- Автор: passion.ru
- 10 Sep 2020
- 1847
- 11
Да живее в сянката на уникалния си баща и да бъде главният пазител на неговата памет – такава е съдбата на Никита Висоцки, по-малкия син на Владимир Висоцки. На 25 януари легендарният артист щеше да навърши 76 години. От 1996 г. Н. Висоцки е директор на Държавния културен център музей „Владимир Висоцки“ в Москва. Наследил е бащината си професия – актьор. В деня на смъртта на Владимир Висоцки Никита е едва 16-годишен.
Без съмнение, още приживе бардът с фантастичния тембър и еретичните стихове, които реди, е изключително популярен не само в Русия. А през последните години от живота си – и доста богат според съветските стандарти. Някак си не успява дълго да бъде дори „неделен татко“ за синовете си Аркадий и Никита – след 1968 г., когато се жени за Марина Влади и дели времето си между Париж и Москва. Майката на момчетата Людмила Абрамова ги отглежда и възпитава сама.
<p><em>От времето на горчивите, ярките и тягостните детски спомени е изтекла много вода. Никита Висоцки отдавна е един от най-задълбочените и трезвомислещи почитатели на творчеството на Владимир Висоцки. Не всички велики хора имат щастието и късмета децата им да превърнат в смисъл на живота си творческото наследство на своите родители. А Никита Владимирович отива и по-далеч – през 2011 г. създава игрален филм за изключителния си баща: „Висоцки. Благодаря, че съм жив“. Още в първия уикенд след премиерата си лентата взривява Русия като достига феноменалните 11,3 млн. долара печалба. Приходите изпреварват най-касовите американски продукции за онзи момент - анимационния "Палави крачета 2" и четвъртата част на вампирската сага "Здрач", които са с по 1,9 млн. долара приходи. За филма, за баща си и много малко за себе си разказва Никита Висоцки.</em><br />
</p>
<p><strong>- Никита Владимирович, във вашите ръце е концентрирана цялата информация за живота и творчеството на баща ви. С какво сте го запомнили вие лично? Не ви ли се е искало да напишете книга за него?</strong></p>
<p>- По принцип съм враг на мемоарната литература и онези неумели възпоменания, които характеризират повече нас самите, отколкото хората, за които пишем: как сме се смели ние, колко сме били разстроени. Спомняме си себе си, а не човека, за когото разказваме. И аз като всички мемоаристи страдам от това. Човек се превръща в отражение на самия себе си в очите на онези, за които пише уж спомени.</p>
<p>Резултатът често е диаметрално противоположен на целта, която си поставят мемоаристите – да покажат живия човек, неговия характер, енергийния му заряд. Страхувам се да не обидя хората, правили това – да си спомнят, да пишат, да снимат. Но съм убеден, че подобна задача наистина е изключително трудна.</p>
<p><strong>- Може би. Но за Владимир Висоцки като баща биха могли да си спомнят само двама души – вие и брат ви Аркадий. Какъв беше той – Висоцки-бащата?</strong></p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/32008_u1RbXylxVD75nOrpYcScPk0KESND7h.jpg" style="height:336px; width:460px" /></p>
<p><em>Владимир Висоцки</em></p>
<p>- Когато баща ми напусна семейството, бях само на 4 години. Затова спомените ми, свързани с него, са по-скоро от срещите ни след това. Но като че ли най-силни са тези от моментите, когато съм гледал негови спектакли в театъра.</p>
<p>Много обичах и „Таганка“, и него като актьор. Може би за мен той на първо място беше актьор от театър „Таганка“, а вече на второ място автор на песни. Спомням си как съм гледал неговия Хамлет, неговия Свидригайлов от „Престъпление и наказание“, неговия Лопахин от „Вишнева градина“! Именно тези спомени в някакъв смисъл ме приобщават и сродяват с хората, които са го обичали и познавали. А за детските си лични спомени нито умея, нито обичам да говоря. </p>
<p><strong>- Добре. А носеше ли ви на вас, съветското хлапе, някакви неща от чужбина?</strong></p>
