Кен Лоуч: Журналистите са воайори, които никога не вземат страна

<p>Човекът е щастлив и това се вижда. На фестивала в Кан, където идва за 12-и път, за да представи свой филм, той не крие удоволствието си. На 77 г. най-харесваният от французите британски режисьор е горд да разкаже за Ирландия и за онези, които естаблишмънтът е затворил в мълчание. Шушука се, че кариерата му ще приключи с този филм. Той избягва въпроса с усмивка на уста.</p> <p><em>&quot;Казах, че това ще бъде последният ми филм, в момент, в който изпитвах огромен натиск. Същевременно е необходима много енергия, за да заснемеш един филм. Физически стана много изморително да ставам в 5,30 часа сутринта и да бъда на крак в продължение на 16 часа дневно. Ще гледам Световното първенство по футбол и след това ще взема решение!&quot;</em></p> <p>Трябва да се каже, че режисьорът е започнал кариерата си през 60-те г. в телевизията и оттогава не е спирал да се бори. <em>Cathy Come Home </em>или &quot;Кес&quot; (за слизането в ада на един тийнейджър) разтърсват онези, които са ги гледали, но публиката им остава ограничена.</p> <p>През 70-те г. &quot;Семеен живот&quot;, шокиращ филм за условията в психиатриите, му носи подкрепата на киноманите по цял свят. Управлението на Маргарет Тачър през 80-те г. го ограничава в мълчание: така <em>A Question of Leadership, </em>документален филм за стачката през 80-те г., определен като много пристрастен, е прибран в архивите на телевизията, която го е поръчала. Това е период, в който Лоуч се бори, за да бъде чут дисидентският му глас. Нито един продуцент не го доближава и дълговете за всеки проект се трупат към тези за предишния. За да живее, той е принуден да снима реклами за бира.</p> <p>&nbsp;</p> <p><strong><em>Hidden Agenda</em> (1990)</strong></p> <p><strong><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/39018_GNzJFr9hPsnZeUMrqnUnqnKBYKEQUe.jpg" /></strong></p> <p>В САЩ той успява да намери финансиране за политически трилър за маневрите на британците срещу симпатизантите на ИРА, <em>Hidden Agenda. </em>Докато филмът получава наградата на журито в Кан, английската преса го обвинява, че прави пропаганда на ИРА. С полемиката идва и известността му. Кен Лоуч е на 54 години.</p> <p><em>&quot;Очаквах да бъда обвинен. Ако това не се беше случило, щеше да означава, че Hidden Agenda</em> <em>е неуспешен филм. От близо сто години десният печат узаконява &quot;официалната&quot; версия за събитията в Ирландия. Те се опитват да накарат всички да повярват, че на ирландците не може да бъде попречено да спрат да се убиват взаимно и английската армия е много щедра! И то за да ги раздели. Който постави под въпрос тази версия и каже, че насилието едва от англичаните и това е така от векове, се смята за предател. Приемам го&quot;.</em></p> <p>&nbsp;</p> <p><strong>&quot;Дъжд от камъни&quot; (1993)</strong></p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/39018_3FSfamn2h6gZ0lXObIKtjvQZPl892e.jpg" /></p> <p>С тази горчива комедия за един безработен, който иска да подари нова рокля за причастието на дъщеря си, Кен Лоуч показва отхвърлените от британската икономическа система, придава им достойнство и дори право на чувство за хумор. Едно ново поколение зрители открива режисьора.</p> <p><em>&quot;Има традиция в английската или руската литература да се интересуват от бедните, от жертвите. Мисля за Чарлз Дикенс, разбира се. Исках да покажа на екрана тези хора, които нямат думата. Но, да изречеш истината, винаги е подривно, защото е точно обратното на онова, на което ни учат. Пропагандата на управляващата класа е да накара бедните да повярват, че синдикатите са корумпирани, а безработицата е по Божията воля. Исках да кажа, че това не е така и ако бъдат единни, нещата могат да бъдат променени. Основната идея на &quot;Дъжд от камъни&quot; е солидарността&quot;.