquo;Заразяване&rdquo;). Между другите.</p> <p>Без да се забравя последният, който излиза, но предпоследен като заснемане: биографичният филм за Либерачи, звездният пианист хомосексуалист. <em>Вярно е. Изглежда, че съм ходил във всички посоки. Но това, което винаги ме е мотивирало, е именно идеята всеки път да отида другаде. Да се опитам да разкажа другояче една нова история. Всички режисьори ще ви кажат, че между това да запазят творческата си свобода и да имат много пари, за да заснемат филм, ще предпочетат свободата си. Но често това е само теоретичен избор. На практика е много различно. В началото аз можех да контролирам и двете и да се адаптирам. &bdquo;Бандата на Оушън&rdquo; и Schizopolis, колкото и различни да са те, го доказват по свой начин</em>.</p> <p>Стивън Содърбърг иска да постави брояча на нулата. <em>Ако се върна към режисурата, ще се насоча към дълги истории, като &bdquo;Берлин Александърплац&rdquo;, заснет от Фасбиндер за телевизията. Вече намерих роман, който да адаптирам: &bdquo;The Sot-Weed Factor&rdquo;.</em></p> <p><em><img src="/uploads/editor/STEVEN-2.jpg" alt="" width="615" height="418" /></em></p> <p><em><span class="st">Режисьорът с Елън Бъркин по време на снимките на&ldquo;<em>Бандата на Оушън 3</em>&rdquo;</span></em></p> <p><strong>- Вярно ли е? Наистина ли спирате да правите кино?</strong></p> <p>- Да. За да опитам други неща... да навляза в други полета. Имам впечатлението, че съм направил всичко.</p> <p><strong>- Тоест?</strong></p> <p>- Времената се променят... дойде нова вълна режисьори, по-свързани с новите поколения зрители.</p> <p><strong>- Кого имате предвид?</strong></p> <p>- Кари Фукунада например... Това, което ме удивлява, е, че техният опит в киното е напълно различен от моя. Аз съм част от последното поколение, за което киното си заслужаваше. Когато исках да гледам филм, трябваше да чакам да бъде прожектиран в района, където живея. Когато откриеш &bdquo;Последната прожекция&rdquo; на 15 г., в старо кино в Батън Руж, сам, това е преживяване, което променя живота ти. Бях чел за това, знаех за какво се разказва... Но трябваше да чакам да го включат в програмата на киното! Днес си поставям въпроса: Дали поколението на 15-годишните изживява подобен опит? Нямам отговор.</p> <p><strong>- Но с какво този начин да преживявате киното ви отдалечава от зрителите?</strong></p> <p>- Видях, че радикалността, желанието да създаваш особени неща, накратко различието вече не се забелязва. Още по-лошо, то се отхвърля. От десет години имам впечатлението, че зрителите не виждат моите амбиции или това ги изнервя. Нещата, които правя, за да създавам различно кино, дразнят.</p> <p><strong>- Но вие току-що направихте &bdquo;Професия стриптизьор&rdquo;, който е много успешен!</strong></p> <p>- Да, но &bdquo;Мръсни поръчки&rdquo; се провали, &bdquo;Информаторът&rdquo; също. И аз не знам защо. Успехът на &bdquo;Професия стриптизьор&rdquo; изненада всички, включително и мен. Не забравяйте, че последните ми проекти се провалиха...</p> <p><strong>- Има ли все още шефове на киностудиа, които казват &bdquo;не&rdquo; на Стивън Содърбърг?</strong></p> <p>- Кариерата ми изградена от успехи и провали. Редувах и двете. Когато се срещам с тях, те знаят, че съм направил &bdquo;Бандата на Оушън&rdquo;, но имам и филми като &bdquo;Соларис&rdquo; и &bdquo;Добрият германец&rdquo;. Никога не знаеш. Това е единственото правило в Холивуд: &bdquo;Никога не знаеш&rdquo;. Аз съм също толкова неспособен, колкото тях, да предскажа боксофиса.</p> <p><strong>- Това ли изпитвате?</strong></p> <p>- Да, от шест-седем години. Виждам го в момента, в който филмите ми излизат. На предпремиерите, в критиките, които чета, и в реакциите на зрителите... Не мога да ги променя, но не мога да променя и начина си на работа. Единственото решение, което остава, е да изследвам области, където бих могъл да използвам по-добре качествата си. Рисуването, театъра, телевизията, литуратурата... знам ли?