Фани Ардан: Най-важното е да можеш да кажеш "Обичах. Живях, защото обичах"

<p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p><em>Имаше дързост в това да се говори за старостта. Забраняваме си да казваме &bdquo;стар&rdquo; или &bdquo;стара&rdquo;... Предимството на старостта е в това, че вече не трябва да се доказваш, нито да се оправдаваш. Понеже трябва да умра, живея без угризения. Имали сме своята младост, трябва да приемем нейната дързост, да я превърнем в най-важното й качество. Да приемем най-сетне нейните желания, да се изправим пред другите с думите: &bdquo;Да, и после?&rdquo;, това дава нечувана сила</em>, признава актрисата.</p> <p>Преди Фани Ардан да стане Фани Ардан, тя е била студентка в Института по политически науки в Екс ан Прованс. Дипломната й работа е &bdquo;Анархизъм и сюрреализъм&rdquo;. Започва кариерата си в театъра, с пиесата &bdquo;Полиевкт&rdquo; на Корней, под режисурата на Доминик Льовер. Тогава тя е на 25 години.</p> <p>Следват първите й роли в киното и телевизията. Забелязват я във филма на Клод Льолюш &bdquo;Едните и другите&rdquo;, в началото на 80-те г., но остава незабравима с ролята си в &bdquo;Съседката&rdquo; на Франсоа Трюфо.</p> <p><img src="/uploads/editor/FANY-NAKRAYA1.jpg" alt="" /></p> <p><em>Фани Ардан през 80-те г.</em></p> <p>Във филма &bdquo;Хубавите дни&rdquo; на Марион Верну тя играе омъжена зъболекарка, майка на две 30-годишни дъщери. Героинята й е безделна пенсионерка, която се страхува да не стане невидима за другите.</p> <p><em>Харесва ми упоритостта на тази жена, нейната дяволитост. Тя се качва на ринга на желанието, достатъчно интелигентна е, за да не си мисли, че животът й ще се промени. Мъжът й не се опитва да я спечели отново, той страда, но я оставя да измине своя път. Понякога имаме нужда да поскитаме, за да проумеем колко важно място заема някой в нашия живот</em>.</p> <p>Фани Ардан е родена през 1949 г. в Сомюр. Баща й бил кавалерийски офицер, приятел на принц Рение, станал управител на двореца в Монако, познавал Марсел Пруст наизуст. <em>Прекарвахме всяко лято в семейната къща, спомените за която</em><em> са незаличими</em><em> &ndash; книгите, които съм чела там, шумът от стъпките ми по чакъла. Но винаги съм имала представа за мимолетността на нещата. За мен времето, прекарано в хленчене за миналото, е изгубено време. Тази къща отлетя, тъй като не можеше да бъде поделена, много рано загубих хората, които обичах. Не се страхувам от собствената си смърт, а от тази на другите...</em></p> <p>Фани Арадан обича лекотата, провокацията. <em>Аз съм свенлива, но мога, по време на една вечеря, да отида при непознат и да му задам неприличен въпрос. Вечерите са задънена улица, на интервали повтарям &bdquo;очевидно&rdquo;, защото не слушам. Аз съм досадна и упорита... Аз съм "за" този, когото всички нападат и за абсолютната любов</em>.</p> <p>Не я карайте да говори за трите си дъщери, родени от три различни любовни истории. Но можете да научите от нея, че пише пред портрет на Тенеси Уилямс и обича Маргьорит Дюрас. <em>Никоя любовна история не устоява на непознат, който влиза в един бар. Ако не отидете при него, никога няма да узнаете какво сте изгубили или какво сте спечелили. Най-важното е да можеш да си кажеш: обичах, живях, защото обичах</em>.</p> <p><img src="/uploads/editor/1980-fanny_ardant_truffaut.jpg" alt="" width="622" height="939" /></p> <p><em>1980 г., Фани Ардан е последната спътница на Франсоа Трюфо</em></p> <p>&nbsp;</p> <p><strong>- В какво настроение изиграхте тази влюбена, озарена жена в &bdquo;Хубавите дни&rdquo;?</strong></p> <p>- Винаги съм мислела, че голямата история на живота е любовта. Всичко останало е напразно. Истинското е любовта. Фалшивото е социалният конформизъм. Най-лошото е мълчанието, безразличието, злобата. В тази история обичам много моя съпруг. Не съм изгубена, изоставена от всички, а свободна жена, която обича живота и не се страхува.</p> <p><strong>- Вие се смеете, забавлявате. Съжалявате ли, че киното толкова малко е използвало тази ваша черта?