</em></p> <p>&nbsp;</p> <p><strong>&quot;Земя и свобода&quot; (1995)</strong></p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/39018_OyZiue7ukrEsrf8lCS9dWTrhbAFJc8.jpg" /></p> <p>Постигнал успех, Кен Лоуч най-сетне намира средства, за да заснеме филма за войната в Испания, за който мечтае от шест години. Там той показва скритото лице на гражданската война, когато революционните елити убиват антифашизма. Много оспорван, филмът се отклонява както от гледната си точка, така и поради факта, че режисьорът на работническата класа сменя регистъра. От социален филмът става политически. Един от най-големите му успехи.&nbsp;</p> <p><em>&quot;За какво ли не ме критикуваха за този филм! Че не съм взел страна бяха високопарните думи на журналистите, но аз се питам дали те взимат страна, избирайки между пожарникарите и огъня. Очевидно всеки филм е вземане на позиция, дори и това да е страната на човечността.</em></p> <p><em>Неутралността не съществува. Повечето холивудски филми са на страната на богатството, на йерархията, на Америка като защитник на демокрацията. Аз избрах да разкажа за войната в Испания от гледна точка на бойците от ПОУМ, международна марксистка фракция, която се е биела за републиката. Вдъхнових се от книгата на Джордж Оруел &quot;Почит към Каталуния&quot;, така че нищо не е измислено. Обяснявам защо, поради грешка на Комунистическата партия и на политиката на Сталин, революцията е била предадена&quot;.</em></p> <p>&nbsp;</p> <p><strong>&quot;Казвам се Джо&quot; (1998)</strong></p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/39018_KjQRsSPE0lobZlGKtdRlO4dHqP9DWc.jpg" /></p> <p>Кен Лоуч разглежда алкохолизма, без да изпада в клишето за постоянния посетител в бара. Питър Мълан печели наградата за мъжка роля на фестивала в Кан през 1998 г. за превъплъщението си в Джо, един шотландец, който се бори със своите демони.&nbsp;</p> <p><em>&quot;Питър Мълан е изключителен актьор. Рядко използвам професионални актьори, защото смятам, че в киното е трудно да повериш ролята на работник на един буржоа. Всичко, което той е, неговата кожа, начинът, по който говори, по който сяда, по който се храни, прозира пред камерата. Пол Лавърти измисли този герой. Приносът на сценариста се подценява, но в моя случай мога да кажа, че това наистина е филм на двама души. През 20-те г., през които работя с Пол Лавърти, аз смятам неговият принос за значителен&quot;.</em></p> <p>&nbsp;</p> <p><strong>&quot;Вятърът в ечемичените ниви&quot; (2006)</strong></p> <p><strong><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/39018_FhWxgUvkoQsO7pWuJvXgeq3rPqpDo3.jpg" /></strong></p> <p>През 2006 г. режисьорът се завръща с исторически филм 11 г. след &quot;Земя и свобода&quot;, за да разкаже за войната за независимост на Ирландия. Реализмът на този военен филм развълнува журито в Кан, което му присъди &quot;Златната палма&quot;. Още веднъж Ирландия му носи късмет. &quot;Вятърът в ечемичените ниви&quot; остава най-големият му успех досега.</p> <p><em>&quot;Събитията, които са описани във филма, войната за независимост на Ирландия, след това гражданската война, са основополагащи в ирландско-британските отношения. Не можеш да разбереш какво се е случило в Ирландия, без да знаеш това.</em></p> <p><em>През 1919-та ние сме две години след руската революция от 1917 г. и идването на власт на Ленин. Големият страх на британците по онова време е да се окажат с комунистическа държава на границата си. Така че те създават ирландска управляваща класа, която е на тяхна страна и предизвиква гражданската война. Държах да разкажа това, защото никога не беше правено, а то е все едно да бъде пренебрегната 1789 г. във Франция!