Марион Котияр, животът в зелено

<pre><strong><br /></strong></pre> <pre><strong><br /></strong></pre> <pre><strong>- Ето ви цяло лято в Лиеж, за да се снимате в новия филм на братя Дарден...</strong></pre> <p>- Имам желание непрекъснато да им благодаря. Не знам как наистина са стигнали до мен, никога не се опитвам да разбера как режисьорите ме избират. Те бяха копродуценти на "Ръжда и кости", може би тогава им е хрумнало. Това е натуралистичен филм, в духа на това, което правят обикновено - историята на една жена, която се бори, за да не загуби работата си. Не съм гримирана, нито фризирана, но не правя кино, за да бъда непрекъснато бляскава: това, което обичам, е да навляза в живота на хората, а с хуманистите Дарден пътуването е особено хубаво.</p> <p><strong>- Трябва ли смелост, за да се доказваш във всеки филм?</strong></p> <p>- В живота ми се е случвало да доказвам смелостта си: имах куража да стана, когато бях на земята. Това се случи. Не всичко беше лесно, срещала съм отхвърляне, откази или разочарования. Но мисля, че думата "смелост" не е най-точната, когато става дума за актьори; не, трябва да разглеждаш нещата като относителни. Тези, които смятам за герои, са проявили смелост, като Вангари Маатай (кенийски активист и носител на Нобелова награда за мир за 2004 г. - б.ред.), който е водил екологична и политическа битка и няколко пъти е поставял живота си в опасност, или Аун Сан Су Чи, която се бори за своя народ с цената на свободата си, без никога да отслабва вярата й. За мен Голшифтех Фарахани е смела актриса, защото се изправя срещу присъдата на Иран, който е трябвало да напусне, за да продължи да свидетелства чрез киното за света, в който живеем.</p> <p>&nbsp;</p> <p><img src="/uploads/editor/MARION-2.jpg" alt="" /></p> <p><strong><br /></strong></p> <p><strong>- Вие сте една от малкото френски актриси, които работят много. Те, противно на американските, имат репутацията, че са мързеливи.</strong></p> <p>- Вижте, това е истинска професия: колкото повече работиш, толкова повече откриваш и се обогатяваш. Винаги съм уважавала и оценявала труда. Актьорите, на които се възхищавам най-много, са истински работяги. Във Франция имаме прекрасни актриси, които влагат цялото си тяло и душа в работата. Мисля си например за Леа Сейду, която ме трогва и на която очаквам всеки нов филм с нетърпение. В САЩ Дженифър Лоурънс е толкова вдъхновяваща, тя може всичко да изиграе. Без работа актьорът не може да даде истинското измерение на един образ. Моето възпитание ми даде вкус към работата: родителите ми бяха театрални актьори. Баща ми винаги ми е казвал: "Талантът не е достатъчен. Ако не работиш, играта се изчерпва&hellip;".</p> <p><strong>- Как избирате филмите си?</strong></p> <p>- Отивам там, където имам чувството, че има място за мен. Нямам никакъв план, предначертана линия: винаги ще остана изумена пред пътя на актриса, който се разкри пред мен. Въпреки това не приемам филм, ако режисьорът му е там, само защото трябва да има такъв. Имам нужда от истинска връзка с режисьора. Не ми е интересно, ако трябва да се оправям съвсем сама, ако няма някой, който да ръководи. По тази причина отказах няколко американски блокбастъри. Двете големи машини, в които съм участвала, са "Генезис" и "Батман", но Кристофър Нолан е автор, в който няма нищо взаимозаменяемо. Освен това има филми, които отказах, защото животът го налагаше, а той винаги е по-силен от филмите&hellip; Дълго време вярвах, че киното е по-интересно и по-важно от живота ми, но това е погрешно, дори и животът ми без филми да не би имал такъв вкус.</p> <p><strong>- Вие сте актриса с "Оскар", певица, лице на "Диор" и ангажирана екоактивистка. Как преминавате от едното към другото?</strong></p> <p>- Срещнах хора от "Грийнприйс", с които говорехме на един и същ език. След това се вдъхнових от Пиер Раби, Теодор Моно, Албер Жакар, Жан-Мари Пелт, Вангари Маатай или Хуберт Рийвс: техните книги ме обогатиха и вдъхновиха. Придобих знания, които искам да споделя. Но аз не съм активистката, която бих искала да бъда, нямам нищо общо с хората, които са посветили живота си на каузата. Това, което е сигурно, е, че съм истинска активистка всеки ден от живота си, много добра ученичка, и ако понякога имам чувството, че пренебрегвам кораба, бързо се връщам. Бих искал да имам повече време, за да ходя на терен. Ходих в Конго с "Грийнпийс", предвиждам пътуване до Северния полюс. Бих искала също да отида скоро в амазонските гори с Тристан Льоконт.</p> <p><strong>- Какво мислите за еко модата сред известните хора?</strong></p> <p>- Всички се обявяват за движението, а някои знаменитости се изказаха, без да знаят нищо по въпроса, използваха го, за да го изоставят скоро след това. Фасадните убеждения и хората, които обичат да поучават, не служат за нищо. Но има много искрени хора, които вършат чудесни неща. Това, което прави <em>The Honest Company</em>, например, наистина е нещо добро.</p> <p><img src="/uploads/editor/MARION-1.jpg" alt="" width="600" height="267" /></p> <p>&nbsp;</p> <p><strong>- Оптимистка ли сте?</strong></p> <p>- Имам желание да бъда, но се дразня от заобикалящата бавност: не се взима никаква радикална мярка, а толкова много неща са в опасност. Диктатурата на рентабилността налага никой да не прави нищо за спешните решения, които трябва да бъдат взети. Живеем в общество на интересите, което не вижда интерес от съхраняването. Мисля за нашите деца: те ще търпят последствията. Страхувам се, че един ден ще ни отправят само упреци: "Защо не направихте нещо, когато беше време?".</p> <p><strong>- Франция на опашката ли е?</strong></p> <p>- Ние сме много закъснели. Екологията е политически въпрос&hellip; след това вече няма да бъде! Политиката не вдъхва никакъв устрем и не отправя никакво ясно послание. Дават се обещания, след това не чуваме нищо повече да се говори за тях. Има склероза. Надявам се, че ще се случи гражданско пробуждане, защото се опасявам, че не трябва да чакаме на политиците. Или би трябвало да разберат, че екологията също може да носи печалба, това е друг начин на потребление. Пиер Раби или Хуберт Рийвс говорят забележително за това: те трябва да бъдат чути. Разбирам, че французите имат други тревоги, но е спешно да се говори, да се предупреждава, да се бие тревога и най-вече да се образова. Загубата на големите природни богатства, универсализацията на вкусовете е ужасна. Отдалечаването от природата означава да се отдалечим от нас самите и това наистина е жалко.</p> <p>&nbsp;</p> <p><img src="/uploads/editor/MARION-4.jpg" alt="" width="600" height="791" /></p> <p><strong>Марион Котияр</strong></p> <p>&nbsp;</p> <p><em>Превод от френски: Галя Дачкова</em></p>