<p>- Да, веднъж видя как гледам металните модели миниколички на някаква витрина и започна да ми носи такива, но по-хубави. Колекционирах фигурки на индианци, които тогава бяха на мода. Не знам как е разбрал за това, но моите индианци бяха най-страхотните, най-въоръжените – с пистолети, със свалящи се шапки.</p>
<p><strong>- Редовно ли се виждахте с баща си или от време на време, според случая?</strong></p>
<p>- Срещите ни не са имали регламентиран характер. Понякога изчезваше за месеци, в други периоди просто се появяваше вкъщи, без да се обади – понеже се върнал отнякъде и минавал наблизо. Ние с брат ми също сме нахлували в дома му, без да го предупредим – когато знаехме, че е в Москва. Защо без да звъннем предварително ли? Ами защото по телефона най-вероятно би ни казал, че е зает. А на нас винаги ни се струваше спешно да го видим…</p>
<p>Чудесно разбирам, че за баща ми семейството никога не е било на първо място. На първо място е било творчеството му, после приятелите и безусловно Марина, която наистина обичаше. Но въпреки всичко той беше нормален човек, обичаше и нас, своите деца.</p>
<p>Да, чувствали сме се обидени – искаше ни се да ни обръща повече внимание. Имало и някакво желание с негова помощ и благодарение на известността му да решим свои проблеми… Не мога да го нарека „неделен татко“, но да – той ни обичаше. Срещахме се, общувахме.</p>
<p>Естествено, когато почина, болезнено ни липсваше всекидневното му присъствие в живота ни. Искаше ни се да го питаме за разни неща, да ни посъветва за едно или друго. Но вече беше станало невъзможно.</p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/32008_rBijNgR8NMMVS9JjyHwrUlLV6pOT3V.jpg" style="height:330px; width:460px" /></p>
<p><em>Никита Висоцки</em></p>
<p><strong>- Вероятно в детството ви не са ви оставяли на спокойствие? То си е чудо – да срещнеш или да познаваш сина на Висоцки!</strong></p>
<p>- Тогава хората бяха по-тактични. Не съм усещал някакво специално внимание, което да ми пречи. Да, имаше го. Но далеч не в такава степен като сега. След смъртта му – да, вниманието беше заострено. Но не само към мен – към всички, които по някакъв начин са общували с него.</p>
<p>Спомням си как баща ми ходеше пеша по улиците. Изобщо не беше задължително, че ще го разпознаят. А ако го разпознаеха, това никак даже не означаваше, че ще се хвърлят към него да му искат автографи или да го целуват и прегръщат. Не. Най-често просто кимваха с глава за поздрав и толкова.</p>
<p>Обаче имаше и такъв случай. Двамата с баща ми стоим на паркинга пред Белоруската гара в спортния му мерцедес, каквито имаше всичко на всичко три в Москва. До нас – младеж в обикновена съветска „Лада“. Разпозна баща ми и реши да го „атакува“. Татко го погледна, кимна вежливо. А на мене ми извика: „Излитаме!“. И като даде гаааааз! Главата ми се замая, въздух не ми достигаше, докато не изчезнахме възможно най-далече. </p>
<p><strong>- Колата остана ли здрава?</strong></p>
<p>- Той имаше два мерцедеса. Червен спортен модел и сребрист, класически. Сребристия го кара няколко години. Спортния го сполетя участта на много други негови коли – разби го малко преди да умре. Сребристия успяхме да го продадем, за да погасим дълговете на баща ми. Съвсем същата кола докарахме от Германия за снимките на филма „Висоцки. Благодаря, че си жив“. Продадоха ни я за 200 000 евро.</p>
<p><strong>- Казахте, че не обичате мемоарите. Защо решихте да направите именно игрален филм?</strong></p>
<p>- Всички ние, които обичаме творчеството и личността на Висоцки, тези, които го помнят – всички безкрайно бихме желали да бъдем поне за малко заедно с него. Този филм е желанието да се докоснеш до него – такъв, какъвто е бил. Онези, които го гледат, имат възможността да прекарат два часа със самия Висоцки. Това беше моята цел и целта на целия ни екип.</p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/32008_bvxuOkLGtytgulpdFYVbpQxbMDBAxE.jpg" style="height:330px; width:460px" /></p>
<p><em>Владимир Висоцки</em></p>
<p>А реших филмът да бъде игрален, защото начините, чрез които преди това други се бяха опитвали да предадат характера му, не бяха подходящи. Мемоари, документално кино, биографични проучвания – това не са инструментите, които позволяват да се доближиш до реалния, до истинския характер на баща ми. За нас беше важно да предадем оргомния му вътрешен заряд, вихъра му, бясната скорост, с която е живял.</p>
<p><strong>- Очевидно се е получило – ако съдим по интереса към него и рекордите по касовост.</strong></p>
<p>- От самото начало работих над него и като сценарист, и като продуцент. Затова в различните периоди на заснемането му съм имал различно отношение както към получаващото се в момента, така и към крайния резултат. Няколко години по-късно продължавам да смятам, че това е един хубав, честен филм. Вярвам, че в голяма степен сме успели да пресъздадем същинския образ на баща ми.</p>
<p><strong>- Докато писахте сценария, налагало ли ви се е да събирате някакви биографични данни за баща си?</strong></p>
<p>- Разбирате ли, откак съм се родил, аз съм живял с тази тема. Всичко, което съм чувал и всичко, които знам за баща си, така или иначе присъства във филма.</p>
<p>Да, действително – някои от фактите научих след смъртта му. Докато пишех, през цялото време се опитвах да разговарям с хора, които са го познавали, които го помнят, които са работили с него. Давах им суровия сценарий, после те ми го връщаха – всеки със своите забележки, разкази, спомени, впечатления. И в един момент си дадох сметка, че ако се съобразявам с мнението на всеки, никога няма да сложа точката.</p>
<p>Защото, независимо от това, че всички познавахме Висоцки, всеки степенува приоритетите, свързани с характера му по свой собствен начин. Според мен даден факт или случка може да са от изключителна важност, според друг – нещо съвсем различно, според трети – друго. И така до безкрайност. Да намесвам външни хора в писането на сценария, се оказа не конструктивен, а разрушителен подход. Тоест – не, не е имало колективно творчество по сценария. </p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/32008_lTNvW1tj08ayghAKOQTj1de35kRB2g.jpg" style="height:330px; width:460px" /></p>
<p><em>Кадър от филма "Висоцки. Благодаря, че съм жив"</em></p>
<p><em><strong>- Преди да тръгне филмът по екраните, а и по-късно – страхувахте ли се от кинокритиците?</strong></em></p>
<p>- Не. Кинокритиката като такава в момента у нас не съществува. Първо, тя не е на особена почит в средата на тотална комерсиализация и второ – никак не са много хората, които искат и могат да пишат за кино. Но определено имаше и негативи в отношението към филма – въпреки, както казахте, огромния му успех сред зрителите.</p>
<p><em><strong>- И с какво е свързан този негатив?</strong></em></p>
<p>- С това, че Висоцки не се вписва особено в съвременната житейска естетика, в начина на живот и стила на общуване на днешното поколение. Има хора, които откровено се дразнят от фигурата на Висоцки. Вторият момент е етичен. Филмът е твърде откровен, личен. Но аз бях готов да ме упрекват за това, че съм „вкарал“ най-различни мотиви в сценария: уреждане на лични сметки, корист…</p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/32008_vJ92dYnZEQy872twf9vbkU2S6OwHo3.jpg" style="height:330px; width:460px" /></p>
<p><em>Кадър от филма "Висоцки. Благодаря, че съм жив“</em></p>
<p><strong>- Нека завършим така: вие какво сте наследили от баща си?</strong></p>
<p>- Не аз съм човекът, който трябва да коментира това. Отстрани хората биха могли да преценят по-добре приличам ли на него и по какво. Но мисля, че в зрелия си живот се научих да издържам на удари и да следвам целите си. Това са мъжкарски качества, каквито баща ми със сигурност е притежавал. Със сигурност съм ги наследил от него.</p>
<p><em>Превод от руски език: Елена Дюлгерова</em></p>