</p> <p><strong>- Шест или седем години, това съответства на излизането на двете части на филма &bdquo;Че&rdquo;. Когато четем ваши интервюта, имаме чувството, че този филм ви е променил радикално.</strong></p> <p>- Това беше сложен опит, който наистина ме накара да преразгледам много неща. В този момент... имах чувството, че всичко съм направил в професията. Знаех, че това е последният път, в който правя толкова амбициозен филм... Това беше моят Кръстник! Без шега! Наистина имах тази амбиция. Затова приемането на филма беше толкова тежко... трябваше да се излекувам.</p> <p><img src="/uploads/editor/CHE3.jpg" alt="" /></p> <p><em>Бенисио Дел Торо в ролята на Че Гевара</em></p> <p><strong>- Да се излекувате? Но от какво?</strong></p> <p>- Бях стигнал да крайна точка. И вече не знаех как да изляза. Чувствах се затворник... Имах усещането, че всичко съм казал! Затова продължих с по-леки филми. Имах нужда да не правя повече сериозно, тежко кино. Исках да правя филми, готини за гледане. Добре, но сега ми омръзна от тиранията на повествованието и на мейнстрийма (масовата култура - б.ред.).</p> <p><strong>- Няма ли и страх да направите филм?</strong></p> <p>- Да бъдем ясни! Аз бях първият, който каза, че спира, и всички тръгнаха след мен (смях). Но е вярно, че големите режисьори, които правеха добрите стари филми, са рядкост... Освен Хюстън и Бунюел, може би Бергман, не виждам други. Това е забавно, защото ако затворите двама режисьори в една стая, след 15 минути разговорът задължително тръгва в тази посока. Това е нещо, което превръща всички нас в параноици. Никой не иска накрая да му сложат надгробен надпис: &laquo;&nbsp;Great but at the end not so good&nbsp;&raquo; (&bdquo;Той направи страхотни филми, освен накрая&rdquo;). Ако обявих, че се оттеглям, то беше най-вече, защото исках да спра, докато съм още в играта! Не исках да си тръгвам изпреварен... Вече не виждам истинско предизвикателство. Ако направя още един филм, имам усещането, че ще тъпча на едно място и няма да напредна! Всичко съм видял.</p> <p><strong>- Може би заради непостоянната ви кариера.</strong></p> <p>- Може би, но със сигурност, защото направих прекалено много филми за широката публика... И ми омръзна!...</p> <p>Надявам се, че съществува място, където могат да се правят експерименти, които са по-малко "в мейнстрийма". Трябва ми време, за да помисля върху това. Трябва ли де бъде измислена нова граматика? Съществува ли нов посредник, които би могъл да прокарва различни идеи или малко да ме въодушеви? Това е въпросът, който си поставям сега. Вижте &bdquo;Хирошима, моя любов&rdquo;! Вижте &bdquo;Персона&rdquo;! В упадък сме! Вече никой не се опитва да прави подобно кино. Никой режисьор не е достатъчно смел днес, за да направи това. А лично на мен ми омръзна да правя едно и също нещо.</p> <p><strong>- Казвате, че сте разочарован от зрителите, но не ви ли разочарова и бизнесът?</strong></p> <p>- Зрителите определят правилата! Киното е изкуство за широката публика. В края на деня няма никакъв смисъл да казваш, че продуцентите са страхливи или че режисьорите нямат характер. Трябва зрителите да отидат в салона... Това винаги е в ума ми.</p> <p>&nbsp;<img src="/uploads/editor/TRAFIC.jpg" alt="" width="616" height="353" /></p> <p><em>Бенисио Дел Торо в кадър от "Трафик"</em></p> <p><strong>- Но след &bdquo;Извън контрол&rdquo; вашето кино винаги е било водено от желанието за среща с публиката.</strong></p> <p>- Просто защото, ако не правиш филми, които да я вкарат в салона, бързо спираш да правиш филми &ndash; просто е. След <em>Shizopolis</em> станах черната овца в Холивуд! Никой не искаше да заложи на мен! Осъзнах го, когато видях, че няма да мога да направя <em>Human Nature</em>. Имах правата върху сценария на Чарли Кауфман и ми трябваха точно 800 хил. долара, за да направя филма. Никога не успях да ги събера... Наистина бях изпаднал много ниско. Изведнъж, когато дойде &bdquo;Извън контрол&rdquo;, си казах, че е трябвало да го направя.