Шедьовърът "Париж, щата Тексас", 30 г. по-късно

<p>Най-напред това е музикален шок, още от първите минути. Лирично отклонение, излязло от китарата на Рай Кудър, което отеква в камениста пустиня, посещавана от койоти. Визуален шок също. Който е видял първите планове с Хари Дийн Стентън, отпуснат ходещ силует, притиснат в тази пустиня, брадата му, бейзболната му шапка, тубата му за вода, изпита до последната капка, скоро няма да ги забрави. Ако се съмнявате, че киното може да ви пренесе още от първите секунди в друг свят, гледайте това майсторско начало. Ако Вендерс винаги е бил много грижлив към първите си кадри, в &quot;Париж, щата Тексас&quot; той задълбава още повече, успешно сливане на интимното и монументалното, на един германски режисьор, влюбен отдавна в Америка - където снима и скита от няколко години - и голямата традиция на американското кино.</p> <div class="embeddedContent"><iframe allowfullscreen="true" allowscriptaccess="always" frameborder="0" height="349" scrolling="no" src="//www.youtube.com/embed/0YMCWR8jzpU?wmode=transparent&amp;jqoemcache=GZDZl" width="425"></iframe></div> <p>&nbsp;</p> <p><strong>Червеният пуловер на Настася&nbsp;</strong></p> <p>Това е също наративен шок, разбира се. Във всички смисли на думата. Един обзет от амнезия човек (Хари Дийн Стентън) е изгубен в пустинята и прибран от брат си (Дийн Стокуел), който води подреден живот с жена си (Орор Клеман, оцеляла от &quot;Апокалипсис сега&quot; на Копола, който току-що е продуцирал &quot;Хамет&quot; на Вендерс). Непознатият, изникнал отникъде, намира сина си, изоставен от своята майка. Той възстановява връзката със сина си и тръгва да търси жена си (Настася Кински), която работи в пийпшоу в Хюстън. Това е библейска простота. Търсенето на една идентичност. На едно разделено семейство. Събиране на парчетата. Възвръщане на паметта. Възстановяване на един пъзел. Той започва и да говори.</p> <p><span style="color:rgb(0, 0, 0)">Срещата след дълга раздяла между Хари Дийн Стентън (с шапка, която е поставил на коленете си) и Настася Кински (червен пуловер, който той я моли да не сваля), от двете страни на огледалото без амалгама в пийпшоуто трябва да бъдат показвани&nbsp;</span><em>urbi et orbi.&nbsp;</em>Той, мълчаливецът, започва да разказва една история по телефона. Тя не го вижда. Тя не знае кой говори. Това е тяхната история. По-късно тя започва да говори. &quot;<em>Много е странно да се гледаш в подобно огледало</em>, ще обясни по-късно актрисата, спомняйки си за снимките, <em>чувстваш се напълно изолиран от света, всичко става много интимно, като гласове под кожата, ставаш много по-чувствителен към всичко, което чуваш, което забелязваш</em>&quot;. Слепците се срещат отново. Тя произнася фрази като: <em>&quot;Всеки мъж имаше твоя глас&quot;.</em></p> <p><strong>Монументален в началото, интимен накрая</strong></p> <p>Раждането на този шедьовър е странно. Вендерс имал идеята за някой, който пътува без цел, без друг ориентир освен пътните карти: избира място и след това отива там. Абсолютно скиталчество, което трябва да съответства на скитането на един режисьор, обърнал гръб на Германия, за да намери в САЩ въображаеми корени и една фантасмагорична памет. През 1981 г. покрай филма си &quot;Хамет&quot;, финансиран от Копола, с когото се скарва, Вендерс се среща със Сам Шепърд, американския актьор-писател, който му показва един ръкопис,&nbsp;<span style="color:rgb(20, 20, 20)"><em>Motel Chronicles.&nbsp;</em>Става дума за човек, който напуска магистралата и тръгва в пустинята. Вендерс се хваща за този образ, присажда върху него своята идея и започва да дълбае с Шепърд. Така се ражда братът, който го намира, изгубеният син, майката, която търсят...</span></p> <div>Заглавието, най-сетне. Трябваше да дойде 1984 г., за да разберем, че има Париж в Тексас. Дори имало 22 в САЩ, както ни казва Вендерс, обсебен от пътните карти. Той е преброил всички европейски градове на американската карта. Имало 16 Берлин-а. Но имало най-много Париж. Отива за &quot;Париж, Тексас&quot;. Червеният пуловер на Настася. Шапката на Хари Дийн. Металните тъжни звуци в една пустиня в началото. Този мъж и тази жена, които се разпознават, без да се виждат, по шума на дишането си в едно пустинно пийпшоу. Монументален в началото, интимен накрая&hellip; Вим Вендерс не е правил по-добро кино.</div> <div>&nbsp;</div> <div><em>Превод от френски: Галя Дачкова</em></div>