„Малкият свят“ на Гуарески

„Малкият свят“ на Гуарески

За първи път на български език излиза сборникът „Малък свят - избрани разкази“ на един от най-бележитите италиански писатели - журналистът, карикатурист, хуморист Джованино Гуарески. За него могат да се кажат много „най“. Най-продаван*, най-превеждан**, най-филмиран***, най-обичан от народа. Но и най-некоректен политически. Приживе е успял да бъде срещу всяка власт, арестуван е за обида към Мусолини, две години е прекарал в немски концлагер, при демокрацията също е лежал в затвора (две присъди) за обида към демократите. Успял е да ядоса и комунистите и затова не е преведен у нас. Дори днес от гроба успява да се надсмее над глупостта и фалша. Представяме ви един от разказите в сборника.

 

ВЕЛОСИПЕДЪТ

Не е ясно как са я карали на това парче земя между голямата река и големия път, когато още не е имало велосипеди. Защото фактически днес по цяла Баса, от старците на осемдесет до децата на пет, всички са на колела. Е, за децата, разбира се, е по-трудно, защото пъхат краката си под рамката и велосипедът върви силно наклонен, но върви. Старите селяни предпочитат повече дамските рамки, докато шкембестите възрастни земеделци все още си ползват старите „Триумф“ с високата рамка и се качват на седалката от стъпенка, завинтена като гайка към оста на задното колело.

Направо е смешно да гледаш градските велосипеди, тези излъскани съоръжения от специални метали, с електрически фар и динамо, с механизъм за скорости, обезопасен багажник, километраж и тем подобни боклуци. Това не са велосипеди, а играчки за забавление. Истинският велосипед трябва да тежи поне тридесет килограма. От боята му трябва да се забелязва само тук-там по някоя следа и, за да бъде напълно истински велосипедът, трябва да има само един педал. От другия трябва да е останала само оста, която, излъскана от подметката на обувката, блести красиво и е единственото блестящо нещо в цялата композиция.

Кормилото, отдавна лишено от гумените си дръжки, не трябва да бъде просташки перпендикулярно на предното колело, а артистично изместено наляво или надясно с поне дванадесет градуса. Истинският велосипед няма заден калник, а само преден, на края на който се клати парче автомобилна гума, за предпочитане червена, да пази от пръски.

Може да има и заден калник, но само ако колоездачът се дразни от калната ивица, която се образува на гърба му, когато вали. Тогава обаче калникът трябва да се наклони доста, за да позволява американското спиране с дъното на панталоните върху задното колело. Истинските велосипеди, тези, които се срещат по пътищата на Баса, нямат спирачки, а гумите трябва да са надлежно изтърбушени и след това да са така налепени с парчета от стари гуми, че получилите се издутини по гумата да позволяват на колелетата онова движение в танцов зигзаг. Само така един велосипед става част от пейзажа и не навява дори далечната мисъл за някаква показност: какъвто е случаят с новите състезателни велосипеди, които спрямо истинските велосипеди са като някоя евтина кабаретна танцьорка, сравнена с една порядъчна и достолепна домакиня. Тези неща обаче един гражданин никога няма да може да ги разбере, защото в сантиментално отношение средният гражданин е като крава на поетична сбирка. Тези граждани, които са затънали до уши в морална мръсотия, а после наричат говедата добитък, защото според тях да наречеш едно говедо „говедо“ е просташко. И наричат нужника тоалетна или water-closed (WC), но го държат вътре в къщата, докато из Баса си го наричат нужник, но всеки го има далеч от къщата си, в дъното на двора. Това с water, в съседната на стаята, в която се храниш или почиваш, минава за прогрес. А това с нужника в дъното на двора е цивилизация. Тоест нещо по-неудобно, по-малко елегантно, но по-чисто.