&quot;</em></p> <p>&nbsp;</p> <p><strong>&quot;В търсене на Ерик&quot;</strong></p> <p><strong><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/39018_Dimb98UzKB3OOJabD937Sl6xEUKDjW.jpg" /></strong></p> <p>Футболен фен, какъвто е Кен Лоуч, най-сетне прави филм, който говори за страстта му. Невероятната среща с Ерик Кантона, като актьор в ролята на самия себе си, ражда много приятна комедия. Впрочем след това преживяване двамата поддържат връзка и Ерик дойде в Кан, за да подкрепи Кен Лоуч при представянето на филма &quot;Залата на Джими&quot;.</p> <p><em>&quot;Футболът е важна част от моя живот. Ерик Кантона дойде, за да ми предложи идея за филм, за един фен, който го преследва. Винаги съм бил почитател на Ерик, защото той беше изключителен играч. Много ми хареса идеята на Пол Лавърти да изправя Ерик героят срещу един малък Ерик, който е провалил живота си. Филмът нямаше голям успех, поне във Великобритания, но аз мисля, че това е защото хората, които обичат футбола, не ходят на кино. В Англия филмите се прожектират в зали за арт и експериментално кино, не в мултиплексите, а аз не виждам как футболните фенове ще отидат в залите за арт и експериментално кино. Това са две различни култури&quot;.</em></p> <p>&nbsp;</p> <p><strong>&quot;Ангелският дял&quot; (2012)</strong></p> <p><strong><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/39018_debqx021VwE5wx83XnRnEvyFobLnRh.jpg" /></strong></p> <p>Завръщане в Шотландия с една комедия, която поставя на сцената банда младежи, много далеч от стереотипите за престъпници. Те се организират, за да намерят едно почти законно средство, за да се измъкнат. Солидарността, голямата тема в творчеството на Кен Лоуч, отново е на преден план.</p> <p><em>&quot;Много се тревожа за младежите, на които не спират да казват, че нямат бъдеще. Обществото няма какво да им предложи. Животът им се пропилява. Безработицата расте. Богатите стават все по-богати, бедните все по-бедни. Но аз исках да покажа, че те са пълни със сили и могат да се съпротивляват. Да откраднат малко уиски и да го продадат е техният начин да покажат колко струват. Правя филма, за да се опитам да създам безпорядък, да предизвикам съмнения. Този филм го замислих като малка шега със системата&quot;.</em></p> <p>&nbsp;</p> <p><strong>&quot;Залата на Джими&quot; (2014)</strong></p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/39018_ImIPJztEhbaRB3N5mu2fpLUOOqLikT.jpg" /></p> <p>За трети път Кен Лоуч се завръща в Ирландия, за да обрисува един водач на хора, един лидер. Това е изключение в киното на Лоуч, обичайно фокусирано върху жертвите на системата. Десет години след <span style="color:#000000">&quot;Вятърът в ечемичените ниви&quot;, за който казва, че може да е негово продължение, &quot;Залата на Джими&quot; разказва за един човек, който иска да създаде място за среща между хората.</span></p> <p><em>&quot;Джими Гралтън е герой, който наистина е съществувал. Тази история ме трогна, защото смесва толкова важни теми за разбирането на нашата цивилизация. Да създадеш място, в което мъжете и жените могат да танцуват, да се учат едни от други, да говорят за политика, да се подкрепят, ако са били изгонени от къщи, накратко място на свобода, е една от най-хубавите идеи изобщо. В живота си съм срещал много хора като Джими, политически активисти, които жертват личния си живот заради борбата си. Това са истинските герои в нашия свят. Признавам, че ми харесваше да не се харесам на някои кинокритици, които мразят интелектуалците на работническата класа и предпочитат бедните като слаби, жертви, престъпници. Журналистите са воайори, които никога не вземат страна, като евнуси по време на оргия, затова те мразят героите, които представляват една утопия. Обзалагам се, че ще намразят филма ми и ще го намерят за догматичен! Исках също да изоблича съюза между организираната религия и парите. Особено харесвам една реплика, която казва: &quot;Една от лъжите, които ви карат да преглътнете, е, че ние сме един и същ народ&quot;. Единствената надежда идва от младите&quot;.</em></p> <p><em>Превод от френски: Галя Дачкова</em></p>