</strong></p> <p>- Знаете ли, аз съм трудна. Не съм комедийна актриса. Същевременно обичам дързостта. В &bdquo;Хубавите дни&rdquo; за първи път ми предлагат любовна история с мъж, който може да ми донесе само удоволствие. Той ме връща в детството, към глупостите, които съм правила на 15 години.</p> <p><strong>- Една пиеса на Жан-Пиер Саразак се казва &bdquo;Остаряването ме забавлява&rdquo;. Какво бихте казали?</strong></p> <p>- Да! Но старостта е време, в което си отхвърлен от обществото, което иска да бъдеш активен, продуктивен, облаган с данъци и ангария безпощадно. Остарявайки, нещо ти убягва. Питаш се: Ще се върна ли в редиците? Какво ще правя? Казват &bdquo;третата възраст&rdquo;, с кого се шегуват! Сега има четвърта, пета, шеста, защото ще живеем много дълго. Защо да слагаш хората в етапи, отделения, като полицейски архив?</p> <p><strong>- Имате внуци. Забавлявате ли се с изкуството да бъдете баба?</strong></p> <p>- Да. Обожавам компанията на малките деца. Можеш да разказваш истории, да слушаш техните, можеш да говориш глупости, докато ядеш сладолед в парка.</p> <p><strong>- Защо решихте да минете зад камерата?</strong></p> <p>- Нямам точен отговор. Просто го направих, без логично обяснение. Може би това дойде от желанието ми да разказвам истории чрез образи. Обичам много онази игра от междучасията: &bdquo;Вие ще бъдете стражари, ние ще бъдем апаши&rdquo;. В киното, в театъра, е същото магическо време, в което всичко е възможно.</p> <p><strong>- Какво научи актрисата Фани Ардан като режисьор?</strong></p> <p>- Работата на един режисьор на снимачната площадка е различна. Изправен си пред толкова много неща, въпроси. Режисьорът трябва всичко да контролира. Виждала съм актьори, които поставяха на режисьора въпроси, от които той падаше от стола. Обратното, виждала съм и безкрайно точни режисьори, които знаеха точно какво искат. Те винаги са ми харесвали.</p> <p><strong>- Киното дава ли ви убежище?</strong></p> <p>- Да, киното ви защитава, но то може и да наранява. На снимачната площадка, подобно на деца, пресъздаваме света. А в театъра е като в кутия, чиято четвърта стена е отворена, сякаш влизаш в утробата на майка, в утробата на земята, където се разиграват всички чувства, дори и най-ужасните. Успокояващото е, че има край.</p> <p><strong>- В киното сте играли Мария Калас. Харесва ли ви да пеете?</strong></p> <p>- Това е професия, която не умея. Пях като актриса в &bdquo;Осем жени&rdquo; на Франсоа Озон. Но нямам глас, нито дишане на певица. Толкова харесвах Нина Симон или Ейми Уайнхаус, певици с глас. Разбирах Мария Калас, която е посветила целия си живот на това и която е можела да отдели месеци наред за един звук.</p> <p><strong>- Колко време ви отнемаше да се подготвите за една роля?</strong></p> <p>- Знаете ли, винаги съм играла хора като вас и мен. Какво да подготвям? Любовта? Ревността? Винаги мисля за погледа на другия, на актьора, с когото играя, за мига.</p> <p><strong>- Вие сте ангажирана, дори отидохте в Съвета на Европа, за да защитите ромите. Напредва ли тази кауза?</strong></p> <p>- Има много тревожен възход на нетолерантността спрямо тях. Искат да им отнемат цялото своеобразие, номадството. В Унгария, в Украйна е ужасно. В Европа, хубавата Европа, която се нарича демокрация! И какво? За да си легитимен, трябва да имаш портфейл, социална класа? Това е срамота! Дори във Франция политиката, която започна предишният президент, продължава и при настоящия. На никого не му пука. Това ме отвращава.</p> <p><strong>- Следите ли новините?</strong></p> <p>- Никога не чета вестници. Не гледам и телевизия. Не влизам в интернет, нямам профил в Туитър. Винаги съм научавала от хората какво става. Забелязали ли сте, че в този контекст на свръхинформация важните неща винаги се знаят? Всичко е разказано.</p> <p><img src="/uploads/editor/FANY-2.jpg" alt="" width="621" height="509" /></p> <p><em><strong>Фани Ардан</strong><br /></em></p> <p><em><br /></em></p> <p><em>По материали от madame.lefigaro.fr и leprogres.fr</em></p> <p><em>Превод от френски: Галя Дачкова</em></p>