В Баса велосипедът е нещо толкова необходимо, колкото и обувките, или даже по-необходим от обувките, защото, дори да нямате обувки, но да имате велосипед, можете да го карате, докато човек, който има обувки, но няма велосипед, трябва да ходи пеша. Някой би отбелязал, че това може да се случи и в града, но в града работата е друга, защото там има електрически трамвай, докато по пътищата на Баса няма релси, а само отбелязалите се в прахоляка прави линии от велосипеди, каруци и мотори, прорязвани от време на време от леката, стрелкаща се бразда, която оставят змиите, когато преминават от една канавка в друга.

Дон Камило никога през целия си живот не беше търгувал, освен ако не броим за търговия това да купи кило телешко или две тоскански пури и съответната кутия мълниеносни, както ги наричат в Баса, т.е. онези проклети кибрити, които се палеха добре само от дъното на панталоните или от подметката на обувките.

Дон Камило никога не беше търгувал, но му харесваше търговията като зрелище. Затова всяка събота, когато времето позволяваше, яхваше велосипеда и отиваше на големия общоселски мегдан, за да разгледа пазара.

Беше му приятно да обсъжда добитъка, фуража, земеделските машини и торове. А когато купуваше някоя кутийка със сяра или син камък за четирите лози зад църквата, беше много доволен и вече се чувстваше земеделец поне като Бидаци, който стопанисваше 600 биолки2 земя. А освен това на пазара имаше сергии и забавления и онази атмосфера на празник и изобилие, която повдига духа.

И тази събота дон Камило, възползвайки се от хубавото време, се качи на стария си велосипед и глътна весело дванадесетте километра, за да стигне до мегдана. Пазарът беше огромен, с повече хора от всякога, и дон Камило му се радваше повече, отколкото ако беше на Панаира в Милано.

Към единадесет и половина отиде да си вземе велосипеда от хранилището и бутайки го, се запромъква през суматохата към уличката, която щеше да го изведе на полето.

Както знаем, дяволът си няма работа, и дон Камило, минавайки покрай едно магазинче, си спомни, че трябва да купи някаква дреболия, подпря велосипеда на стената и влезе в магазина, а когато излезе, велосипедът вече го нямаше.

Дон Камило беше грамада от кости и мускули и от стъпалата на краката до върха на главата беше висок колкото нормален мъж върху столче, а от главата до петите беше поне с една педя по-висок: това означаваше, че докато другите го виждаха по един начин, той се виждаше по друг, защото смелостта на дон Камило всъщност беше с една педя по-висока от ръста му. И даже да му насочеха пушка, той не губеше нито капка от устрема си. Но ако се спънеше в някой камък или му хвърлеха в гръб някоя гадост, очите му се пълнеха със сълзи от унижение.

В тези моменти той изпитваше някаква жалост към себе си и душата му се изпълваше с униние.

Не направи никакви сцени.

Ограничи се да попита равнодушно един старец, който стоеше отпред, дали е виждал някой да взема зелен дамски велосипед. И щом онзи му отвърна, че не си спомня да го е виждал, той докосна шапката си и си тръгна.

Мина покрай участъка на карабинерите, но дори и не помисли да влезе: това, че на един беден свещеник с двадесет и пет лири в джоба са откраднали велосипеда, беше преди всичко от морално естество и следователно беше нещо, което не бива да се намесва в нормалните житейски дела. Богатите са тези, които, щом бъдат окрадени, веднага тичат да съобщят за кражбата, защото за тях това е просто въпрос на пари. Докато за бедния да го окрадат е вече оскърбление. Все едно някой проклетник да бутне нарочно еднокрак човек или да му счупи патерицата.

Дон Камило си нахлупи шапката до уши и тръгна към къщи. Когато дочуваше, че по пътя се задава някоя каруца, се скриваше край пътя от страх да не го поканят да се качи. Искаше да върви пеш и да не разговаря с никого. И преди всичко искаше да мине пеша дванадесетте километра до вкъщи, за да утежни вината на негодника, който му беше нанесъл такова срамно оскърбление. И за да се почувства още по-обиден.