</p> <p><strong>- Затова всичките ви филми играят със зрителите...</strong></p> <p>- Да! Защото ако си давам сметка за зрителите, аз отказвам да разваля филма си, за да подсигуря неговия успех. Отказвам да го принизя, за да го &bdquo;продам&rdquo;... Искам много от моите зрители; очаквам да бъдат внимателни, да ме последват... Странно е впрочем, че в САЩ някои критици ми сложиха етикета &bdquo;анти-зрителски&rdquo; режисьор. Никога няма да разбера как могат да мислят така за мен. Точно обратното: доверявам се на зрителите, мисля, че те са интелигентни.</p> <p><strong>- В &bdquo;Странични ефекти&rdquo; компилирате някои от любимите си теми. Вашата натрапчива идея за психиатрията, която препраща към първите ви филми, икономическите сили и пазара &ndash; теми, които засягате от години &ndash; и, накрая, за обирите с измама...</strong></p> <p>- Вярно е, че това прилича почти на антология (смях). Не съм спрял да говоря за темите, които ме интересуват! Парите са тема, която ме интересува, защото това е въпрос, който позволява да свалите всички бариери. Всеки трябва &ndash; в един или друг момент, лично или професионално &ndash; да се сблъска с него. Това, което ме интересуваше в &bdquo;Странични ефекти&rdquo;, беше фактът, че мога да подхвана темата от двата края: Руни Мара трябва да се справи с всекидневието с мъжа си, който излиза от затвора и иска да започне от нулата, но тя има нужда от пари. В другата крайност &ndash; компаниите трупат огромни печалби и манипулират лекарите, за да правят тестове с лекарства... Ключът беше да обединя всичко това естетически.</p> <p><strong>- Как?</strong></p> <p>- Определих си много ясни правила. Какъв тип леща да използвам, какво движение на камерата. Това ми позволява да определя естетическия свят на моите филми. И най-вече да оптимизирам процеса, за да разреша бързо проблемите по време на снимките. Днес мога да правя неща, които не можех пред 15 г. Опитът ми позволява да виждам решенията и алтернативите по-бързо. Той е като филтър! Когато започваш един филм, има милиони възможни филми и ти трябва да ги сведеш до твоя филм. Дейвид Финчър има една страхотна фраза: &bdquo;Има стотици начини да направиш нещата, но в края на деня има само два и единият от тях е грешен!&rdquo;. Моят верен екип и дигиталната техника ми позволиха да направя огромен прогрес, да изразявам по-бързо идеите си, да бъда по-гъвкав. При първите си три филма започвах монтажа едва след завършването на снимките. Днес монтирам сцените, заснети през деня, още същата нощ. Това ми позволява да коригирам на следващия ден.</p> <p><strong>- Имам усещането, че това, което харесвате в киното, е бързината и изпълнението. И най-вече да не се връщате. Нито към филмите, нито към кариерата си.</strong></p> <p>- Не знам. Не обичам да мисля за това.</p> <p><strong>- Което ми дава основание.</strong></p> <p>- Може би (смях). Мисля, че Уистлър казваше: &bdquo;Трябва много работа, за да заличиш всички следи от работата&rdquo;. Това беше подходът ми в този филм. Да отида към същественото. Да премахна излишното. Гледах една сцена и си казвах: &bdquo;ОК, от колко плана имам нужда? А минимум?&rdquo;. Ако бяха два, тогава снимах два. Исках филмът да бъде много стилизиран, но същевременно да няма излишен план. Със сценариста Скот Бърнс препрочетохме сценария ред по ред, питайки се дали тази фраза има смисъл, или този план наистина е необходим. Искам само мускули. Без мазнини. И исках да приключа със суров и изчистен филм.</p> <p>&nbsp;</p> <p><img src="/uploads/editor/STIVUN1.jpg" alt="" /></p> <p><em><strong>Стивън Содърбърг</strong></em></p> <p><em><strong></strong><br /></em></p> <p><em>По материали от Express.fr и Premiere.fr</em><br /><em></em></p> <p><em>Превод от френски: Галя Дачкова</em></p>