Мишел Фуко: Политиката е продължение на войната с други средства

<p>Да разбере как се появяват и изчезват изказванията - към това се стремят всички книги на философа историк, който превърна &quot;археологията&quot; - т.е. описанието на архива на една епоха - в свой метод. В полето на медицината, на властта или на сексуалността Мишел Фуко се стремеше да хвърли светлина върху тези вербални следи, оставени от човешките практики - институции, техники, науки, нрави и. т.н.</p> <p>30 г. след смъртта му на 25 юни 1984 г., когато е на 57 г., творчеството на Фуко бе определено за национално съкровище, а неговият собствен архив бе откупен от френската национална библиотека. Става дума за фонд от повече от 37 хил. ръкописни листа, за чието съществуване дори специалистите не знаеха. Неговият партньор Даниел Дефер, който е притежавал материално документите, но не и правата върху тях, ги продаде за 3,8 млн. евро.&nbsp;</p> <p>По повод годишнината от смъртта на един от най-великите философи на ХХ век публикуваме интервю с Мишел Фуко от 1975 г., поместено в книгата &quot;Foucault Dits et ecrits I, 1954-1975&quot;. Интервюто е провокирано от международната ситуация, създала се около ценовия шок на петрола (петкратното повишаване на цената на суровия петрол, продаван от ОПЕК, през октомври 1973 г.). Тя е описана от марксистите като структурна криза на капитализма, а от либералите като криза на демокрацията. Мишел Фуко отхвърля епистемологичната валидност на понятието криза, както и на понятието противоречие.</p> <p><strong>&quot;ПОЛИТИКАТА Е ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА ВОЙНАТА С ДРУГИ СРЕДСТВА&quot;</strong></p> <p><strong>- Думата &quot;криза&quot;* кара ли ви да размишлявате?</strong></p> <p>- Това е само една дума, която бележи неспособността на интелектуалците да схванат настоящето и да го превъзмогнат. Това е всичко!</p> <p><strong>- Тази дума не ви тревожи?</strong></p> <p>- Абсолютно не. Това, което ме разсмива, е, че все още има хора, които я използват. Мисля, че трябва да осъзнаем, че кризата е нещо като теоретично допълнение, което създават политиците, икономистите, философите и някои други, за да придадат статут на едно настояще, за което нямат инструменти за анализ. Ако предпочитате, кризата е вечно настояще. Никога не е имало момент в модерната западна история, който да не е имал тежкото съзнание за много дълбоко изпитвана криза, чак до телата на хората.</p> <p><strong>- Като, че ли искат да предотвратят тази криза, давайки й епитет: енергийна криза.</strong></p> <p>- В действителност присъстваме на трансформация на силови отношения. Но с това понятие за криза се говори за нещо друго, не просто за тази трансформация. Разглежда се връхната точка на напрежение, разглежда се разделянето на два радикално различни периода в тази история, посочва се падежа на един дълъг процес, който току-що e изтекъл. От момента, в който се използва думата &quot;криза&quot;, очевидно се говори за разрив. Също така се налага съзнанието, че всичко започва. Но има и нещо много вкоренено в стария западен миленаризъм, това е второто утро. Има едно първо утро на религията, на мисълта; но това утро не е добро, зората все още е сива, денят е бил мъчителен, а вечерта студена. Но ето я втората зора, утрото започва отново.</p> <p><strong>- Как си обяснявате, че в този момент не може да се даде никаква диагноза, да се направи никаква прогноза от интелигенцията?</strong></p> <p>- Преди всичко това е свързано със статута на интелектуалеца във функционирането на властта в нашите общества. Той винаги е маргинален, отстранен. Той е на известна дистанция, понякога незначителна, понякога огромна, което прави така, че това, което той пише, може да бъде само описателно. Най-сетне, има само един език, който е винаги в сегашно време, това е езикът на заповедта, на нареждането.</p> <p><strong>- Заповедта не се лъже никога, не може да се излъже никога.&nbsp;</strong></p> <p>- Не, разбира се. Тя може да направи стратегически грешки, но никога не се лъже. Единствената истинска актуална форма на дискурса е императивът, т.е. езикът на властта. И от момента, в който интелектуалецът действа отстрани, той може да мисли настоящето само като криза.</p> <p><strong>- Но тази криза е също съвкупност от конкретни факти.</strong></p> <p>- Мисля, че не точно това е проблемът. Бих сгрешил, ако кажа, че това винаги е съществувало, но аз смятам, че в понятието за криза това, което даде тласък на дебата е, противоречието: че, развивайки се, известен процес е достигнал до такава точка на противоречие, че повече не може да продължи. Тук противоречието е само образ. Самият напредък на единия от противниците го поставя в опасност. И колкото повече напредва, толкова повече се излага на своя противник, в момента, в който го удря. Ако добре си даваме сметка, че не войната е продължение на политиката, а политиката е продължение на войната с други средства, идеята, че противоречието е такова, че повече не може да продължава така, е идея, която трябва да бъде изоставена. Конкретно, енергийната криза е чудесен пример: от момента, в който стратегическият напредък на Запада почива единствено върху разграбването на Третия свят, беше ясно, че този Запад увеличава своята зависимост. В тази степен, кризата през цялото време е тук.</p> <p><strong>- Но как реагирате, когато чувате да се говори за тази криза?</strong></p> <p>- Когато чувам да се говори за нея по журналистически начин, не се смея. Но, когато чувам да говорят за нея по сериозен, философски начин, започвам да се смея. Защото журналистът има сериозната роля, той я кара да функционира от ден на ден, от час на час.</p> <p>* &quot;<em>La politique est la continuation de la guerre par d&#39;autres moyens&quot; </em>(entretien avec B.-H. Levy), <em>L&#39;Imprevu, </em>n 1, 27 janvier 1975, p. 16</p> <p>&nbsp;</p> <p><em>Превод от френски: Галя Дачкова</em></p>