Така вървя цял час, без да спира, сам като куче по пътя, пълен със слънце и прахоляк, а сърцето му беше изпълнено с жалост към онзи клетник дон Камило, за когото мислеше, сякаш ставаше дума за някой друг.

Вървя цял час, без да спира, а пътят беше пуст. Когато стигна до отбивката към един второстепенен път, той спря да поседне на парапета на малък тухлен мост, а срещу парапета на моста беше подпрян велосипедът му.

И то неговият собствен, познаваше го до най-малката му част, нямаше как да го сбърка.

Огледа се наоколо, но не видя никого. Докосна предпазливо велосипеда, почука с кокалчето на пръста по кормилото – беше наистина от желязо, не беше илюзия.

Огледа се отново наоколо: нямаше жива душа. Най-близката къща беше на почти километър. Живите плетове бяха все още голи, без листа.

Наведе се през парапета на моста и видя някакъв мъж, седнал в сухата канавка.

Мъжът го погледна и помръдна глава, сякаш да каже „Е, какво?“.

– Този велосипед е мой – заекна дон Камило.

– Какъв велосипед?

– Този, който е подпрян на парапета на моста.

– Добре – отбеляза мъжът. – Ако един велосипед е подпрян на парапета на моста и ако велосипедът е Ваш, аз какво общо имам?

Дон Камило съвсем се обърка.

– Попитах – обясни той. – Не искам да направя грешка.

– Сигурен ли сте, че е Ваш?

– Без съмнение е моят, изчезна преди час на мегдана, докато вляза в едно магазинче. Не мога да разбера как се е озовал тук.

Мъжът се засмя:

– Може да се е уморил да Ви чака и е тръгнал да се прибира сам.

Дон Камило разпери ръце.

– Вие като свещеник сте способен да пазите тайна, нали? – поинтересува се мъжът.

– Разбира се.

– Тогава ще Ви кажа, че велосипедът Ви е там, защото го оставих аз!

Дон Камило облещи очи:

– Искате да кажете, че сте го намерил някъде?

– Да, намерих го пред магазинчето, в което влязохте. И тогава го задигнах.

– Искали сте да се пошегувате? – опитваше се да разбере дон Камило.

– Да не говорим глупости! – възрази обидено мъжът. – Представете си на моята възраст да тръгна да се шегувам! Взех си го съвсем не на шега. Но после размислих и побягнах след Вас. Проследих Ви на два километра оттук, после свих по Долния път, за да Ви изпреваря, и оставих велосипеда под носа Ви.

Дон Камило приседна на парапета и погледна седящия в канавката мъж:

– И защо взехте велосипеда, щом не е Ваш?

– Всеки със занаята си: Вие работите с души, аз работя с велосипеди.

– И винаги ли сте се занимавали с този занаят?

– Не, само от два-три месеца! Навъртам се по панаирите и пазарите и не изпитвам никакви угризения, защото тези селяни имат дамаджани, пълни с банкноти от по хиляда. Тази сутрин обаче не успях да се уредя с нищо, затова взех Вашия велосипед. После Ви видях отдалече как излязохте и без да кажете нищо хванахте пътя. И тогава изпитах угризения, затова Ви последвах. Не разбрах какво ме накара, но трябваше да тръгна след Вас. И защо всеки път, когато ви настигаше някоя каруца, се криехте край пътя? Знаехте ли, че съм след Вас?

– Не.

– Е, аз обаче бях. Ако се бяхте качили в някоя от каруците, щях да се върна, Вие обаче продължихте пеша и затова бях принуден да направя това, което направих.

Дон Камило кимна с глава:

– И сега къде отивате?

– Ще се върна на мегдана, за да видя ще мога ли да намеря нещо.

– Някой друг велосипед?

– Разбира се.

– Тогава вземи този.

Мъжът повдигна очи.

– Преподобни, не бих го взел, дори да беше от злато! Чувствам, че ще ми тежи на съвестта цял живот. Ще ми съсипе кариерата. По-настрана от свещниците!

Дон Камило се замисли, попита го дали е обядвал и човекът отвърна, че не е.

– Тогава елате да обядваме заедно.

Приближаваше една каруца и беше каруцата на Брели. Дон Камило спря и се качи, като каза, че го боли кракът.

– Хайде, кльощавия! Качвай се на велосипеда и ме следвай! Аз се качвам на каруцата.

Мъжът излезе изпод моста бесен от яд, хвърли си шапката на земята и изрече доста неща по адрес на много светци, после яхна велосипеда.

*

Дон Камило от десет минути беше приготвил масата, когато пристигна човекът с велосипеда.

– Ще трябва да се задоволим с наличното. Имам само салам, парче кашкавал, хляб и малко вино.

– Не се притеснявайте, преподобни – успокои го оня. – Аз се погрижих.

И сложи на масата едно пиле.

– Претича през пътя и аз неволно минах през шията му с предното колело. Дожаля ми да го оставя да страда на пътя, затова го отървах от мъките. Преподобни, не ме гледайте с тези очи! Сигурен съм, че ако го опечете добре на скарата, Бог ще ни прости.

Дон Камило опече добре пилето на скарата и извади една бутилка от специалното вино.

Сред някой и друг час мъжът се накани да си тръгва, но бе много притеснен:

– Сега как ще крада велосипеди? – въздъхна. – Развалихте ми морала!

– Имаш ли семейство?

– Не, сам съм.

– Добре, наемам те за клисар, старият си тръгна преди два дни.

– Но аз не знам как се бият камбани.

– Човек, който краде така добре велосипеди, бързо научава всичко!

Мъжът поклати глава и разпери ръце.

– По дяволите и Вие, и денят, в който Ви срещнах! – промърмори той.

И остана да работи като клисар.

 

* Над двадесет милиона копия според Pier Mario Fasanotti, „Il coraggio di Guareschi”, Liberal, 26 aprile 2008, pag. 8.

** В следното изследване „Mondo Picollo. Don Camillo“ на Гуарески е на второ място след „Пинокио“ на Карло Колоди, и преди „Името на розата“ на Умберто Еко. Сиреч, не е пресилено да кажем, че Гуарески е най-превежданият съвременен италиански писател. „Qual è il libro italiano più tradotto al mondo?”, © 2021 Maremagnum.com S.r.l., Milano, стр. 6.

*** Седем филма, плюс един недовършен поради смъртта на Фернандел.

---------

 

„Малък Свят“, избрани разкази

© Джованино Гуарески, писател, художник – изображения на корицата и в книгата

© Контадин Кременски, превод

© Николай Гочев, предговор

 

© Студио Беров ООД, издател

© Теодора Берова, изказ и правопис

© Красимир Беров, страниране, правопис и корица

 

© Стефан Пеев, буквочертание: Veleka, Repo

 

 

 

 

 

ISBN: 978-619-91690-4-9

Издание: Май, 2022 – първо българско, Бѣла Слатина

Книгата е създадена само със свободен софтуер: Xubuntu, LibreOffice, Inkscape, GIMP, Ghostscript

 

За поръчки:

https://слово.бг/кънигꙑ/малък-свят.bg.html
Тази книга, нито никоя част от нея, не може да се разпространява по никакъв начин без изричното съгласие на Студио Беров ООД. Всички права са запазени.

 

Коментари

  • хамалин

    23 Май 2022 11:40ч.

    гласове ми направи подарък (danke) (на село до нужникъ ходимЕ по тротоар

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Ustat Blender

    01 Юни 2022 13:52ч.

    Макар,че звучи като притча,разказът има и документални пасажи.Аз наистина си спомням прашните улици,особено на село и много точното описание на старите велосипеди(бициклети както им казваха някои).Носталгията понякога е сладостна.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи